ПОСЛЕДЕН ШАНС –Съдбата определя правилата

 

                                                                  

 ПОСЛЕДЕН ШАНС – Съдбата определя правилата.

Трета част:

     Прекалено изморени някои от пасажерите заспаха. Други така и не успяха да затворят очи. Жул беше от последните. Професора напротив бързо се мобилизира като войник преди битка и заспа веднага.

 Металическият глас точно след пет часа се включи като съобщи на играчите, че вече господин Екран и наредените за бика шахматни фигури ги очаква за битката на живот и смърт.

–        И така…- оповести металния Глас. – Време е да се включите в ИГРАТА! Когато преброя до три трябва да видя първия Ви ход.

След доста оспорвана игра отново накрая останаха професора и Жул, които задълбаха поредно реми без успех и шанс за победа.

Другите пътници неспокойно се оглеждаха. В притеснените им мисли нахлуха съмнения и страх. Какво ли следваше?

За да не ги държи в напрежение металическия Глас се обади:

–        И така и този кръг приключи. Няма победители, но има победени.

Веднага след това херметически затворените кабини в самолета, който пътуваше неизвестно за къде се разтвориха. Ужасени играчите се дръпнаха назад. Металическият Глас обаче ги успокои.

–        Моля за вниманието на пътниците! Може да излезете от кабините. В близост до вратата за излизане от самолета има подготвени за Вас парашути. Те са за всички, Ви… Или няма да има за двама. Можете ли да познаете, за кого?

Един от пътниците изказа предположение:

–        Сигурно за професора и Жул!?

–        Напротив… Няма за най-бавните. Или за тия, които не успеят на време да си сложат парашутите. И така, СТАРТ!

 Нямаше време за губене всички се втурнаха с блъскане. Силата надделя. Всички с парашути стояха пред вратата на самолета, която бавно се отваряше… Ужасени мъж и жена на средна възраст останали без парашути се опитаха да се отдръпнат. Напразно. Въздушната струя удари внезапно и дръпна всички играчи отвън. Ужасени те задърпаха парашутите си за разтваряне. Двамата без такива изчезнаха като едва успяха да нададат ужасени викове.

Веднага след това самолетът обърна и изчезна от погледа на играчите. Един по- един парашутите им се отваряха. Лошото беше, че някои от тях отказаха въпреки неистовото издърпване от страна на част от пътниците. Те последваха първите двама, които навярно бяха успели да открият последния си път. Пътят към АДА!

Всички останали, а те не бяха вече толкова много 16 души мислеха, че са се отървали. Между тях бяха и нашите герои на разказа, Професора и Жул.

Колкото слизаха надолу обаче усетиха, че вятър ги оттласква неизвестно накъде. Може би щяха да се спасят!? Или пък съдбата беше решила друго!?

В близост под тях светнаха светлини. Ужасени играчите видяха, че се намират над безкрайна морска шир. За късмет светлините, които видяха под себе си бяха на голям пътнически лайнер, от чиято площадка подаваше светлинен сигнал.

Играчите опитаха да се спуснат с парашутите на палубата му. Успяха само осем. Другите паднаха зад борда. За техен късмет имаше спусната подготвена спасителна лодка. На нея успяха да доплуват само още двама. Другите навярно не можеха да плуват. Морето ги погълна и скри тайните им, ако бяха имали такива.

Автоматично спасителната лодка се вдигна. Двамата спасени млади мъже се оказаха също на палубата на лайнера, където другите притеснени от съдбата играчи се суетяха.

Освен десетимата спасени други хора не се виждаха. Отнякъде от вътрешността на кораба дочуха Металическият Глас:

–        Много ви, моля да следвате стрелките оставени специално за Вас на борда на лайнера. Всеки ще намери спокойствие в самостоятелна кабина, където… Явно съм се размекнал… ще имате възможност да си починете от последните събития разиграли се на шахматната дъска.. И не само на нея.

Давам Ви осем часа. Играта след това време ще бъде подновена. Всички усетихте избора на съдбата. Тя отбра слабите от Вас и даде възможност на по силните, шанс за спасение…

Жул и професора тръгнаха първи по стрелките. Другите ги последваха.

За всеки имаше подготвена самостоятелна кабина. Щом човек влезеше в нея пак се затваряше херметически. Предстояха нови ходове. Съдбоносни за повечето и само за един роден под щастливата звезда на късмета щеше да намери спасителния шанс за гарата си, за която беше тръгнал, отначало.

Следва:

В.Софин 20.02.2026год.

Щастливо корабче

 

                                                              

Щастливо корабче

Вървях унил по пътеката към кея

ухажвах с поглед корабче в морето.

Отчаяно се питах дали някак ще успея

да акустирам в твоя пристан на сърцето!

Усещах нежния ти бриз устните да гали.

Поривът им закачлив нахлуваше в лицето.

Ти идваше с корабче щастливо от морето

за любов в която двама клетва, бяхме дали!

В.Софин на И.Б. 19.02.2026год.

Една мечта

 

                                                        

Една мечта

Ах мила ти, позна

мисълта ми натежа

точно с една везна,

в която аз със теб лежа!

Не мога да се въздържа

далеч от мен си ти, сега.

Стоя до прозореца, тъжа,

за теб мисля със нега!

Днес в празника на любовта

с чувства на сърцето под ръка

вървим с вятъра, морето и брега -

заедно споделяме, една мечта!

В.Софин 14.02.2026год. на И.Б.

Любовна далнина

 

                                                                    

Любовна далнина

-

Бих искал с тия редове,

където в небето облакът снове,

да стигна далечни брегове

с красиви, любовни стихове!

-

Бих искал в бурното море,

където вълните търсят брегове

да пристигна веднъж поне

на остров с любовни стихове!

.

Бих искал на върха на планина,

където с любов орел-орлицата зове

да стигна с погледа си далнина,

в която има само любовни стихове!

В.Софин 11.02.2026год. 

Трезви мечти

 

                                                                

Трезви мечти

Докато погледът от чашата отпива

устата жалка, гълта сухотата крива

от трясъка на бутилка свободолюбива -

с жест разбила се на маса мълчалива!

-

Докато очите изплашено премигват

ръцете с жажда към виното посягат.

Пълна бутилката изобщо не достигат

мечтите им изтрезнели се разбиват!

В. Софин 09.02.2026год.

Заедно с мечтите

 

                                                                            

Заедно с мечтите

КОГАТО СЛЪНЦЕТО ПРОЗОРЦИТЕ ЗАТВОРИ

НОЩТА ЩЕ ПАДНЕ В КАПАНА НА МЕЧТИТЕ,

КОИТО ЛЮБОВТА БЕЗ ТРУДНОСТ ЩЕ ОТВОРИ

ЗА ДВАМА УСЕТИЛИ ТОПЛОТАТА НА ЛЪЧИТЕ!

КОГАТО СУТРИН ИЗГРЕВЪТ, МРАК СЪБОРИ

И ДЪЖДЪТ ПОКАЖЕ КРАСОТАТА НА ДЪГАТА

ЛЮБОВТА ЩАСТЛИВА ЧАДЪРА ЩЕ ОТВОРИ

НА ДВАМА ЗА ДА БЪДАТ ЗАЕДНО С МЕЧТИТЕ!

В.СОФИН 07.02.2026год.

СТАНАХ ЧОВЕК : Сламката - последен шанс

 

                                                                      

СТАНАХ ЧОВЕК:

Сламката- последен шанс -трета част

     Когато има лъч надежда в мрака на живота не бива да се изпуска. Така и аз… Хванах се за сламката или Светла, момичето с дълги кестеняви коси дошло да ме види в затвора.

Бях очарован. Детското в нея и естествената ѝ красота плениха сърцето ми завинаги…

Просто трябваше да се направи нещо! След кратък размисъл реших да я пратя при братовчеда Стоян. Трябваше да му каже, че съм в затвора поради купени свидетели. Светла прие да свидетелства. Образува се ново дело и най-накрая бях свободен. Но свободни бяха и сводниците; свободни престъпниците в държавата ни.

Тъкмо излизах на свобода и срещнах един авер, с който се бях запознал в затвора. Той беше лежал за кражба, защото го бяха заловили да спи в чужд автомобил. Било зима. Той, бездомен. В студа решил да се свие в колата, която отворил с взлом. Естествено го видели от близък блок и докладвали на полицията. Та тоя мой авер ми съобщи, че на площада пред парламента в столицата имало протест. Протестирали много хора и повечето млади. Искали не само оставката на правителството, но и по-добър и справедлив живот.

–        С мен ли си? – попита ме той. Не можах да откажа въпреки, че при братовчеда ме чакаше, Светла.

Сякаш бях новороден. Хлапе, което изиграха. Не знаех, че понякога протестите са инсценирани нарочно. Този беше точно такъв. Някои от партиите в страната ни си гонеха техните цели. Ние им бяхме добре дошли. Вече пред парламента, където „Съединението правеше силата“ надпис на сградата се развихри истинска битка. Отначало скачахме в студа да се сгреем с думите: „Кой не скача е дебел“ Все пак беше декември… Спомних си думите на баща ми, когато според него била проходила демокрацията у нас.. Тогава бай Васил, скачал пред завода, където работел и скандирали всички „ Кой не скача е червен“ Разбираемо, когато са били две партии само. БСП и СДС -то.

Видях, че един полицай използва спрей срещу нас. Освирепях. Ритнах го и го свалих на земята. Веднага негови колеги се нахвърлиха върху ми с ритници. По бързата процедура ми сложиха белезници и се озовах в ареста на едно от районните полицейски управления.

Когато разбраха, че съм бивш пандизчия, решиха да не се церемонят. Просто искаха веднага да бъда вкаран отново там, откъдето бях изпълзял. Спаси ме телефонното обаждане. Братовчедът Стоян, дойде плати гаранцията и най- после видях от близо Светла. Лъч, приказка…

Плаха сякаш бе сърна, тя стисна ръката ми… аз не се удържах. Прегърнах я и целунах. Тя не се отдръпна. След като страстите се успокоиха, братовчедът Стоян взе инициативата:

–        Виж какво, брат – рече ми той. – говорих с твоя шеф, тръгваш още утре за Германия. Тира те чака… Моят съвет е не се връщай в България. Вземи и Светла. Тя е добро момиче, заслужава по добър живот. Ти си умен, знаеш… съжалявам само, че са те подвели на  протеста, но това се случва при нас. Решават, че някой трябва да е виновен, а защо не пандизчия за да изкарат, че народа ни е изграден от престъпници, а не от човеци, които просто искат живота им да е справедлив..

Тука го прекъснах:

–        Справедливост при нашата съдебна система…? Няма милост в тия, които управляват страната ни. Никой не е по-голям от хляба, но явно хитреците, измамниците и подлеците днес са на почит.

–        Прав си, Василе! Но аз тука съм се устроил вече… Не искам много от живота. Мъничко, но и то е покрито с кал… Лепкава непрекъсната, рядка кал, която газим всички честни хора у нас. Или пони тия, които сме останали.

Прегърнах го. Не ми се тръгваше завинаги… Българин може и лесно да се устрои в чужбина, но може и въобще да не успее.

Джунглата ме очакваше. Еврото току що беше успяло да пробие кесиите на българите. Левовете… Спомен! Цените скачаха, ескалираха и нервите на българите. Международната обстановка се беше нажежила. Всеки се опитваше да дърпа килимчето за себе си. Всеки се спасяваше по единично в свят, където технологиите взимаха връх. Изкуственият интелект стоеше отстрани наблюдаваше и се учеше…

Но моят светъл лъч надежда беше с мен.

Така започна моята нова одисея или живот извън границата… А имаше ли граници? Европейският съюз вече беше станал държава. Голяма, но не и справедлива в един свят, който тепърва предстоеше да се управлява с помощта на оръжието. Подчинението и унижението на масите подготвено отдавна. Пандемии, войни и диктат!

Но всичко това разбрах от Интернет, където можеше да се прочете всичко. Всеки прави своите изводи. Моят беше, че корабът се напуска преди да е потънал…

Заедно със Светла поехме по пътищата на Европа. За един по справедлив свят. Трябваше да търсим място под небето. Малко, но достатъчно за двама, двама отритнати от едно управляващо бизнеса си общество на, което не му пукаше за хората.

Потеглихме с Тира за Берлин. Нямахме проблеми с границите. Въпреки всичко шенгенското пространство работеше и за нас.

   Предадох стоката на определеното ми от шефа, място. Реших да не се връщам там, където щяха да ми осигурят нова присъда. За подтик на хората към по справедлив свят.

Трудно се живееше в чужбина. Някога бях учил малко немски. Но тук в Берлин това изобщо не помогна.

Животът предстоеше. Какъвто го направя или такъв, какъвто дойде…

Със Светла сключихме брак. Благодарение на част от българи, които случайна срещнахме… Те се бяха устроили тук и вече живееха от двадесет и пет години в Берлин.

Благодарение на помощта им намерих работа като строител отначало. После успях да стана шофьор. Заживяхме със Светла на квартира… Тя вече беше бременна с първото ни дете. Оставях я вкъщи. Тя не искаше да ми е в тежест. Благодарение на новите ми български приятели, тя изучи немски, докато аз все още търсех думи и трудно ги намирах.

Предстоеше нова страница в живота ми. Дали ще я обърна? Може би времето единствено знаеше. Предстояха избори в България. Нов парламент, може би нови партии!?

Играчи на хоризонта, които се надяваха да разбият статуквото. А може би да потънат в небитието като много други партии.

Лъжата трудно се разбива, когато е управлявана от пари окрадени от обикновените хора, които просто искат справедлив свят.

   За съжаление такъв не се задаваше…

Тази февруарска вечер плаках… Всъщност плакахме двама. Аз и Светла. Плакахме за България, там, където се бяхме родили… Сега живеем в свят, който трудно ни разбира. Но и ние не го разбираме. А докога? Докато всичко свърши…! А после, накъде!?

 

Жал ми е и за братовчеда Стоян. Пишем си в Интернет с него, понякога… Споделяме и усещам, че и той често плаче. Също като мен и Светла.

   Някога…, а защо не и днес? Но това са мечти, които няма как да се сбъднат. Но поне сълзите ни никой не може да спре…Сълзите за един по добър свят. Но това е илюзия, утопия, която управляващите света отхвърлят.

Лесно е, когато си разиграл предварително картите си. Когато си раздал подкупи. Превзел  ума и си подчинил бъдещето на хората, които тепърва ще се раждат.

В. Софин 07.02.2026год Станах човек – трета част