Последния полет на орела

 

                                                                              

Последния полет на орела

 ...Полетът на орела! Извисяване над върховете! Бавно, неуловимо, притегателно!...

  Трудно е за обяснение. Почти всеки човек си мислеше, че ТОЙ е горе с цел да блесне пред светлините на прожекторите. Да стане различим, да го познават и поздравяват. Дори  да му се възхищават.

Уви! Всички хора грешеха. Съществуват индивиди, които движат колелото на историята. И не само на него. какво им струва? В повечето случаи живота за съжаление.. съществуват хора направени от друго тесто. Омесени с аромат от планински билки на които трудно се устоява.

 ТОЙ тръгна! Пое по пътя, където срещи си дават бури; където времето е непостоянно...; където орлите си дават срещи!

Не беше сам. Риск винаги съществува в планините. Той е неотменим придружител при всяко приключение там горе, където коварно времето променя хода на събитията. И няма връщане назад. Няма мрънкане. Полетът е само нагоре. Един последен полет на орлите.

Върхът ги зовеше! И те полетяха...! Десет по пътя към Броуд Пийк.

"Броуд Пийк  с височината си от 8051метра, се намира в планинската верига Карокорум, близо до изключително красивия връх К2. Макар и в сянката на втория по височина връх в света, Броуд Пийк планината е известна с непредсказуемо време, лавините и трудните условия за изкачване."

ТОЙ  знаеше, какво мислят повечето хора за него. Знаеше, че трябва да доказва на себе си, че го бива още; че е орел, който не се плаши от нищо; всеки миг, час, ден и година в планината.

Всъщност ТОЙ изпитваше търпението си. Излагаше здравето си на суровия климат в планината.

Не случайно ТОЙ успява там, където много други се провалиха. 14 върха!!! И не само това. Помощ и съдействие за спасяване на бедстващи алпинисти в места, където не всеки би тръгнал. Но, ТОЙ тръгна. Неустрашим колос,  който доказа по безспорен начин силата на човешката безгранична воля.

Ако мислите, че сте орел трябва да го докажете. не на други хора. На себе си. Защо ли?

Върховете са там, където дето казват някои дяволите си дават среща. Планински очи надзъртат от върховете и канят най- смелите да опитат.

Всеки един връх е заложен в сърцето на алпиниста.

Затова ТОЙ не устоява. Тръгва на поредното изпитание, което може да се окаже и последно. Знае го много добре, но въпреки това тръгва.

 Мускули и нерви са впрегнати в битката на полета нагоре. особено, когато не е сам. ТОЙ води другари, приятели, съмишленици. също като него орли тръгнали на полет.

Човек никога не знае. Не подозира капана, който времето е приготвило Там горе, където срещи си дават мъглите, където почти липсва кислород; където трудно слънцето пробива облаците; където снегът е издухван от поривите на неустоим вятър.

Тръгват! Лавината и тя... Безпощадна, неумолима, алчна...

Тя спира полета на орлите. Орлите, които не знаят страх!

  Ще мине време. Неминуемо и неумолимо то ще се загърне и скрие миналото от човека живял някога сред планините. Но там някъде горе ще остане зрънце истина, която ще остави спомена жив за алпинистите, които без да мислят за слава, бяха там, където изпитаха силата на човешката неукротима воля, която не знае страх, нито пък се спира пред трудности в живота!

 В памет на Нирмал /Нилс/ Пурджа и неговите приятели, които поеха по пътя на безсмъртието!!!

В. Софин 03.08.2026год.

Талант или награда

                                                                            

Талант или награда

   Конкурси. Работа задълбочена. Успехи. Награди.

Но дали всички тези изблици си заслужават. Безсънни нощи. Прекалено дълги дни. С една вяра в нас, да се докажем; да спечелим уважението на другите хора. Да вземем първото място, което винаги се оспорва дали е заслужено. Честно, безкористно!

Но ако знаем, а не подозираме, че всичко това е излишно от наша страна. Няма нужда да се доказваме някому. Да търпим унижения, когато не срещнем разбирателство в други очи, които ни зяпат подигравателно.

Защо е нужно да го правим? Да се трепем за постижение?

Творци, които дават. Правят немислимото. Откриватели.

Някои с четка, други с перо. Излизат картини, романи за живота.

ЗАЩО?

За да бъдат наградени ли? От тщеславие може, би?

Или пък го носят като наказание в себе си?

Всъщност няма нужда от награди.

Защото талантът на художника творец, писател, пот, музикант, ваятел са неоценими. Вярно е, че има хора, които няма да ги разберат дори и да ги прочетат и се насладят на творчеството им. Някои със сигурност ще ги проклинат; ще завиждат.

Талант, който им е даден свише. Талант развит във време, в което казват, че са важни наградите. А не усета, че талантите са успели да превъзмогнат себе се в път към вечността.

Вечността, в която всеки от тях е дал и оставил сърцето си на върха.

Изминат път в живота, който е осъзнат. Път, където талантът не е получил нищо в замяна.

Оставил е все пак нещо, което блести с безсмъртие горе на върха. Това е ТАЛАНТЪТ МУ ДАДЕН СВИШЕ ОЩЕ ОТ РАЖДАНЕ. Най-голямата награда, но не за всеки, която Бог е отредил!

В. Софин 21.05.2026год

Отрязък от времето

                                                                            

Отрязък от времето

          Аз съм просто отрязък от книга във времето.

Започнах да се чета от малък. Отделните абзаци  изживени във времето бяха наблюдавани отстрани.

Очи, които се взираха в мен; очи, които следяха всяка моя стъпка в пространството. Всеки мой изблик между изреченията.

Четях и се препрочитах! Вглеждах се в стъпките си, които оставяха следи по пясъка създал времето…

Колкото повече то отминаваше в мен се създаваше впечатление, за вече изчезнали безвъзвратно времена. Времена, които бяха намерили място в отрязъка на моя живот.

Книга, която четях, препрочитах и търсех в нея отличителни черти. Изгубен бях в желанието си да открия смисъла на това, че още съм тук.

Още дишам, но само докато свърши записан последния абзац от историята разказана от времето.

Тогава ще изчезна съвсем сякаш има смисъл, да се усмихна, намръщя и се изпаря като пара от тенджера под налягане.

Отрязъкът от времето ми свършил. Това обаче не е краят. Изобщо не е, краят!

Просто ново начало. Нов път за книга във времето. Току що разтворена книга за живот, която тепърва ще се чете. Един отрязък, където, ще се търсят отговори. Защо?

Докато се открие истината, която съществува в сърцето. Там, където живеят щастливи малките открояващи се с любов абзаци, които тепърва ще трябва да се случват.

Със сигурност ще има и тъжни между тях.

Животът на всеки от нас е книга, отрязък от времето, което предстои или вече е минало.

Всичко това се случва. Всеки миг, всеки божи ден в който търсим и препрочитаме себе си!

В. Софин 21.05.2026год.

НЕЧИИ ОЧИ

 

                                                                      

НЕЧИИ ОЧИ

    Не е хубаво... Хич не е хубаво да се навираш в нечии очи. Щом те забележат, а няма как да не го... И оп-па... виновен, затънал до шия в проблеми. Ами, ами!? Че то било хубаво да се навреш в две хубави очи. Лошото е, ако тези красиви очи не те забележат. Както казват някои хора, нож с две остриета. Ако те съзрат на работа? Хубаво! Но ако случайно си кривнал от нея изобщо не е хубаво. Набиваш се в очите, които искат да те изгризат, да те ликвидират изобщо. И то само, защото случайно си ги видял как те зяпат. 

           Ех тия две хубави, неустоими очи! Гледат, преценяват и после ако са удовлетворени от това, че си пресякъл пътя им, за момент може и да ти се усмихнат. Но всичко дето казват някои е временно. Зная един такъв случай. Като го видели Пешо радват му се сякаш са деца, на които трябва да им белят яйца. Но щом леко се извърнал Пешо в друга посока.. 

Защо ли пък му трябвало да го прави и вятърът приятел довял в ушите му:

"Тоя бе! За какъв се мисли! Не вижда ли се колко е жалък. Обувките си не може да завърже правилно, прави се на интересен. Жалка отрепка! И ние сме принудени да го търпим.... "

Ех тия хубави, неустоими очи! Говорят, казват всичко! Трудно се четат понякога. Защото имат навика да се крият и не само за Пешо. Много важно! Какво от това!?

Мислех си, че съм с голямо въображение. Аз мислех, но другите за моя изненада знаели, че тяхното въображение било на много по-високо ниво от моето. Живи и здрави да са! Нека пишат с очи! Въпреки  това и аз, обичам да се вглеждам в нечии неустоими очи. Дори, когато ме разстрелват; дори, когато ме тъпчат в прахта долу... Но зная, че има и очи, които ме обичат! Че как да ги отмина! Те виждат, че съм жалък, но въпреки това ме обичат! 

   Изобщо не става дума за политика, тука! Макар, че според партийната принадлежност очите са различни. Едни гледат в паниците на другите хора и им мерят капите. Но съществуват и такива мили очи, които не убиват, когато срещнат други различни от тях. 

    Ех Пешо, Пешо! Хич и да не ти пука брат, че на нечии очи не им е удобно да те гледат. Важните са тия, на майка и баща, деца и внуци. Това са очите, които, те обичат! Има и други брат. Очи на влюбена жена и приятел, който те разбира. Вярно е и другото. Малко са истинските очи. Малко, но все пак ги има! И щом те гледат дори и преценяват; мерят капата, те знаят, че дори и недостатъците твоите Пешо да са много... Ами очите те, обичат, защо ли?

Защото са неустоими. Може единствени да са, но все пак ги има... Нали така, Пешо?

Две хубави очи!!!

В.Софин 16.05.2026год.

Да осиновим книга

 

                                                                       

ДА ОСИНОВИМ КНИГА

    Не знаех... Не подозирах, че ще я срещна тъкмо на Коледа. Може би щях да я отмина, ако един бял гълъб не беше кацнал в близост до нея.

Очите ми се спряха на кошче за боклук. пред него имаше захвърлена полуизядена закуска. Гълъбът, който знае се забелязва всичко, което е храна кацнал кълвеше намерени трошици. Надзърнах обзет от леко любопитство в кошчето за боклук. Мислех си, че там може би ще намеря още храна, която да пръсна на гълъби, които вече накацаха до мен.  Уви! Нямаше храна, но за сметка на това видях  овлажняла окъсана на страници, книга.

        Замислих се за момент. Напоследък много от хората се освобождаваха от книгите си. Дори имаше и такива, които вечер палеха печките си с тях. Съскаха в огъня страниците им в безпомощност... Всичко ставаше на пепел. Лепилото, което някога крепеше страниците на книгите сега се топеше на сълзи. Изпаряваше се, изчезваше...

Моментът на моя размисъл изтече и видях... Всъщност усетих душата на книгата. Някога беше радвала; предизвиквала вълнения; доставяла радост. Сега като ранен бял гълъб лежеше безпомощна на дъното на кошчето за боклук.

Огледах се да не би някой да беше забелязал... Мен, който без да се гнуси бъркаше в боклука.. Измъкнах ранения бял гълъб на части... Някои от страниците му се пръснаха. Наведох се и събрах всичко. Прибрах книгата или каквото беше останало от тоя бял гълъб в пазарската си чанта.

Замъкнах я вкъщи. Потрих доволен ръчички! 

"Ей сега ще пална печката с тия ненужни листи..." 

 Щях да се сгрея на Коледа. А всъщност в душата ми щеше да остане празнота. Имаше бял гълъб, книга и аз вместо да го излекувам щях да го доубия...

      Нужно ли беше да казвам, какви мисли преминаха през главата ми и то тъкмо на Коледа. Отворих широко прозореца. Извадих листите от книгата и не зная но, ненадейно се появи вятър. Нахален вятър, който  разпръсна белите пера на ранения и безпомощен  "гълъб", /книгата, която бях спасил от боклука/. Побързах да затворя прозореца преди да литнат на свобода навън знанията събрани на листове. 

Реших да възстановя книгата. Това бяха коледни истории събрани в сборник. Класика! 

Едва започнал да подреждам перата на гълъба, /листите на книгата/, когато забелязах нещо, което ме изненада. Липсваха означенията в цифри по страниците. Наложи се да ги почна... 

    Другояче ги започнах. Зачетох историите. Или частите от истории, които трябваше да подредя в книга. Тутакси се натъкнах на непреодолимо препятствие. Нямаше как да смеся коледна история с друга от автор, който не бях чел. Къртовски труд! Отне ми цял месец. За някой това би било глупост. По-скоро биха изгорили белия гълъб / книгата с коледни истории/ вместо да се мъчат да го възстановяват. Е, аз устоях на изкушението. Страница по страница, бяло перо, до бяло друго и нещата си дойдоха на място. Не стана отведнъж. Всеки автор беше описал своята Коледа. Трябваше да по прочета нещо за писателите. Имах късмет, че в края на всеки разказ имаше изписани имената им.. А и някои от разказите пък бяха намерили място в други книги. Събирах, изваждах. Умножавах даже и делях грижите на авторите, но наистина накрая успях. В ръцете си държах първото вече забравено издание на "Коледни истории" от началото на двайсти век- Залепих, дори и си позволих подобрения като вече страниците имаха номерация. Сложих я в кабинета си, на писателското бюро, откъдето тя ме наблюдаваше... Поне на мен така ми се струваше. Тя ме гледаше докато аз пишех.. Съчинявах нови истории. Пишех за нови чудни светове, където имаше любов към книгата; имаше осиновяване...

Имаше истории, които трябваше да останат живи. Поне докогато човечеството е живо. 

   Докато има сърца, които се вълнуват;които живеят за любов; съпричастни са с болките на другите...

        Всъщност осиновената книга от мен "Коледни истории" на известни класици си остана най-хубавата приказка, която бях чел и после разказвал. Приказката за белия гълъб с разпръснатите в сърцето на всеки от нас страници за мир, любов и човешко щастие!

В. Софин  25.12.2025год. 

Спомен от момичето, което обича морето

                                                           

                                                                         

Спомен от момичето, което обича морето

     Лятото си отиваше. Но не и спомена за морето, чайките, стъпките оставени по плажа; изгревите, залезите и оня ден, когато Вие имахте рожден ден.   Зелените очи на морското момиче отразени във вълните на Черно море. Розата, която Ви подари, Той. Снимките, които направи, Той! Стъпките, които морето скъта в пазвата си завинаги, но все още някъде там ги има. Може би в съзнанието, Вашето… Но понякога те ще идват в съня, Ви. Понякога доста отчетливи стъпки като на Слънцето, което държахте в ръцете си… Идваха мисли, които Ви караха да мечтаете; Вие сте Морското момиче с любовта и вълните на сърцето! Вашето сърце, което искаше, очите даваха, но Той, ах, Той все се колебаеше… Защо? Морското момиче страдаше. Той си отиваше. Някъде във вътрешността на страната, където щеше да се скрие от зелените ѝ, очи. Щеше да чака обаждане. Винаги щеше да има такова. Поне за миг, Той да чуе гласа ѝ… С трепет, да улови смеха ѝ, който влизаше в сърцето му и го караше тихо да страда.

Но любовта е и страдание. Далеч един от друг, но всъщност с мисъл, че са пак заедно. Вярно, не можеше да се замени близостта на целувката. Погледа ѝ, който се забиваше в очите му и караше сърцето му да хвръква като на гълъб видял, гълъбица.

    Морското момиче тихо въздъхна. Единствено морето, което палеше изгревите и гасеше залезите усети това. На плажа нямаше никого. Дори лятото си беше отишло. Глухо и пусто. Не, не беше пусто! Морето надигаше глас. Гласът му заедно с тоя на Морското момиче и сърцата нарисувани на пясъка по плажа се чуваха и виждаха. Вълните прииждаха и си отиваха, лятото отдавна се прибра на топло.
    Трябваше да тръгва. Морското момиче, което направи стотици снимки, видеоклипове и запечата историята на красивото лято; лято, което оставеше завинаги в сърцето ѝ на птиче. То беше готово да хвръкне и се зарее над морето, което обичаше.

Не сбогом, а довиждане, мълвяха устните на момичето. Обърна се и тръгна. Морето я изпрати до ъгъла. Повече не можа да се изкачи, защото брега пазеше ревниво собствеността си.

    Стъпките на Морското момиче се отдалечаваха. Някъде там далече остана глухото ридание на морето, което искаше; молеше Тя да се върне!

   Сълзите напираха, вълните също плачеха. Чайките бяха избягали. Всичко си отиваше. Но Лятото, завинаги щеше да остане в съзнанието на морското момиче; плажа, изгревите, срещите и Той!

В. Софин 6. 10. 2025год. на Морското момиче

 

Когато Есето пристигна съблечено

                                                                                      

Когато есето пристигна съблечено

       Есето пристигна съблечено. Нямаше дреха по-него, която да задържи острият му тон. Есето проби тишината. Вля се с гласа на вятъра и потърси ръката на писател, на който не му пукаше…

 Всъщност, писател без задръжки. Не се притесняваше от това, че есето е съвсем съблечено. Макар, че то крещеше и се налагаше с тона си.

Ръката на писателя не трепна, когато пътя на перото му пое към дълбините на сърцето у човека.

Извади на показ карантията. Успешно стигна дъното. Разбра истината, усети лъжата. Най-разочароващо беше, че се наложи да съблече съвсем Есето, за да докаже правотата на думите си. Беше разгадал човешката душа. Беше разбрал за лицемерието, измамата и завистта. Не му се искаше, ама никак не му се щеше да го прави. Но светът в тоя момент не бе неговият свят.

Ако я нямаше любовта отдавна да си беше тръгнал. Да бе изоставил всичко. Някъде там  обаче горе… някъде на върха в сърцето му, го чакаше тя.  Именно за нея живееше и дишаше още той.

В далечината съзирам морето.

За мен разтворило е то, очи.

Вълните му стигат ми сърцето,

което за теб с любов тупти!

В. Софин

27.05.2025год.

Буламач

                                                                             

Буламач

Реших! Всъщност, експеримент…

   Голям форум, ей! Аз бледнея пред всички публикувани неща в него. Затова се реших на експеримента. Написах разказ. Голяма работа ще каже някой. Днес всеки го може това. Съгласен съм с доводите. Но, лайкването!?

     Написах разказ, сглобен от различни автори, които са се доказали във времето. Моето появяване в него, беше незначително.

    Публикувах го като мой. Бях опънал мрежата на паяка и чаках жертви. Не закъсняха отзивите. Всички добри. Някои само лайкване. Поздрави за добре свършената работа от мен. Дали не бях преиграл!? Или може би се бях, подиграл? Не. Бях сглобил буламач достоен за перото… Всъщност за перо, което още не е прописало достатъчно. Може да е изкуственият интелект!? Знам ли? Е, аз знаех! Бях вмъкнал Хемингуей, Стайнбек, Ерих Мария Ремарк, че и Стивън Кинг бях успял да прострелям с малокалибрени патрони… Дори прескочих на среща с Хенри Милър и влязъл в тона на Чарлс Буковски!

Ти, да видиш? Бях озадачен от поздрави, които не очаквах. Прозрях тъпата истина. Или никой не беше чел нещо от тия утвърдени от времето автори, или просто разказа не беше изчетен до края; може би изобщо не беше четен… Но, лайкването беше убедително! Ами? Не се хванах. Хванаха се лайкващите. Поздравите, които ми отправиха не бяха заслужени. Те бяха поздрави за ония утвърдени автори които са останали и ще останат и в бъдещето. Ами, аз? Кой бях аз, та си бях позволил да създам Буламача? Обикновен драскач титулуван от четящите хора като човек, който не го слуша главата. Ами?

      Все пак, написах това нали? Аз нещастника позволил си да разбуни духовете. Да накара хората да мислят. Да се сетят, че има и букви за четене освен снимки за зяпане…

       Буламачът всъщност е нужен. Особено днес, когато изкуствения интелект прави първата си крачка. Дали ще му позволим да ни изтрие изцяло? Това зависи не от мен, а от Вас читатели, които знаете, че бъдещето колкото и да се изменя трябва да остане истинско, а не подкупно и подчинено на лайкване във Фейсбук.

В. Софин  9.04.2025год.

ШИШЕТО УБИЕЦ

                                                         

                                                                      Шишето убиец

      Не знаеше, защо? Може би беше решил за себе си. Но имаше ли право, той именно… той да вземе решение, което убива. Не се чувстваше убиец. И въпреки всичко беше подготвил нападението. Нямаше да търпи повече. А длъжен ли беше да слуша подигравките на опоненти мислещи се за богове…?

        Той беше обикновен човек. Не обичаше да го хвалят. Не желаеше дори да бъде изтъкван от някого. Но ето, че се беше намерил враг, който дълбаеше с длето душата му. Стържеше го по-малко, но достатъчно за да го заболи… може би сърцето, но то не признава болката. И въпреки всичко шишето беше виновно.

     Когато купуваше водката беше спокоен, защото и течността вътре не надаваше глас. Но щом усетеше, че наближава края му… А всичко си има край, нали, ставаше агресивено. Течността палеше страстите. Изгаряше напред постлани с килим пътища. Убиваше, клокочеше и изригваше като вулкан, който изхвърляше лавата си сред хората. Там, където е необходимо. Където е непроходимо винаги лавата намира път. И нищо не може да я спре. Нищо не може да ѝ въздейства.

Единствено перото, което в ръцете на писателя, не спираше похода си напред!

Напред към края, който никой не беше предвидил. Финалът, на убийството. Някой трябваше да го стори. Защо не шишето? Ами, нали, когато стои затворено дяволът не излиза от него?

  Но щом намери пролука изригва. Земята притихва. Слънцето се скрива. Луната се прибира в кошарата си. А звездите? Гаснат една по една от мисълта, че краят е близо… Толкова близо, че дори тия, които отричаха миналото и палеха свещи за бъдещето се бяха ужасили.

      Не знаеше , защо!? Защо беше нужна тази комедия, фарс или оръжие… Последното беше в ръцете му. Едно перо намерено на пътя. Перо, което убиваше; което  търсеше пролука във времето, но не я намираше. Имаше ли смисъл? Някой трябваше да натисне спусъка. Някой със смелост! Някой с решение.

       Това беше то шишето, което спокойно държеше юздите в ръцете си. Но се намери предател. Писателят отвори капачката на шишето. Духът убиец изскочи и се мушна в гърлото на автора. Превзе го сякаш на шега. Бавно го направи, за да удължи агонията. Премина през гърлото, настани се в стомаха, който направи последен опит да се бунтува. Не му се удаде. Решението, спусъкът беше натиснат. Връщане назад нямаше. А и да имаше, шишето взе решението. Обратен път нямаше! Само страхът се връщаше назад, но тоя, който имаше достатъчно смелост намира сили, дори и с последни сили да продължи напред въпреки перото, което не намерило повече опора в пръстите на писателя изпадна на бюрото, което беше свидетел.. Свидетел, на любовни, стихове; разкази, идеи пристигнали внезапно на гости и още пътуване във времето, което остава свидетел за да помни! А ние трябва ли да помним или изтрием родовата си памет?

Отговорът дойде от шишето. Празно полегнало на бюрото и после открито, изхвърлено безполезно в контейнера за боклук. Следи не трябваше да има! Убийството беше чисто!

Лошото беше, че бюрото пазеше спомени. Да но, бюро говори ли? Аха и да се опита…

     Старото си отива завинаги, новото идва понякога с взлом. Може би, новоизлюпен писател, който не знае, че някъде там в най-близкия магазин го чака шише. Шише, което ще го вдигне и после ще го убие собственоръчно. Защо ли?

Защото просто всеки следва съдбата си! Дори и да се опита да промени нещо, не знае, че в тъмното го чака убийството.

Писателят също не знаеше. Не подозираше кой е убиецът. Дори властите, които  потърсиха отговор, така и не го откриха. Че кой ще разбере, че авторът го е сторил лично с ръцете си. Именно той е натиснал и възпламенил пламъка. Всичко тогава изгоря сякаш за миг. Дори спомен не остана. Може би единствено шишето, но то вече беше изхвърлено в контейнер за боклук, където бе намерило спокойствието си завинаги…

В. Софин

Довиждане лято

 

                                                                                                        

         Довиждане лято

     Стихнал плаж. Море, което протестира. Вълните солени сълзи, които удрят брега, но нямат сила да задържат спомена. Лятото си отива. И вече не е същото. Всичко е променено. Самотно куче търси следи, но не ги открива. Вятърът е заличил босите крачета. Няма го и милият глас, който пожелаваше с любов на всички добро утро и красив ден. Крясъкът на чайките избягал. Пусто е. По улиците липсва хорска глъч. Листата на дърветата оцветени с различни пламъци, които само майката природа рисува, падат. Толкова тихо, че едва се чува тихият, отронен за последно мъчителен стон.

     И едно морско момиче, което се сбогува с пристана; с морето, вълните, пясъка и лятото. Едно момиче, които няма да усеща пясъка в босите си крака. Изгревът няма да усмихва с руменината си лицето ѝ. И разбира се, той! Някъде далеч, толкова, че едва се чува гласът му по телефона. Може би все още посреща изгреви и залези! Може би изкачва планини, пресича реки и среща сърни!

    А може би той е забравил за срещите на пристана. На морския бряг, където вълните цитираха стихове за любов и щастие, което крясъкът на чайките украсяваше с непоколебимия си тон. Зов за обич!

Някъде там далече останаха мечтите. Влакът потегли от гарата с нежелание. Морският бряг остана далече назад. И вече нищо не е същото. Море, слънце, следи от боси крачета на пясъка. И снимките, лунния изгрев, бризът, който рошеше и на двамата косите…

 

Всички неща, които лятото им обеща,

няма ги вече, липсват в пясъка следите.

Сал споменът един на брега останал -

за една любов, неизживяна докрай

неизживяна, но любов незабравима!

В.Софин 27.09.2024год. на морското момиче, Ваня.

 

Морско момиче

                                                                                      

                                                                            Морското момиче

      Тиха морска сутрин. Приятен ветрец гали лицето Ви. Вървите покрай брега на морето и се взирате в изгрева. Някъде там далеч сред вълните бавно изплува за Вас, слънцето. То идва за да Ви погали с лъчите си. Милва лицето, гали косите и се взира в очите Ви. Леко слиза надолу докато се изкачва над морето хапе и нозете ви, вашите дето оставят следи по-пясъка.

Вълните идват и без скрупули изтриват нарисуваното от Вас, сърце! Сърце, което обича изгревите, усмивката на слънцето, крясъка на чайките и кучето, което за сетен път отмъква забравените ваши чехли на пясъка.

Тях намирате по-късно, когато осъзнаете, че изгревът е вече високо. Достатъчно високо за да влезе на всички намиращи се покрай брега хотели в очите.

Радвате се сякаш сте дете. Единственото за което мечтаете е Той. Всъщност разходката, колкото и красива дори вълшебна да е, е нищо без него. Без погледа му взиращ се в ирисите ви; без ръката, която държи здраво вашата; усмивките… Дори снимките, които успява да снима с Вас на брега на морето заедно с изгрева.

     Ще ви липсват тия неща!!!

Слънцето дето влиза в очите, вятъра, който разрошва косите Ви и разбира се оная ръка, която ви води покрай морския бряг сред крясъка на чайки и приятелския лай на куче крадец. Стъпките, които морето изтрива и остава само оная постоянна тъга, че лятото милото за съжаление и тази година е избягало.

Избягало, но не и чувствата запалени с изгрева за Вас. Оня изгрев дето в него се къпе, любовта и разбира се морето… морето, което знае много тайни, но не ги споделя с всички.

В.Софин 22.09.2024год. На морското момиче Ваня

 

 

Моето трето Аз

                                                                                      

Моето трето аз

   Моето първо Аз, заповяда на второто да слуша. Третото просто се изсмя в очите на първото и второто и отказа да бъде послушно.

  Моето първо Аз внимаваше в час. Второто спеше, а третото четеше странична литература удобно прикрита между тетрадка и учебник на чина.

Моето първо Аз го вдигнаха на изпит по физика. Второто безропотно се отказа от изпита и получи двойка. Третото ми Аз се справи с изпита перфектно, само защото  този път беше успяло да скрие разтворен учебник между  тетрадки положени на чина.

Обидиха първото ми Аз с некадърник. Второто се сви унизително като предаде щафетата на третото за защита. Последното като най-умно успя да срази обидилият го с доводи, които не търпяха възражение.

Предстоеше контролно по математика. И забележете само третото ми Аз знаеше как да се справи със ситуация без контрол.

Приготвените специално за случая пищови за преписване умело скрити между тетрадките на чина, спомогнаха контролното да бъде решено.

Първото и второто ми Аз получиха двойки. Третото Аз, заслужено единица за преписване.

Шестицата отнесе в бележника си само оня, който си бе позволил да ползва обиди срещу мен, защото знаеше как да припише на контролно по-математика без да го хванат.

Може би това се случи, защото същия си имаше само едно, Аз на което да разчита!

В. Софин 4.06.2024год.

 

Разговор на четири очи с Поезията

 

                                                                                

Разговор с Поезията

Разговаряме двама. Аз и самотата. Или, аз и поезията!

-          Защо си тъй самотна? – питам аз, Поезията.

-          Истинската поезия не иска компания. – доказва Поезията вярата си в моите уши.

-          Защо пък!? Всеки знае, че за любовта са нужни двама.

-          За мен достатъчна е самотата. – казва Поезията и се вторачва в залеза щастлив, който плува над морето.

-          Значи в компанията на самотата се усещаш най добре? -питам, аз.

-          Истинската поезия не иска празни приказки. Трябва действие за да има романтични стихове. -категорична е в извода си Поезията

-          Но, аз предпочитам любовта вместо теб, Поезио! Все пак сме двама с нея.

-          Може и така да е, нещастен човече. Но без мене няма истинска любов, няма докосване; няма и мечти…

-          Хайде, бе! – оспорвам думите на Поезията.

-          Ами като решиш да впечатлиш любимата до теб, нима ще и кажеш направо, че я харесваш и само толкова.

-          И какво като ѝ го кажа? – споря с Поезията.

-          Ами ще бъдеш излъган в очакванията си. Дамата дори и да си легне с теб, никога няма да те обикне.

-          Че, защо пък? – учуден съм, аз.

-          Когато устата моя заговори за любов, когато дамата дочуе моя зов…разтапя се и флиртът е готов! – рецитира умна, Поезията.

-          Ами? – споря и си мисля, че ако действам направо ще имам по-голям шанс.

Поезията  се усмихва на скептицизма ми  и заявява:

–        Любов без думи, без романтика и без мен не се получава. Две сълзи, капки две, връзката държи, цели векове… - рецитира ми Поезията.

–        Ти не беше ли тая, която обича самотата? Защо приказваш с мене? Точно с мен?

–        Ти ме обичаш! – каза ми Поезията.

–        Хайде, бе! – веднага оспорвам твърдението.

–        Ако не ме обичаше нямаше да разговаряш с мене. Досега да си затворил стихосбирката и да си се отказал от оня, закачлив стих, с който мислиш да впечатлиш любимата.

–        Ти си била много глупава, Поезио? – опитах се да лъжа, но не ми се получи.

–        Ако бях глупава, ти нямаше да се влюбиш. Нямаше и да отвориш и стихосбирката: „Всичко е любов“.

–        Хм! Предавам се, Поезио! – свивам позицията в отбрана.

–        Ами все пак реших да те ползвам! Хем няма да се усещаш толкова самотна, а и ще се забавляваш на опитите ми да впечатля момичето.

Поезията се усмихна, погледна ме. Бавно вмъкна пръсти в сърцето ми и избликна неудържимо, като ручей току що решил да превземе територия.

Превзе ме изцяло. Но най-важното е, че макар и самотна, Поезията докосна любимата, с която вече толкова много години сме женени по-любов

В.Софин 22.05.2025год.

 

 

Без чадър

                                                                                              

Без чадър

Ти! Да точно ти, дето си губиш времето в празни мисли за принцове, принцеси и лукс, в който мечтаеш да се потопиш. Огледай се и виж дъжда. Не всеки е с чадър. Не всеки се крие от капките му. Те падат, стичат се по лицето; намират място в косата, ушите, челото, носа и се смъкват към устата, която жадна за въздух ги поглъща. Капките се мушкат на топло във врата, който гостоприемен ги изпива. Дрехите подгизват. Обувките са пълни с вода. Те жвакат по пътя без да се срамуват, без да се срамуват, нито да се пазят, дори…

Стегнати до болка и без връзки. Обувките не мечтаят като теб за принцове, принцеси и лукс, който не разбират. Те не държат като теб чадър, който да ги предпазва от дъжда срещнат по пътя. Обувките вървят лишени от избор. Локвите не ги плашат. Стегнати доскоро връзките им падат. Обувките подгизнали се разпадат.

Свободни нозете, остават голи; нозете, които  изглеждат сякаш току що родени вече се без надзирател, който ги ограничава, спира, стяга, командва…

Те тръгват. Нозете вървят съвсем обосели, оскотели; вървят неразбрани от теб през калта, която ги милва, обгръща и дави. Те са щастливи. Избират живота, който ги води по пътя, където липсват мисли за принцове, принцеси и лукс без, който не могат.

Няма какво да изгубят.

Може би, защото мечтаят. Но приятелю мой, други мечти нозете си имат:

Дъждът, благодатен,

който не спира,

дето сълзите изпива;

дето знае избира -

приятен живота

без чадър, да разбира!

В.Софин 21.05.2024год.

 

Липсваш ми

 

                                                                          

                                                           Липсваш ми

     Времето тече като река. Всеки знае това. И въпреки всичко, въпреки… Липсваш ми млади приятелю! Всеки миг прекаран с теб ми беше безценен. Истински дар! Едва ли някой и нещо може да го замени. Строен на ръст. Шейсет килограма. Дете почти. Имаше ли избор? Дадоха ли ти шанс за пътя, който сам да избереш? Не! Имаше заповед. Повиквателна и казарма. Там, където не признаваха това, че още не знаеше какво нещо е бръсненето. Още жълтото дето се казваше тогава, личеше по устата ти. Очите ти блещукаха като на хванато животно в капан. Или продължаваше напред с високо вдигната глава, или признаваше, че си женчо. Всъщност избора го правеха други. Въпреки младостта ти, осемнадесет години беше принуден да търпиш и преглъщаш несгодите на войнишкия живот. Да ставаш в пет сутринта, да участваш във физзарядка, където никой никого не питаше дали може да издържиш петте километра в бягане.

        Никой не се интересуваше от теб, дали си гладен, сит или нещо те боли. А всъщност душата ти, млади приятелю, плачеше. Плачеше за свободното синьо небе усмихнало се над теб; за планини, които ти изглеждаха недосегаеми и любов, която не беше срещал още. Единствено ти и всички като теб, бяхте досегаеми. Прегледаха ви като едър рогат добитък. Зъби, очи, всичко! Накрая не забравиха и  задължителната ваксинация. Така подкован заедно със други като теб дето мечтаеха за първите си любови и необятни свободни простори всички бяхте призвани от военната машина. Там, където се раждаше мъжеството, но и безумието.

      Липсваш ми млади приятелю! Няма ги щастливи сините ти очи. Липсва ѝ усмивката, която радваше родителите ти. Те се гордееха с теб. Имаше ли начин да се откажеш от това? Да абдикираш, избягаш?

 Някои успяха. Винаги, а и днес има връзкари. Но ти макар и съвсем сам в чужд град без да познаваш някого,  успя да създадеш приятелства. Днес ти липсват гласовете на другарите държали с теб оръжие. Държеше  в ръцете си автомат Калашников с който ни веднъж така и не стреля. За разлика от това три месеца даваше задължителен наряд.

       Всичко това е минало. Няма го. Няма я и младостта ти, млади приятелю. Избяга като облаче в небето. Изпари се сякаш никога не е съществувала.

Остана ти единствено сърцето. И то горкото въпреки младостта си, която извираше от него взе все по-често да бие предателски.

И ти ли Бруте!?

Всъщност времето следва естествения си ход. Ние всички оставаме в мислите си млади.

Иска ни се, родителите, нашите родители, които мислеха за нас с любов да са винаги с нас… Винаги!

    Уви, времето на всеки е ограничено, млади приятелю. И ти ще си отидеш някой ден. Дали ще бъде слънчево или дъждовно? А може би снежно, мъгливо и мрачно? Единствено времето знае. Но аз зная едно! Все още си някъде там в мен, млади приятелю! Жив си! Пишеш, терзаеш се, приказваш. И видиш ли? Това е хубаво! Наистина млади приятелю! Казвам ти прекалено хубаво за да е истина!

Но поне усмивката, нея млади приятелю, запази докрая!

В. Софин 19.04.2024год.

Дългия път

 

                                                                               

Дългия път

     Изминах дълъг път. Не ми беше лесно. Опитвах да се изкача, горе. Там, където първо Слънцето с усмивката,  изгрява. Опитах! Винаги се спирах в подножието на планината. Виждаше ми се прекалено трудно това изкачване. Малодушието спираше порива ми. Гледах горе как в небето изгряват звезди, а Луната извлича най- добрия си поглед за мен. Гледах и въздишах. Да, но ако исках да стана нещо, поне да не бъда нищо, се реших. Костваше ми време. Стъпка по стъпка. Крачка малка, после голяма… Измина много време. Косите ми започнаха да се оцветяват в бяло. Изведнъж се реших. Нямах повече време за отлагане. Поех нагоре по пътя.  Срещнах препятствия. Често пъти, неодобрение и неразбиране в очите на хората. Въпреки това положих усилие да правя стъпките си. Днес една, утре две. А в други ден може би мислех си ще успея и повече. Най- накрая победи упоритостта или инатът ми. И днес все още си задавам въпроси като: Как? Защо аз? А трябваше ли? Заслужавах ли да изкача върха? Може би, не. Но все пак бях тръгнал и трябваше да се видя горе. Там високо в свободен полет сред орли, соколи, въздух, облаци и свобода, която долу не бе разрешена.

     Вече стъпил на върха осъзнах себе си. Разбрах, че съм прашинка. Всъщност прашинката на времето, която се опитваше с помощта на вятъра да се издигне. А заслужавах ли го? Този връх и свобода!

      Някога навярно ще ме мислят. Някога някои от хората ще разсъждават. Но никой няма да стигне истината.

      Всеки сам без чужда помощ изкачва своите върхове в живота. Тук, майка и баща не са в помощ. Не са и институции, които спонсорират. Тук съм сам. Единствен. Върха ме чака. Все още има търпение. Моето вече взе да се изчерпва. Нужно ми е усилие. Едно малко, последно. Да надникна над върха. Само да погледна долу. И стига ми. Всъщност ми е много. Един поглед казват не стига. Но на мен, стига ми едно. Да обичам България, Родината да мисля за нея, и ми става болно, когато има както казваше някога шефа ми мижитурки има много, които я продават.

В.Софин 30.09.2023год. Самоков

Интересна книга

                                                                                         

                                                                      Интересна книга

     Прочетоха с интерес книгата. Даже бяха толкава впечатлени, че си водиха и записки. Докато умуваха, защо е написана точно по такъв начин се появи друга… Пак книга, съвсем нова миришеща на знание. Старата я забравиха. Че изобщо дали беше съществувала? Някой в небрежност блъсна записките за нея от бюрото, и те се разпиляха като бели лястовици на, които не беше дошло времето да заминат на юг.

Веднага беше извикана чистачката. Все пак удобно е… Не мислите ли? Чистачка появяваща се навреме за да изчисти бележките по мисленето.

Прилежна, тя събра белите листи пръснати като лястовици, огледа се безпомощно и като не видя съчувствие в очите на хората, които бяха заети с прочитането на новата книга, взе, че ги хвърли в пламъците на печката. Така де! Все пак беше зима, студено и някой трябваше да разпали огъня за да стигне топлината за всички.

Безпогрешен последният с пламъци вечно гладен изяде листите по дискусиите  записките за нея. Не забрави и книгата да глътне, която преди беше прочетена с интерес от всички.

Времето налагаше правила. Някои безкомпромисни. Други наложителни. А и такива, които са безумни.

Новата книга предизвика интерес. При това голям. Започнаха дискусии, спорове, записки…

Един ден и тя беше забравена. А беше ли съществувала преди? Може би ни се искаше да е така Мечтаехме да я опазим. Всъщност времето беше благоприятно. Изгоря и тя на кладата като посестримата си. Записките за нея се пръснаха като ято бели гълъби. Един от тях с помощта на вятъра излетя, и влетя през прозореца на стаята ми.  Надвеси се на мен и кацна на бюрото ми. Озадачен го грабнах с идеята да му намеря място в кошчето за боклук. Все пак очите ми с любопитство се вторачиха на „пришълеца“, докато ръцете ми настойчиво се бореха с белия лист дошъл неизвестно откъде.

Вътре прочетох само три оцелели думи:  Сега накъде? Защо и трябва ли да има бъдеще?

Въз основа на белия гълъб влетял през прозореца ми написах новата си книга. Посрещнаха я с овации. Заваляха дискусии, записки и коментари. А после?

После всъщност ме забравиха, защото им просветна за предишната книга изгоряла на кладата от другия автор на когото така и не можаха да се сетят за името.

Не за друго, а защото времето имаше способност да забравя белите лястовици и разбира се гълъбите, които просто мечтаеха за любов.

В.Софин 22.09.2023год.

 

Нос забит в земята

                                                                                                         

                                                         Нос забит в земята

         Вървях. Още от малък все зяпах, земята. Дочувах подигравки, че нищо няма да намеря там, долу. Оказа се, че не е така. Все нещо интересно има там долу. Може би си мислите за калинките, мравките и щурчетата. Напротив. Покрай мен лятно време се е ширнало едно поле…, едни лехи, ъгли на тротоари и най интересното е дори разпиляно, върху стари, изоставени къщи. Зеленина и цветя се усмихват от всеки ъгъл. Ароматът на розите, сините горски теменужки се преплита с този на узрелите ягоди и малини.

    Не бях забелязал това. Зает в работа с нос забит в земята, вървях. И един ден, прогледнах. Първо видях в далечината да се белеят върховете на планината Рила, после току в краката си намерих цъфнало кокиче. Докато мислех за това, пролетта се окичи в бяло, синьо, розово и жълто. Цветята отвориха очи. Разтворих и аз моите в изненада. Не бях подготвен за гледката. Доскоро сляп, сега прогледнал. И за да създадат пролетно впечатление  някъде над мен чух шум на криле и тракане. Гнездото над старата баня беше успяло да приюти семейство, щъркели.

Още не заглъхнал школския звънец по училищата видях цветя, букети поднесени на учители за празника на „Кирил и Методий“. Детски щастливи усмивки. Сълзи в очите на учители, които са обичани за това, че са успели да докоснат сърцата на малките…

Лятото, което пристигна, после… Розите в бяло, розово, синьо, червено и шарено…

Всяка с аромат, който ме подсеща…

За какво става, дума ли?

    Когато ми подариха първият фотоапарат мислех, че е само за мен. Да снимам спомени. Оказа се, че покрай мен има много  такива.

       Красотата ширнала се покрай мен. Нима трябваше да остана, безучастен. Не издържах! Сега имам години натрупано наследство. Гледки от планини, снимки от градове; цветя и пътища… Много пътища водещи към красивото; към невидимото до нас; незабравимото училище и времето, което щедро раздава и съхранява в човешката душа, спомени…

      Есенните нощи! Пеещите щурчета… Падащите разноцветно обагрени от сланата, листа. Пейките отрупани с тях. Цъфтящите димитровчета… Есенния вятър, който шепти в ушите за идващата зима. Узряло, ароматно гроздето…

Всеки един сезон, магичен, но пречупен през обектив, който пази видяното.

Червени бузки през зимата. Детски шейни, скиори… И сняг, който превзема всичко отвън, където небето от време на време взело дъх се усмихва в красивото си, синьо…

Вървях! И сега, вървя. Носът ми обаче не е забоден в земята. Не е и вирнат небрежно и подигравателно, нагоре.

Очите ми открили новия хоризонт не спират да се удивляват на красотата на майката Природа.

Вече трети фотоапарат измъчвам със снимки. Мъча и себе си. Но това е сладката мъка, на нещата от живота до мен.

Магията, която ме заобикаля и ми дава сили да продължа до края на пътя си!...

В.Софин 4.04.2023год.