Вкусна супичка
Самичко насред оврага,
където сянка се протяга
не тъй както му приляга
тялото ми взе да бяга!
Хукна смело без да се обръща
с мисъл стигнала го вездесъща -
отказа петите изобщо да ги връща
при жена ми в родната и къща!
Между чука и острото на сърпа
в наковалня, която ме придърпа
внезапно тялото ми вдигна кърпа
при мама вкусна супичка да сърба!
В. Софин 25.08.2026год.
Преход който оставя вкус в устата
Северозападен
съсед на Ловница е връх Камилата 2621м. н. в. В скалистия южен профил на върха
будно око е открило очертания, наподобаващи едногърба камила. В обширния вкаменен
„зоопарк“ около Мальовица се появява и
камила. Между връх Ловница и Камилата е Ловнишкият превал през който се
преминава от малкия циркус под върховете Злият зъб и Орловец в циркуса на Трета
Прека река.
Пред погледа ми
връх Камилата ме подканя да се изкача независимо какво може да ми струва
предизвикателството. Може би затова вместо да се върна надолу по пътеката по
която бях пристигнал на Ловница решавам да хвана друга. Временно очертана
водеща направо към Камилата. Уви! Не се подлъгвайте като мен. Когато пристигам
по надолу скали препречват пътя ми към върха. Отнейде изплува в погледа ми изплашена
дива коза, която рязко сви надолу по скалите и като бутна няколко по-малки
късчета от тях изчезна от погледа ми.
Имам навика като
тръгна напред да не се връщам назад. Търся за краката си по лесен път. Уви!
Няма такъв! Изведнъж ми прогледна. Малка пролука между струпаните през ековете разхвърляни скални
отломъци. Явно мисля си, от тук дивата коза се е промъкнала. Защо не и аз?
Започвам бавно спускане, като целта бе да внимавам, къде точно поставям краката
си. Крачка по- крачка. Все надолу, откъдето от отсреща връх “Камилата“ ме
наблюдаваше с ироничната си усмивка. На моменти просто очите ми не спират да
търсят път надолу. Още малко… Само няколко стъпки напред… Е да трудни, но не и
невъзможни. Какво всъщност доказвах? Защо си бях поставил такава трудна задача
за решаване. Мака грешка от моя страна и не ми се искаше да мисля… Всъщност
жегата беше изпила мозъка ми, който беше блокирал. Само един път и той е
напред! Именно тогава синът ми звънна по джиесема. Чудничко! Нямаше връзка на
връх Орловец, когато аз го бях потърсил. Но ето, че тук между двата Мальовишки
гиганта Ловница и Камилата връзката неочаквано дойде. С една ръка се държа за
скалата, с другата изваждам джиесема и разговора се осъществи.
–
Търсил си ме? – бяха думите на Боян.
–
Да, но нямаше сигнал. – чувам се в отговор, аз.
–
Къде си?
–
Преди малко бях на връх Ловница 14, 30часа. Тръгвам към „Камилата, защото ако
не я изкача, приятелят ми Любо ще ми се смее.
–
Ама нали трябваше да изкачиш само един връх? –
чуди ми се на акъла синът.
–
Така си беше, но малка моя грешка реши да тръгна
по сложен маршрут. Успях да се кача на връх, Орловец, Ловница и сега…
–
Не ми
разправяй! – прекъсва ме Боян. По неориентиран човек не съм виждал като теб!
–
Абе аз се ориентирах, но време за връщане назад,
нямах!
Боян се засмива, а аз прекъсвам връзката,
защото ми беше трудно да говоря повече. Под мен скалите ме зяпаха в упор, а
ръката, която ме задържаше започна да протестира.
Смъквам се бавно, но едно камъче успява да
се търколи надолу. Уплашени от станалото диви кози невидими за мен правят
същото. Камъчета се втурват надолу и ехото увеличава гласа им при падане.
Успявам да се промъкна долу и между скалите
вляво връх Ловница, вдясно очите ми съглеждат козя пътека. Минавам по- нея и
излизам… Всъщност вече съм на основната пътека, която води за връх Камилата
2621 м. н. в. Тръгвам по нея облекчен, но всъщност нагоре е доста стръмно.
Почти до пътеката отдолу ме зяпа плитка пропаст. В близката далечина пред мен
виждам заслон Бак.
В крайна сметка успявам да се кача на върха.
Една доста интересна скала се е надвесила над мен. Снимам я и вече съм на
билото. Трябваше обаче да направя още стотина крачки за да стигна до
изградената пирамидка от камъни с дъсчена табела на нея с името на върха.
Спирам точно в 16, 30ч.
Докато правя видеоклипове и запомнящи се
снимки ме изненада… Всъщност дива коза с малко козле. Като ме видяха само леко
се сепват. Няма страх в очите им. За да ми докажат, че не се страхуват козата
дори даде на козлето си да бозае от нея. Мила гледка, която впечатлен снимам.
Някак си не ми се тръгва от това място. Сипвам малко ракия пред пирамидката в
памет на приятели, които вече ги няма и дори за тези, които виртуално в душата
ми са винаги с мен!
Сантиментални чувства! За мен момент, който
ме кара да се усещам човек!
Величествена панорама! Виждам в далечината
село Говедарци, Свинското езеро, Прекоречките езера, по нагоре върховете на
изток Купените, връх Попова Капа и Страшното езеро. В близост до мен връх
Ловница, а до него Злият зъб, Орловец, Петлите, Елени връх, езерото долу и над
всичко това двата върха на Мальовица.
Време е да тръгвам. Краката ми изморени
едва налучкват пътеката на долу. Гледам към заслон Бак, но не отивам към него.
Спускам се пре скалите без пътека покрай връх Камилата и заслона.
Успявам да стигна пътеката долу, когато
човек с куче идващ откъм заслона ме настига.
–Ако знаеш на колко години съм!? – м рече
той виждайки ме, че едва ходя по камънаците надолу. Респектирам го, с моя преход,
че всъщност съм объркал пътя и съм изкачил три върха. Впечатли се, но думите му
бяха: „Така трябва! Само така се учи най- правилно. Когато вече си сигурен
продължаваш напред.“
Изпращам с поглед гърба на кучето му и него
а аз сякаш пътят е урочасан го карам полека.
Долу на втора тераса към хижа Мальовица ме
изпреварвах туристи слизащи от връх Мальовица.
Моят късмет беше, че всъщност през деня,
когато тръгнах към връх Петлите не срещнах друг, освен моята сгорещена упорита
сянка нагоре…
Вече съм пред хижата, когато джиесемът
напомни с глас за сее си. Синът ми питаше, аз отговарях:
–
Да наблизо съм! Но още поне 40 минути. За мен
бяха повече, но в осем кацнах пред хотела на курорта Мальовица. Пежото
благосклонно прибра моята изморена особа и вече на тъмно успява да ме докара с
помощта на Боян в къщи!
Изводът е, че ако не сте сигурни в себе си
никога не тръгвайте в тъмното без светлина и другар.
Всъщност човекът е така устроен, че през
живота си все се доказва. Може и да не е на други.. Просто иска да изпита
силата на волята си. Да се усети на ръба и ако смее да го прекрачи!
Запомнящ се преход, който остави в устата
ми вкус, който не ще мога да забравя докато съм жив!
В. Софин 23.08.2026год.
КАЗВАТ ГОДИНКИТЕ НЕ СЕ УСЕЩАЛИ
Приятели споделят, че годините не се били усещали!? Ами? Завчера без да искам си изпуснах очилата.
"Опа, ойдоха си! Сега ще им е нужна поправка!" - взех да се тюхкам аз, а внукът ми Гошко чул, че си говоря нещо... мънкам си под носа, реши да ме попита:
– Дядо, какво е станало?
Почесах се угрижен и изтърсих:
–Дядо си счупи, джамчето...!
Нищо не разбрал от мънкането ми Гошко пак настоя да му кажа какво пък толкова е станало.
Пак се почесах докато търсех правилен отговор, но вместо него изтърсих:
– Дядо си счупи пенджерчето...!
– Моля!? - Гошко се чуди дали пък случайно не съм полудял.
– Исках да кажа, стъклото... -отново влязох в дълбока вода трудна за излизане.
– Какво стъкло, дядо!?
–Ами, на очилата, синко! – опитах се да обясня и дори ги показах на внука си за доказателство.
– А така кажи, дядо... А ти джамче... беше, нещо и с пенд... иди те разбери!?
– Ами годинките Гошко, те са виновни. Като натежат като воденичен камък и току виж не съм се сетил... Па какво толкова едно време така си говорехме с тия думи...
– Че това думи ли са, Дядо! Някакви измислени - ми каза внукът, но аз се засегнах.
– Виж какво чедо. Тия думи бяха още, когато ти не беше измислен!
Тутакси пък, Гошко се засегна:
– Не дядо не съм измислен, а съм резултат от любовта на тате и мама!
С тия думи Гошко направо ме уби! Или както казват модерно днес, затапи!
Какво да се прави "О времена, о нрави!" Някога го знаех на латински, но днес само зная вече, че съм остарял и годинките са ми натежали.
В. Софин 23.08.2026год.
Преход който оставя вкус в устата
Деветнадесети
август оставя особен вкус в устата на планинаря или желание да се избяга от
жегата в лоното на Рила.
Без особен подход,
но с малка раница на гърба и огромно желание тръгвам на поход в Мальовишкия дял на Рила планина.
Всъщност Пежакът на сина ми тръгна неподготвен, но успява
безпрепятствено да ме стовари на Меча
поляна, откъдето започна моето малко приключение.
Миналата година не
успях… Но не, защото не бях подготвен. Здравословни проблеми спряха тогава
септемврийския ми полет към върховете. И по-точно тогава спря ме „Камилата -2621
м. н. р.! Това е майтап, но всъщност си беше истина.
Тръгвам точно в
седем и половина сутринта. Двама млади явно
двойка ме задминават. Поздравите са задължителни или необходими, защото
създават вяра, че светът не се е променил толкова много.
Пия хапчета в движение. От тия задължителните „бонбонки“
за кръвно и разреждане на кръвта. По пътя, който си личеше не по друго а по снощни
паднал дъжд. По него не срещам или не ме задминават други туристи. Поздравявам ентусиастите
събрали се на хижа „Мальовица“ за кафе и закуска и продължавам към връх „Камилата“
Поне така си мислех в началото докато нещата не се объркват или аз просто не се
ориентирам навреме. Може би и снимките, които не спирам да правя ми поднасят
студения изтрезвителен душ, който ме обсипва после…!
Минавам покрай скалата, където паметни плочи пазят спомена
за туристи и алпинисти, и герои, някои , от които са загинали тук и вместо да
премина река Мальовишка верния мой път, който трябва да следвам, продължавам
напред. Стигам до мястото откъдето започва щурма към Еленино езеро втория праг,
където спирам за кратка почивка с кафе,
което раницата ми благосклонно бе решила да вземе за мен.
Джиесемът ми почва да звъни настоятелно. Вдигам и разговарям
с приятел. През това двама чужденци… Абе аз ги усещам по говора. Прозвучават в
ушите ми като германци. Задминават ме без да кажат и думичка. Когато няколко
пъти после се връщат към мен и после нагоре към върха се споглеждам озадачен.
Дали пък не си правят тренировка!? Адаптиране към височините като при изкачване
на Еверест в Тибет!?
Усмихвам се, това ми и трябваше като стимул, и после пак
тръгвам вперил очи вляво. Натам погледа ми не престава да търси, да рови пътя
към заслон Бак, който бях подминал заслепен от алпийската красота пред мене.
Усещам, че нещата
не са така, но това не ме спира да се нося напред на гребена на мечтите.
Абе ще изкача връх Камилата, дори ако трябва преди това да
видя Връх Орловец, защо не и другия Ловница!?
С тази внезапно
никнала мисъл продължавам по- зимния маршрут към начупения гребен на Петлите.
Малкия и Големия… На места купчинки с камъни коригират посоката ми. Виждам
стадо кози, които бързат да избягат, но не и от фотоапарата ми запечатал
срещата.
Когато стигам горе
прозореца пред погледа ми блясва далечна, но напълно реална гледка към Рилския
манастир. В западния гребен на Петлите се издига урвестият Елени връх – 2654 м.
н. в.. Той се спуска с отвесни откоси на
юг и изток към долината на река Рилска. Името на Еленин връх е старо и свързано
с неговата някогашна украса – елените. Те са изчезнали, но върхът за
благозвучност е започнал да се нарича така.
Оттам естествено се вижда Рилският манастир. От край време
той е увличал с гледките си видният тогава за времето си немски географ Хенрих
Барт / през 1862г./, бележитият швейцарски психиатър и ентомолог Август Форел /през
1991г./, хърватският биолог Йосиф Панчини /през 1882г./ и една представителка
на науката – англичанката Мари дьо ла Никол – ентомоложка, която изкачва върха
през 1899 г. на 70 -годишна възраст. На Еленин връх са се изкачвали и много
наши учени: Георги Златарски /през 1883г., Д. Илков, А. Тошев, В. Давидов и
други. Освен тях гости на върха са били и писателите Захари Стоянов, Алеко
Константинов и Иван Вазов, който изля възторжената си обич към Рила с цикъла си
: „В лоното на Рила“.
Всички върхове в алпийската част на Мальовишкия дял са с
надморска височина 2650 м. н. в.
Моята посока обаче е наляво покрай Петлите към връх Орловец
2686 м. н. в.
Предстоеше ми сериозно изкачване в местност, където
пропастите ме гледаха право в очите и се чудеха на ентусиазма ми.
За момент се усетих като герой на Майн Рид от „Пълзачи по
скали“. Също като тях пълзях.. Всъщност стъпка по стъпка все нагоре, откъдето
иронично ме наблюдаваше връх Орловец.
От Прозореца на юг се спуска стръмен каменист улей, наречен
Синия улей, вляво от който се издигат връх Иглата и огромния масив на връх
Двуглав.
Западно от връх Орловец са скалите покрай, които минавам
Големият и Малкият петел.
Успявам със силата на волята да изкача най- после първия… И
това е Орловец 2686м. н. в. От тук се открива обширна панорама за очите. Връх
Мальовица, Еленин Връх, Петлите, иглата, Двуглав и Злият зъб. И за да завърша
обиколката впечатлила очите ми там са и връх Ловница, а малко по- наляво връх
Камилата. На това място правя снимки и кратка почивка за глътка вода, която в
горещото време е като манна небесна. Под еуфория на чувствата не огладнявам. Насила хапвам две
кифлички със сирене и тръгвал полека по каменистата пътека към прозореца, който
вляво пак води до заслон Бак. Вдясно между Орловец и Злият зъб е превалът Синия
улей- високо тясно седло, през което минава туристическия път за изкачване на
Злия зъб. Впечатлен съм за сетен път от алпийската красота тук. Злият зъб,
Двуглав 2605м. н.в., Иглата.
Минавам под връх
Злият зъб, който е висок 2678м. н. в. в посока връх Ловница 2695 м. н. в.
Югзападния съсед на Ловница е връх Злия зъб. Суровият облик на върха, отвесните
му стени и приликата с гигантски зъб са решили сполучливо въпроса за името му.
От Злия зъб на юг към долината на река Рилска се спуска стръмен скалист ръб,
върху който се открояват отвесните стени на две малки изострени връхчета.
Заради страховитите пропасти под тях и островърхия им вид са наречени
Дяволските игли. Друг скалист ръб свързва в южна посока Злия зъб и връх Двуглав
2605 м. н. в. Темето на върха съставено
от силно изветрели гранити, е разядено от ерозията и в профила на върха се
очертават две глави. Югозападно пък застрашително гледа туристите Иглата – една
добре заострена и непристъпна от всички страни „игла“.
Слизам по сипея надолу, който води към заслон Бак. Но вместо
там завивам наляво покрай Злият зъб под, който многобройни островърхи
разхвърляни от природата камъни се опитват да спират пътя ми. Не успяват, защото спасителна
пътечката към връх Ловница ме спасява. Тръгвам по нея право нагоре. Името на
върха е със стар произход. Споменава го още Хенрих Барт. То е останало от
богатия дивеч, намирал убежище на това място. Северозападен съсед пък на връх
Ловница е точно „Камилата“ към, който неистово през целия ден се стремях. Злия
прелез разделя Ловница от връх Злия зъб.
Пътьом снимам впечатлен далечната долу Кирилова поляна и
пропастите откъм страната на Ловница, от връх Двуглав и Злия зъб.
Успявам да се задържа горе. Отново снимки за спомен и поглед
към връх „Камилата и връх Попова капа.
Пътят води по билата към Страшното езеро, но аз се връщам
към така желания връх от мен Камилата2621м. н в.
Пия вода и тръгвам но не по пътя а направо надолу по- ръба,
където многобройни камъни препречват пътя ми към връх Камилата.
И тук…
Следва продължение:
В. Софин. 21.08.2026год.
