Стихчета къдели
Детски ум стихчета са взели
някои малки, други са големи.
Разпрострели се от тях къдели
не една идея - няколко са теми!
Зайче гладно скача по поляна
тревица търси да си лапне.
Мама Зайка с грижа видяна
детелина дава му да хапне!
Лиска следи с поглед врана
с лъжата си сиренце да хване.
Весело гледа, дори е засмяна
но сиренцето не ще да падне!
Вълчо дебне овчица от засада
край кошарата на дядо Влади.
Видя го той и тоягата извади -
хукна с нея, Вълчо да награди!
В. Софин
Една разходка над езеро Панчарево
Когато има работа или щом се налага да се пазарува екстремно се налага да се прескочи до столицата. естествено там в зависимост от парите, които притежавате може да се сдобиете с желания продукт.
Една разходка, която не знае крайния изход. Вход има, но изходът, ако има такъв се нуждае от действие..
Пежакът на, когото е осигурена сянка в жегата на юли не отказва съдействие на следобеда.
Тръгваме трима в 13 и 30. Естествено е, че това са Пежакът, който запали с едно врътвате на ключа от страна на Боян и моя милост, човек вечно гладен за нови изживявания.
Крайна цел магазин на Технополис и евентуално нов ЛАПТОП.
Докато Боян избира, аз се насочвам към фотоапаратите. защо ли? Може би съм слънчасал по пътя към София? Не. Просто преценка, че старият не върши много добре работата си. Някога и мен ще ме сменят като стар и ненужен... Може! Но младежкият ми дух едва ли ще може да го пенсионират!
Боян купува ЛАПТОП, аз взимам нов фотоапарат Никон. Ехе ще има снимки, знам го, аз.
Тръгваме. Всъщност се връщаме от София към Самоков.
Внезапно една идея идва и ме хваща неподготвен.
Малък скромен преход по екопътечка над езеро Панчарево! Защо пък не? Време има макар, че юлската жега хапе безмилостно. единственото успокоение е, че пътеката минава през гора, където сянката е сигурна.
Отбиваме се над село Кокаляне в посока село Герман. Пежакът си поема въздух на паркинг, където му е осигурена сянка под едно дърво.
Минаваме по мост, откъдето отляво до нас се чува кучешки лай. Изскачат от сянката два песа, но в жегата само се задоволяват да ни показват озъбените си физиономии.
Не губим ум от страх, а с усмивка ги отпъждаме. завиваме вляво от моста покрай част ох хребета обрасъл с храсти и дървета. Пред нас се материализира ВЕЦ "Кокаляне".
За тези, които се интересуват от историята на езеро Панчарево ще споделя неща от Уикипедия:
"Езеро Панчарево е язовир в горното течение на река Искър, на територията на Столична община. Красивата природа и близостта му със столицата го правят любимо място за туризъм и излети.
Намира се на разстояние 14-16 km югоизточно от центъра на София в посока град Самоков и ктурорта Боровец, на 2 km от околовръстния път, по протежение на улица "Самоковско шосе". Разположено е в самия край на живописния Панчаревскеи пролов, между Витоша и Лозенска планини, при вливането на река Бистрица в Искър. Местността съчетава в себе си неповторимия ландшафт на водната площ и средно-високата планина. На западния му бряг е разположено курортното село Панчарево и Панчаревски минерални извори, до него опират също селата КТокаляне (югозападно) и Герман (североизточно). Източният му бряг е зает от дъбови и борови гори, а склоновете се спускат стръмно към водата, на места завършвайки със сипеи.
Панчаревското езеро е държавна собственост. То е водохранилище от Искърската каскада за условно чиста вода, задоволяващо промишлените, благоустройствени, хигиенни и рекреационни нужди на София и на други селища от софийската агломерация. Язовирната стена, изпускателните съоръжения, челният преливник и изравнителят, заедно с водовземните кули, промишлените водопроводи и напоителния канал, се стопанисват от „Напоителни системи“ към Министерството на земеделието и храните. Министерството на околната среда и водите отговаря за водата в езерото, а Столичната община се грижи за прилежащите територии. Министерството на младежта и спорта от своя страна има отношение към собствеността върху спортната инфраструктура.
Като част от второто ниво на каскада "Искър" езерото осъществява дневното изравняване на преминалите през яз. "Пасарел" и ВЕЦ Кокаляне водни количества, като извършва и минимално регулиране на оттока на реките Планщица, Ведена и Витошка Бистрица преди навлизането на река Искър в Софийското поле. След 1964 г. е обявено и активно се използва като обект за рекреация.
В миналото река Искър била далеч по-пълноводна и често измествала коритото си, като образувала множество естествени въртопи и вирове, между които се редували малки ниви, ливади и зеленчукови градини. Някои по-възрастни панчаревци и до днес помнят колко много хора от цялата страна идвали в почивните дни около Искъра, дори с автобуси, между старата централа и минералната баня (днес езерото), като прекарвали на това място горещините, къпейки се в бистрите му води.
Главна заслуга за построяването на езерото в Панчарево има инж. Иван Иванов, кмет на София в периода 1934 – 1944 г., на когото се дължат много ключови за оформянето на европейския облик на столицата градоустройствени дейности. По негова идея е създаден Рилският водопровод и започва благоустрояването на парк Витоша. Езерото е създадено по изкуствен път чрез изграждане на бент. При завиряването му в периода 1954 − 1957 г. минералните води в поречието на реката са съхранени и изведени на брега, където се използват и до днес в сградата на банята, чешмите до нея и открития минерален басейн. При оформяне и социализиране на бреговата ивица са създадени няколко атрактивни мостика, използвани във връзка с поддръжката и експлоатацията на находищата на минерална вода, както и за разходка и акостиране на малки плавателни съдове.
От стената на Панчаревското езеро е започвало трасето на проектирания през 1950-те години на 20 век, но изоставен впоследствие, плавателен и отчасти отводнителен канал на София, известен още като Софийското море - определение, което по-късно става нарицателно за самото езеро.
През следващите години водите му се използват основно за водни спортове, промишлено водоснабдяване и напояване. През 1966 г. е построена първата гребна база в района, а две години по-късно – Националната гребна база, която по това време е най-модерната в страната, с капацитет за провеждане на олимпийски състезания. По същото време са изградени трибуните и кулата за наблюдение и започва разширяването на съществуващата обиколна алея с цел изграждане на път за заснемане на състезанията и осигуряване на пряка видимост към състезателното трасе с дължина 2100 m. През 1977 г. езерото до София е домакин на световното първенство по кану-каяк, а през 1981 г. – на световното първенство за младежи във водните спортове.
През 1980-те години като атракцион се е движило малкото дървено корабче „Созопол“ – просторно и предлагащо възможност за разходка на групи до 15 – 20 души. През 1987 – 1988 г. уникално по рода си за България и второ в Европа вариете в ресторант „Лебед“ с плаваща във водите на езерото сцена на понтони представя звездите на българската естрада, както и много фолклорни състави от района. Интерес представлява и хотел-ресторант с форма на кораб, разположен в сградата на софийския ветроходен и морски клуб през 1990-те години.
Около Панчаревското езеро през годините са създадени няколко залесени парка, изградени са спортни бази, ведомствени почивни домове и няколко уютни заведения за обществено хранене. Районът постепенно придобива характера на благоустроена зона за отдих, която днес се използва основно за водни спортове (академично гребане, ветроходство), излети с лодки и водни колела, риболов и балнеолечение. Има плажна ивица с дължина 1300 m и водоем за платен риболов.
Национална гребна база "Средец" и гребната база на спортен клуб „Академик“ са специализирани за провеждане на тренировки и състезания в гребните дисциплини. Има проект за изграждане на велоалея по протежение на бул. Самоковско шосе и обиколния път на езерото от страната на Лозенската планина. От южния му край започва защитената зона „Плана“ от екологична система „ Натура 2000". "
Веднага зад Сградата на Вец Кокаляне виждаме чешма от която някога е текла вода. Сега нямаше как да утолим жаждата си освен другата за приключения. Виждаме вдясно началото на еко пътека, която води до направен голям християнски кръст.
Всъщност целта ни е именно това място горе, откъдето се вижда като на длан цяло езеро Панчарево. Пътеката криволичи и се вие като змия на горе.
Едва тръгнали съзираме табелка от шперплат на, която любопитния турист прочита следното:
"На Виктория и Александър
Заедно по пътя на живота поемете,
ръцете си в едно сплетете
душата и сърцата заедно си вий
подете и като това дърво
завинаги в едно бъдете!
Явно това беше поздрав на младоженци от трима приятели на, които също личат имената на дъската от шперплат.
Срещам по пътя си къщичка за птици закачена на дърво над пътеката. поздравявам се с едно самотно момиче, което слизаше надолу по пътеката. Боян, с чиято сила и младост не мога да се боря отдавна ме чакаше горе, където пътеката се отклонява надолу към една открита площадка с пейка за почивка и настроение за панорамни гледки.
Стигам горе и тъкмо да тръгна към Кръста внезапно виждам паметник направен от камък паднал но с гръб в храсталака. В близост до него лежеше и постаментът му. Заинтригуван от видяното снимам паметника.
Веднага след това надолу срещам турист тръгнал нагоре по пътеката. Разменяме поздрави и той изчезва в храсталака през гората.
Синът ми Боян Вече ме чака на пейката. Правим снимки на езеро Панчарево, където в момента имаше гребци с лодки, които явно провеждаха тренировката си.
Току наблизо до пейката съглеждаме израснали малки кактуси, които изненадват не толкова с бодлите си, колкото с това, че са успели да открият живота си именно тук в близост до езеро Панчарево.
Мисълта, че трябва да тръгваме обратно ме проряза, но няма време да се отлага обратния преход до Пежака.
Горе, където пътеката продължаваше, а това явно беше Панорамната пътека, както е известна на софиянци внезапно виждам руини.
Доколкото разбирам това явно някога е било почивна база. Или пък вила за почивка!?
Тъжно е, когато очите видят такива неща. Разрушения, паметник бутнат...
Поемам угнетен надолу с тревожната мисъл за това, че не умеем да пазим това, което предците ни с труд са построили. губим историята си, такава каквато е била за да приемем после фантазията, че това нещо е било лошо и е трябвало да загине. Да изчезне сякаш никога не е било. Но паметта на предците ни трудно се изтрива!
Явно това място е добро място за разходка на млади хора. Дори срещаме двама млади ентусиасти личеше си, че са деца с велосипеди.
Както и да е. Още един преход затвори страницата си за нас. Единствената мисъл за спасение сега се оказва Пежакът скрит на сянка.
Ако обичате панорамни гледки, то това е вашето място. Вашият преход. Пейката, където може ако сте влюбени да се закълнете на любимата си; да пийнете вода от шишето, което носите със себе си и да се усмихнете на топлото юлско слънце.
В. Софин
СТАВА И НЕ СТАВА
Наскоро срещнах познат, който ми се зарадва като ме видя, че още дишам в жегата.
–Здравей, нашенец! - поздрави ме той и ме почна с политика, от която аз бягам като дявол от тамян.
–Виж, какво... става и какво не става в държавата ни, приятел...
– Какво може да става, когато жегата празнува. - чух се аз да отговарям.
– Ами на днешните младежи не им става...
–Моля!? - чудя се аз, но приятелят ми обяснява.
– Не им става, защото са свикнали от мама и тате, всичко на готово. Взимат помощ от парите. когато ги свършат започват с агресия. Къде на пътя, къде по пътя, където не спазват законите, че всеки друг имал право на дишане и ставане. Толкова са озлобени, че не им става, затова посягат на всеки срещнат.
Но виж другото, което твърди нашата политика е, че на нас възрастните ни било ставало...
–Как така!? - чудя се аз, но приятелят ми обяснява обстановката.
– Напоследък ако си чел вестници там пише, че възрастните още имали ищах за работа. Значи ставали... Обмисля се дори вариант при, който да се работи до живот. Така мислят дори в Европа. А щом го мислят няма начин и у нас да го гласуват.
– Това пък, защо!?
– Ами както и по горе ти казах, младежите не ставали за работа. За агресия и показ ги бивало, но за бачкане, не. Така, че брат да се стягаме... все пак не е ли приятно, че правителството мисли, че още ни става?
– Става, то, ама не става... - мърморя аз, но приятелят ме прекъсва:
– Хайде и ти! Не става на младежта, на нас още става щом сутрин за работа бързаме и хукваме сякаш няма други забавления...
– Че то работата не е забавление - парирам го аз, но спокоен той ми отвръща.
–Да не е като надбягването нощем с коли по празните улици; като дрогата, която помага на ставането; като опита да се покажеш в Интернет наяве на цялото общество като човек на когото не му пука от системата.
– Прав си, но по-добре на работа, отколкото да не ти става нали?
Тутакси приятелят ми се ухилва:
– Ето на и ти мислиш като мене. Щом още ни бива, щом става, защо пък не!
Политиката да мисли какво да прави с тия, които не стават!
Мене ако питаш работа им трябва. Много работа за да не мислят за дрифтове, кражби и убийства! Никакво съчувствие за мързеливите у нас!
В. Софин
Мед от пчели
Един ден дали от жаркото слънце или от внезапно прозрение решавам и аз като други хора да се включа в бизнес.
Правя мед. Пардон! Пчелите го правят, аз го произвеждам...
Опа! Пардон! Пчелите го произвеждат, пък аз го продавам.
Пред магазинчето ми скромно на вид идват често интересни клиенти. Ето ти на и вчера...
Цъфна един и почна да се чеше като крастав. Учуден съм!?
Подредил съм, мед. Описал съм всеки един буркан. Кой от какво е. Дори цените са ми в Евро. Но забележете краставият внезапно ме атакува с въпроса:
–Извинете!
–Извинен сте! - парирам го аз, но краставият преминава направо към интереса си.
–Тоя мед дето го продавате от пчели ли е?
Решавам да го избъзикам:
–Не. Боров мед е.
Краставият не губи самообладание, а продължава да ме чеше с въпроси:
–А, смърчов имате ли?
Леко изнервен, но още в кондиция продължавам да се бъзикам с краставия:
–Не. Имам клеков, ако искате.
–Клеков!? Това какво е?
–От клекови шишарки естествено - ръмжа в обяснение, аз.
– Клекът, какво е? - изнервя обстаноката още повече краставия.
–Не знаете, какво е клек!? - учудвам се аз, но краставия простичко ми обяснява:
– Неграмотен съм. Не мога да чета, букви.
-Клекът расте горе на високо в планините и е като боров храст, на който има зелени шишарки.
–Значи искате да ми пробутате, сладко от шишарки? - атакува ме пак, краставия.
– Вие какво искате? Какъв мед желаете по дяволите - губя време и нерви с краставия... пардон с неграмотния клиент.
– Искам, акациев мед! - сочи с пръст буркан с етикет на, който е залепен етикет с горски пчели.
Успокоявам топката и го атакувам неграмотния с цената:
– Като за вас, приятел точно десет евро. - съобщавам му и бързо мушкам в найлонова торбичка, буркан с мед.
Клиентът обаче вместо да извади Еврото, изважда нервите ми на показ с нов въпрос:
– Не видях на картинката/ има в предвид етикета на буркана/, не видях акация?
–Ами акацията нали расте в гората и затова на етикета на буркана има снимка на горски пчели... - обяснявам разярен от мисъл, че неграмотния разиграва шоу за себе си. Вместо да се предаде, неграмотния леко пуска усмивка като стършел жило и ме ужилва:
– Доколкото знам, а аз зная много от баща ми, акацията цъфти в парка, а не в гората!?
Ухилвам му се за да нажежа още повече обстановката с отговора си:
– Тогава да Ви продам, парков мед? Какво ще кажете?
Чувам:
-А имате ли таков, мед!?
– Да акациев!
-Ама... Нали!? - диви се, неграмотния.
Тутакси решавам да сложа край на сделката:
– Вие ще купувате мед или ще продължавате да задавате въпроси?
– Зависи!? - уклончив е отговорът на неграмотния.
Атакувам го за последно:
– От какво зависи?
– Дали имате, мед от пчели!?
И това, ако е, живот, мисля си на ум, а на яве се усещам, че крещя:
– Всичкия мед е от пчели, а не не от търтеи...! - решавам да мина към неграмотния с обида. Вместо да се засегне, той се хили срещу ми и в празната му уста лишена почти от зъби виждам да стърчи единствен, останал там, но затова пък златен.
–Взимам го! - съобщава на моите изтормозените от въпроси уши неграмотния, и поема торбичката с акациев мед в едната ръка. В другата му, внезапно съзирам крастата, с която неграмотния клиент се чешеше през цялото време на сделката. Но пък и щастлив се радвам на десетте Евро подхвърлени към мен, небрежно, лежерно почти, сякаш точно приготвени за меда от пчели, който те милите, а не аз произвеждам!
В. Софин 10.08.2026год.
Красив спомен
Красив спомен внезапно връща
татко, мама в родната ни къща,
където аз опарен духам каша,
а сестра ми малката Наташа -
ми се смее с усмивка вездесъща!
.
Маминото Кате се научи да споделя
но забележете деца само във неделя
от снощи за нея приготвена закуска,
която днес ще трябва да се схруска
от куклата София в топлата постеля!
.
Една сълзица падна на пода
между дъски мушна се на сгода.
Докато другата, която се откъсна
тревогата разбира се не я напусна
за другарчето открило нова мода!
В. Софин 08.08.2026год
.
Камъче остро
Пътека красива поглед избира,
краката бързат и това им отива.
Камъче остро обувки намира
и в прасеца със злост се забива!
Славен похода - охкане спира,
кракът в капан е, това го убива.
Умът в помощ кипи и извира -
камъчето остро бързо открива!
Ръчичките мъдро вещо го вадят.
Краката се радват това им отива.
Хукват към къщи там да обадят,
какво красива, пътеката скрива!
В. Софин 07.08.2026год.
Калето на Иван Шишман край Самоков
Извън град Самоков в посока селата Бели Искър, Мала Църква, Маджаре и Говедарци в близост до новопостроена писта за автомобилни състезания се намира хълм, който е с историческа стойност за България.
Отправяме се на там с Пежака, моя милост и сина ми Боян.
Стигаме до началото на хълм, в който очите ни откриват метален кръст не добре скрит в зеленината на юли месец.
Съглеждаме друг паркиран Пежак в близост до коларски път, който води право към разкопките.
Жегата не дава възможност за бавене. Тръгваме и много бързо коларския път, който води към ниви с напояване завива рязко вляво и ни отвежда към гористия хълм обрасъл с зървета и храсти. В началото ни посреща табела, която снимам в движение с цел да мога да разкажа част от историята на мястото, където се е укривал последния български цар Иван Шишман, за когото освен легенди са останали и народни песни:
Откак се е, мила моя майно льо, зора зазорила,
оттогогаз е, мила моя майно льо, войска провървяла,
кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,
сабите им, мила моя майно льо, като ясно слънце,
огън святка, мила моя майно льо, през гора зелена,
войводата им, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман...
Крепостта Шишманово кале е късноантична крепост. Тя е била използвана и през средновековието. Името и идва от епохата на възраждането. Местните хора са смятали, че тя е била от времето на последния български цар Иван Шишман. Затова съществуват легенди.
В периода 2004-2009год. със средства на община Самоков са проучени част от портата на крепостта стопански и жилищни сгради с регистрирани железодобивни дейности ковачество и др. Проучен е участък от външната крепостна стена. Разкрити са една ранно християнска църква от края на четвърти началото на пети век както и една съборна църква на съседния хълм датирана в шести век.
Шишманово кале е представлявало укрепено градско селище със своя обособена структура и фортификационни съоръжения. В границите на четвърти век селището се превръща в значим от стратегическо и икономическо естество център и бива допълнително укрепено с външна и вътрешна крепостна стена. При проучването на отделните сектори откритият подземен материал /керамика, монети, оръжие ,сечива и др./ разкрива обитаване на това място още от средата на първото хилядолетие преди Христа класическата римска епоха до ранно византийският период. По всичко личи, че краят на крепостта трябва да свържем с някои опустошителни събития от края на шести началото на седми век както и частично ползване на крепостта до дванайсти век.
Укрепеното селище можем да смятаме за преходник на града, който след дванайсти век се премества на другия бряг на река Искър, където е днешния град Самоков.
След прочитането на табелата се натъкваме на две табелки с указания. Първата сочи вдясно към руините на съборната ранно-християнска църква от четвърти век. Втората наляво води до останките на крепостта Шишманово кале.
Всъщност пътеката, която хващаме доста бързо свършва в зелените очи на разлистени дървета, храсти и започва част от разрушената крепостна стена на калето.
Срещаме хората от Русе, с които се поздравяваме. Това са същите тези, които преди нас бяха дошли с колата, която ни посрещна паркирана в близост до асфалтовия път. Те тръгват, а ние оставаме за да направим запомнящи снимки от това историческо място.
Очаква се според мен сериозни археологически разкопки, които да допълнят част от изгубената във времето българска история.
От това място съзираме в далечината град Самоков, връх Дабова глава и новопостроената писта за автомобилни състезания.
След кратък престой си тръгваме угнетени от времето, което ревниво пази от хората тайните си.
Пежакът на Боян ни посреща разгорещен и тръгва без колебание към град Самоков и сянката на гаража, където витае спасяваща живота, хладина.
В. Софин 05.07.2026год.
