Някой който те чака
Беше слушал за България различни истории. Баща му, който имаше нещастието да се роди именно там не спираше да му говори за нея. Приказваше за нея като жена. Било хубаво отначало... Но после дошли промените и естествено повлиян от тях заминал за Америка. Необятна страна, която очаквала пионери от България. Първите, които напуснали страната завинаги и се устроили в чужда държава създаваща много възможности. Баща му беше успял. Нова, къща, дори жената беше сменил. Синът му Стоян беше от първата. Слушаше разказите на баща си и му се искаше да се върне. Тогава, когато навърши тридесет и пет години се получи съобщение от България. Баща му не беше доволен. Искаше му се да е приключил веднъж завинаги с тая останала в съзнанието му комунистическа държава. Синът му реагира другояче. Наложи се да увещава баща си приел името, Джордж при идването си в страната на неограничените възможности, че трябва да отиде поне веднъж в живота си и да види България. Най- после, когато склони Стоян беше толкова въодушевен, че искаше веднага да тръгне. Баща му го спря. Трябвало да се уредят някои неща юридически. Когато всичко вече беше уредено и документите подготвени, Стоян хвана първия полет за България.
Някой го чакаше... Някой, който не го познаваше, но имаше търпение и вяра.
Времето с тридесет и петте години бяха развалили облика му. Променили до неузнаваемост. Въпреки това, Тя, защото това беше Тя, го чакаше. През годините въздишките и ставаха все повече и повече, когато виждаше как покрай нея всичко се руши. Вярно беше, че и се прави, но Тя имаше чувството, че всичко си отива от тоя свят, някога бял за нея; сега мрачен потъмнял със времето, този свят не беше нейният! Помнеше мило времето, когато всички се събираха в двора... Този двор сега буренясал и превърнал се в непознат свят, където всичко изглеждаше сякаш заспало завинаги.
Стоян очакваше на летището в София да го посрещне майка му. Нямаше от няколко години обаждания от нея. Той не беше и простил, че го е изоставила и се е върнала без него в България и то с чужд мъж, за когото по-късно се беше омъжила. Но сега трябваше да преглътне гордостта си и да и се обади. Уви! Никой не се обади и затова Стоян беше изпратил есемес като очакваше нещата да се променят.
След като разбра, че това изобщо нямаше да се случи хвана първия автобус, раздрънкан сякаш дошъл от миналото да го закара в родния град на баща му, Самоков.
" Един час и си там... Не се мотай много! Върви, виж я! И после при адвоката, подпиши и се връщай!..." - беше му дал указания на отиване, баща му, Джордж.
НЕПОЗНАТ ГРАД! Всъщност не знаеше нищо за града, където се беше родил няколко месеца преди тръгване за Америка. Разходи се по- улиците. Видяха му се остарели. Тук там прозираше нов асфалт и плочки наредени на тротоара, който го посрещна хлъзгав. Но имаше късмет, защото на него бяха паркирали коли. Автомобили втора и трета ръка, завзели мястото на пешеходеца. Наложи му се да опита дупките в асфалта на пътя. Успя да стигне общината и да се срещне с контролните органи. Дори се видя с адвоката, който веднага му поднесе документи за подписване...
– Изчакайте, малко! - му каза Стоян, който така и не пожела да смени името си в Америка.
Адвокат Стоянов повдигна неразбиращо рамене, но щом клиентът искаше да види отдавна изоставеното гнездо, защо да го спира?!
Когато стигна пред портата... /а имаше ли такава въобще/, Стоян се вцепени. Той не помнеше нищо. Тогава беше бебе. Но по разказите на баща си очакваше да види нещо. Очакваше някой да го посрещне на прага. Уви, дядото и баба му отдавна бяха напуснали този свят. въпреки това обаче някой го чакаше. Тя, къщата на спомените, която беше видяла щастието и разлъката на фамилията. Сега стоеше тук изцяло променена. олющена с опадали комини, някои пропаднали стаи... Но все още по-думите на баща му и снимките, неговата детска стая беше оцеляла. Поиска му се да види, къде са закачали люлката, неговата, когато е бил още бебе. Преди да влезе между покритите с прах подове и опадала мазилка, той просто й каза :
– Здравей!
не очакваше отговор. но сякаш брулещия вятър изпълзял неочаквано наблизо издуха думи появили се от нищото:
– Винаги си добре дошъл, Стояне! Чаках те толкова дълго!
Стоян не обърна внимание на приказките на вятъра, а просто хлътва вътре. Едва успя да се промъкне през паднали греди и счупени керемиди... Вратата към неговата детска стая стоеше затворена. Насили се и я разтвори. Сякаш беше изоставена от вчера. Стаята изглеждаше съвсем непокътната. Дори люлката се виждаше закована на тавана горе...
Изведнъж бликнаха сълзи. Едри мъжки сълзи и хлипане дочу Къщата. Стоян пристъпи към средата на стаята. Пипна люлката и я залюля като се опитваше да хване спомен от миналото. Не му се удаде. Къщата ревниво пазеше спомените си. И очакването... едно последно очакване от Нея преди да рухне завинаги и да се слее с другия прах събран от времето на това забравено от Бога място.
Люлката се откачи и падна на пода. Внезапната верижна реакция срути покрива, който намери Стоян и го уби на място. Неговото място беше тук в родния Самоков и къщата, която го чакаше... Чакаше да се върне, защото едва накрая разбираме, че някои неща като любов и привързаност са много по силни от нас, Мравките. Ние които искаме да подчиним света и да го използваме само за нас!
Някой прозрял истината плачеше зад океана. Някой, който никога повече не се върна в България!
В. Софин 01.02.2026год.
