КОЙ СИ ТИ!
Витаеше страхът. Свещта в стаята догаряше. Сенките по стените играеха призрачно. Някой рисуваше в мрака. Вятърът отвън блъскаше по вратата сякаш искаше да му се отвори.
На едно бюро останало все още цяло, обгърнато от паяжина, прах и боклуци седеше писател на изтърбушен стол останал реликва от миналото. За да бъде в тон с времето вместо да чука по клавишите на лаптопа той, държеше паче перо и се опитваше да напише финала на романа си. Имаше опит в тези неща. Знаеше, че за да се получи, да улови атмосферата на забравеното време се налагаше да потърси отговори. Такива отговори можеше да му даде единствено тръпката да се върнеш в старата бащина къща. Тази не бе неговата, но на известен писател, който беше написал няколко исторически романа.
Да върнеш времето и да се потопиш в миналото не изисква само да смениш обстановката, но и да усетиш страховете, които са бушували в кръвта на пишещия. Този, който създава истинска история на бял лист; този, който рискува; който с риск да бъде арестуван за неправомерно нахлуване в чужд имот беше проникнал незаконно за да допише последната глава на романа си.
Да сложи точка. Лесно нали?
Мрачна обстановка. Сам в изоставена почти разрушена къща. С паяци, мишки може би и призраци. Призраци от миналото, които заедно със сенките по някога чистите стени хвърляха спомени за едно време, което днес уви младите отричат.
Това не пречеше на писателя да се подложи на мъчение. Да опита и се върне там, където нищо вече не е останало освен сенките. Сенките, които и днес смущават и ще продължат да плашат хората.
Витаеше страхът. Свещта в изкорубената стая догаряше... Един призрачен воин се материализира на стената току до писателя, който беше спрял за миг похода на перото си по-белия лист и усърдно размисляше...
Когато за миг се взря в стената оживяла устата му, която до преди малко бе затворена се обади:
– Кой си ти?
Отговор нямаше. Мигът изтля заедно с последния пламък на свещта. Воинът за когото творецът пишеше изчезна сякаш никога не се беше появявал на сцената. Бил е някога жив. Вълнувал се е в битки, премеждия и може би е изпитал истинската любов?
Тези неща бяха убегнали от мисълта на писателя. Но ето, че сега бяха дошли от небитието; бяха тук и той се възползва. С помощта на електрическо фенерче и слава богу на перото, което още държеше в ръката си.
Финалът се получи страхотен. Може би никога нямаше да може да разкаже на читателите на какво се бе подложил за да стигне истината. Страхът се стичаше по гърба на твореца заедно с лепкава пот, но именно той беше причината да успее.
Да сложи точката. От тук нататък читателят щеше да определи съдбата на романа. На автора му стигаше, наградата. наградата, че е успял да зърне миг изгубен във времето. Миг, който и в бъдеще щеше да му дава крила за нови редове написани на бели листове, на които днес вече почти никой не пише освен може би децата в първия си поход за знание от буквите!
В. Софин 02.10.2026год.
