Някога на Поклади

 

                                                                      

 

                                            Някога на Поклади

     Една февруарска вечер ровичках паметта закърняла през годините с усилие в мозъка си, защото 50 години бяха минали от онова време, когато бях голобрад юноша. 

Седмица преди празника, който се правеше тогава се казваше като днес "Простени Поклади" Кулминацията на "Простено, прости" с ракия домашна ставаше точно в неделя.

    Тогава обикновено през месец февруари на празника на Сирни Заговезни по-известен тогава като Поклади се правеха копи от хвойна и се палеха вечер.

За целта по-малките  с по-големи батковци събираха от зелената хвойна. При нас  е по известна с името смрика. 

Обикновено тогава някой от бащите ни, който имаше кон и каруца я отдаваше на разположение големия син и всички деца, които той да придружи недалеч от града ни.  Това ставаше зад рида или "Ридо" както е известен  в Самоковско тази, местност. Тогава там нямаше много иглолистно посадени дървета. Затова преобладаваха смриките, които са вид иглолистно растение, храст от семейство кипарисови.

Малко любознателно отклонение за читатели взето в помощ от УИКИПЕДИЯ:

  "Обикновената хвойна се използва в градинарството като декоративен храст, но е твърде дребна за промишлено производство на дървен материал. В Скандинавия дървесината на хвойната традиционно се използва за изработване на малки съдове за млечни продукти, както и на дървени ножове за масло.

Стипчивите месести шишарки на хвойната са твърде горчиви, за да се ядат сурови, но изсушени се използват за подправка на месо, сосове и плънки. Обикновено те първо се натрошават, за да изпуснат аромата си. Използват се и за ароматизиране на алкохолни напитки, като джин, нидерландската и белгийска национална напитка йеневер или словашката национална напитка боровичка. "

   Всеки един от нас снабден с брадвичка тръгваше да търси по- оголените хълмове зад "РИДО "смрики. Отсичаше ги и ги товареше в каруцата. Когато тя се напълнеше се прибирахме в махалата. Всеки в града ни си имаше подходящо сгодно място, където се построяваше копата. Обикновено в нашата махала това ставаше на мястото точно, където живеех. От тук се изкачваше направо по една стръмна пътека на "РИДО". Беше забранено да се горят автомобилни гуми, но винаги имаше скрити отдолу под копата. Това са правеше обикновено още сутринта на Поклади. Смриката се събираше ден или седмица по-рано.

    Копата построена на удобното място за горене далеч от къщите се запалваше едва, когато паднеше вечер, мрак.

Преди това ние вкъщи се събирахме на вечеря. на трапезата не липсваше баница, бяла халва, сирене и няколко сварени твърдо яйца. Когато вечерята приключеше преди да излезем цялото семейство навън и да се радваме на пламъците и присъствието на съседите там се връзваше канап на пирон закован на тавана на стаята. за него се избираше едно обелено яйце, което се връзваше. Баща ми  залюляваше канапа. Яйцето се залюляваше в една и друга посока. Заедно със сестра ми трябваше само с уста да го хванем. Който успееше изяждаше цялото яйце. и докато коментирахме със сестричката ми кой е бил по-пъргав тая година баща ми с кибрит подпалваше канапа. По това как ще изгори края си до тавана се съдеше дали семейството ни ще бъде здраво през годината. Случваше се да изгасне, но баща ми упорито го запалваше отново с мисълта, че болестите няма да ни стигнат.

    Когато най-после паднеше мрак и копата се запалеше ние тогава, деца бяхме най-щастливи.

Още преди седмица две повечето от нас момчетата бяхме успели да закупим няколко тестета с кибрит. Тогава кутията струваше само символичните четири стотинки.

Обикновено парички събирахме, деляхме скритом от родителите си стотинки от закуската в училище. След като закупехме тайно поне така бяхме предупредени от батковците да го сторим вземахме в ръцете си клечиците "Драсни пални клечица" - кибрит. От всяка една с особено усърдие изтръгвахме барута, който събирахме в шишенца. Малки празни шишенца, където някога бе имало хапчета закупени от аптеката.

по големите батковци правеха бомбички. тогава нямаше пиратки. Те не съществуваха дори и два ги е имало някъде по другите страни, у нашата не се внасяха такива материали. Затова се налагаше да се произведат. Правеха се с хартия, напоена с амониева селитра, миниум и бял бронз.

Ние по-малките деца имахме направени от по-големите за нас пукало. То представляваше обло парче от дебело желязо. в средата му обикновено се пробиваше отвор, а вътре освен барута се мушкаше парче от пирон.

Пукалото за разлика от бомбичките "плякаше" по-тихо. Но електрическите стълбове тогава още помнят поне старите ако има още такива останали разбира си, петната черни печати по тях.

Духът на Поклади отекваше заедно с гърма в ушите на хората, а настроението подкрепено с извадена домашна ракия и мезе се вдигаше до висоти.

Тогава нямаше интернет, нямаше джиесеми но имаше веселие. Всичко живо се събираше около копата и си беше истински празник за хора без превзетости и лицемерие.

В късните часове, когато изгореше смриката се правеха прескачания на огъня. Имаше поверие. Някои от вече станали по големи деца,  нощем имаха проблеми с уринарния тракт. Ако успееха да прескочат вече почти изгорялата копа, те се сдобиваха с уверението на майките, че ще оздравеят и ще забравят за това излагащо ги пред близки хора, положение.

Щом свършеше ракията, а някои от възрастните бяха на другия ден на работа всички се разотиваха по-домовете си. Оставяше копата да догори до сутринта. или по точно старите гуми от леки коли, които осмърдяваха целия град. Нужно беше тогава да падне дъжд и излезе вятър за да се изчисти атмосферата. Но тогава обикновено имаше сняг, пони при нас. това не пречеше празника да е всенароден.

Тук там в припадналата нощ някъде отдалеч и близо до нас звучаха още дълго гърмежите на хвърлените саморъчно направени с миниум и бронз ,бомбички. Кучета и котки всъщност нямаше. Градът притихваше готов за новия ден, когато ние децата бяхме на училище, а родителите ни ходеха на работа.

Мил спомен, който няма да забравя никога. А вие?

В.Софин 23.02.2026год.

 

Случвало ли ви се е?

 

                                                                          

Случвало ли Ви се е:

Имали ли сте усещането, че никога, ама никога няма да пораснете? Винаги ще бъдете дете, защото сърцето, вашето така е поискало.

--

Имали ли сте усещането, когато сте завършвали училище, че нещо си е тръгнало завинаги от Вас.

--

Имали ли сте чувството, че казармата е вечна, но когато Ви уволяват разбирате, че нещо си е тръгнало от Вас и никога повече няма да се върне.

--

Случвало ли ви се е да искате да върнете времето обратно назад за да видите пак лицата усмихнати на починали родители, близки и приятели?

--

Имали ли сте усещането, че нещо сте пропуснали в тоя живот? Стара забравена любов, която понякога ви убожда щом видите на улицата двама млади хванати за ръце, които се смеят щастливо.

--

Имали ли сте чувството, че сбогуването по какъв и да е повод не е за вас щастливо преживяване"

--

Случвало ли ви се е, да обидите някого без причина и не сте се извинили за стореното, за което по-късно съжелявате през целия ви останал живот?

--

Имали ли сте усещането, когато децата Ви напуснат семейното гнездо, че нещо си отива завинаги от Вас?

--

Усещали ли се изпразнени от съдържание при трудни житейски ситуации за Вас?

--

А знаете ли, че най- голямото богатство всъщност е вашето отзивчиво сърце, което обича, защото е човешко.

--

Изпитвали ли сте жал, когато домашен любимец, си отива завинаги от Вас? А можете ли съвсем лесно да го изтриете и си вземете нов?

-- 

Имали ли сте усещането, че властите Ви лъжат ежедневно? Кога с обещания, кога с ниски цени, които скачат главоломно.

--

Имали ли сте вяра на прекалено голяма Уста, която не спира да говори непрекъснато за Вас, защото завижда на благосъстоянието ви, не само материалното, но и духовното?

--

Мислите ли, че има вечна любов?

В. Софин 23.02.2023год.

Клето сърце

 

                                                                           

Клето сърце

В красива златокъдрена зора

ти идваш с цвете пременена

през долини, планини, гора

усмхната и целеустремена -

към слънце от щастие обзето

с лъчи прекрасни над морето

там, където сърцето клето

влюбено те чака на момчето!

В.Софин   22.02.2026год. на И.Б.

В петъка на преглед

 

                                                             

В петъка на преглед

      Когато сте на посещение в болница поради здравословни причини няма как да не е притеснително това за Вас.

Минавате на регистратурата за номерче. Макар дошли първи по-нахални от вас успяват да ви изпреварят.

Така, че се налага да чакате пред 31 кабинет заедно с други, които би трябвало да са след вас. Но нахалните успяват въпреки, че роптаете за несправедливото отношение към вас.

Влизате трети. Вътре в кабинета любезна медицинска сестра успява да запише данните ви. И дори ви изпраща на изследване. Минавате през даване на стерилна урина, кръв и пак урина. Че откъде я намирате толкова много? Явно от шишето с вода, което носите непрекъснато с вас. Вече сте на кардиограма. Веднага след нея сте пред кабинета на кардиолога. Макар, че сте тук от шест и половина сутринта успявате едва в 11 часа да минете на прегледа при него. Научавате нови неща за стента на сърцето си. Какво да взимате за разреждане на кръвта и, че трябва да си прегледате сънните артерии на шията.

Вече сте отново пред 31 кабинет и пак чакате. В 12 ч. сте изпратен на СКЕНЕР. 

 Мислите, че сте се отървали и вече ще ви приемат в отделението. Явно няма да стане толкова  лесно. Изпращат Ви  на алерголог и анестезиолог. Кибичите заедно с други пациенти. Алергологът ви изпробва с различни убождания по реката с някои от медикаментите, които после ще бъдат употребени на вашето крехко тяло. Успявате да се справите въпреки, че двама пациента са пред вас. Толкова намирате и пред кабинета на анестезиолог, където има и пациент дошъл от отделението, където предстои да разбиват камък в Бъбрека ви.

Доктора докато подписва документите, а вие пишете дали сте алергичен от нещо и се съгласявате с всичко казано. Дори и с това, че не трябва да се храните и пиете вечерта преди на другия ден да ви оперират.

–Гладен и жаден!

Това са думите, които ще чувате през цялото ваше лечение в урологията. За първи път успяхте да ги чуете, когато слагаха стент на сърцето ви.

Подготвен или подкован за да няма изненади най- после взимате раницата си, която бяхте оставили на съхранение в 31 кабинет и  взимате асансьора за четвърти етаж.

Уви! Часът е два следобед. Още не сте успели да закусите нито обядвате. За момента това не е важно, а настаняването, което ви предстои.

Най после успявате да помиришете чисти чаршафи и се  отпуснете на легло точно в 15часа и 10 минути.

    Измъквате се на пръсти за да си осигурите вода и нещо за хапване. В стаята, където сте настанен се запознавате с бай Йордан бивш криминален инспектор и бай Шукри за когото градината е всичко. Първият на 79год, от София а другият на 77год. от Гоце Делчев. 

И тука вече шегите ви намират. Успявате да разведрите болничната обстановка с хумора си.

Гледате как им слагат антибиотик, но за вас още няма. Едва в събота абокат превзема ръката ви. Подготвят ви. Щели сте да имате среща с Лазер.

Питате, кой е Лазар?

Вместо отговор срещате притеснени усмивки. 

"Какво пък толкова, Лазар е хубаво име." - мислите си докато не се налага да пиете хапчета за алергия и да ви боцне медицинска сестра с игла в корема с лекарство за разреждане на кръвта.

Все повече чувате звън.  Не, не звънят ушите ви от страх. В гардероба зад Вас грачи забравен от друг пациент, телефон.

  Бай Йордан ви обяснява, че това е от преместен внезапно болен на друго място. Откарали го неизвестно къде. Според него човекът си е отишъл от белия свят.

"Ами телефонът?" - питате вие,  но ви казват, че би трябвало да потърсят нещата на човека останали на съхранение в гардероба, където не успяхте да сложите дрехите си. Добре, че намерихте благосклонно шкафче, което да поеме грижата за вас. 

И така в очакване на скалпела - пардон на Лазера, който ще разбие камъка ви.

В понеделника ви обещават да сте първи. Затова ви слагат инжекция с урбазон.

Бай  Йордан и бай Шукри ги изписват. Стискате им ръцете за сбогом и чувате:

– Успех!

Прозвучава толкова топло, мило, че чак ви се иска да не си тръгват новите ви приятели. Уви! Всеки от тях си отива, а вие посрещате нов пациент, който настаняват в стаята при вас. 29 годишен младеж с камък в бъбрека, който е имал наглостта да тръгне по уретера и да предизвика страшни болки. Същите като вашите, за които си спомняте само, че бяха през септември. А сега е февруари. Успокоявате с виц младежа Георги от Ботевград. донякъде ви се удава, защото сте в очакване за операция. 11часа, а няма нищо такова, освен думите, които често сипят в ушите ви" "Гладен, жаден!"

Това само ви напомня, но не ви кара да се чувствате гладен. Може би сте хванали страха? Уви не щом успявате да посрещнете и другия нов пациент в стаята, където сте настанен. това е бай ангел 76 годишен, пастир, но и според неговите думи, които стряскат гробар.

–Какво пък... и това е професия, някой трябва да яде...! - споделя той за професията си, но без усмивка.

Това изостря напрежението. Но още сте спокоен. Минава два следобед, а няма операция.

"Дали пък не са ме забравили" - мислите притеснен, но когато вече сте почти отчаяни ви нареждат да се съблечете. Оставате по боксерки. Следвате сестрата. Тя ви оставя пред вратата на операционната като успява преди това да пъхне документите с вашите изследвания в ръцете ви и да изчезне мълниеносно. Почесвате се безпомощно, но тутакси вратата се отваря и ви дръпват вътре. Обувате или ви обуват калцуни на чехлите. Докато се тътрите към операционното минавате пред едно друго, където лекари вече вършат своята спасителна операция на друг пациент.

 Вече ви слагат на магарето. Хм-м , не ви харесва, голотата, вашата, но въпреки това сте послушен. Смъквате боксерките и лягате. 

Имали сте невероятен късмет. В ръцете сте на изцяло дамски екип. 

Би трябвало да сте поласкани? Уви! Май сте притеснени?

Нямате време за размисъл. Сменяват абоката на ръката ви. Не издържате и питате:

"Къде ми е упойката?"

Отговарят ви:

"Няма упойка!"

Вече сте изтрещели. Устата ви умолително настоява:

" Не може ли поне едно малко уиски за последно!"

Това разсмива екипа, който е готов да изтърбуши камъка в левия ви бъбрек.

Благосклонно докато ви хваща от едната страна венозната упойка, от другата това прави кислорода, който ви дават да дишате. И после...

Ами нямате спомени. Събуждате се точно, когато ви вкарват в стаята, където сте настанен. Услужливо сте прихванат от катетър, който не ви дава да ставате. Нямате и намерение. Но след час ожаднявате. Нормално след като от вчера не сте пили изобщо вода.

  Нощта се удължава. Бият на вас и на новия ви приятел Георги по една инжекция за болки. Това не ви помага да заспите. На визитация искат да Ви изписват. Но вие още не сте готови. Виждате катетъра вашият пълен с тъмночервена кръв. Имате късмет. Главния лекар, началникът на отделението се смилява над тялото ви. Оставате да лежите безпомощно. Трудно ви е ставането.

    Въпреки това намирате сили заедно с болния от диабет бай Ангел да отидете за вода. Слизате с асансьора с разрешение от старшата сестра. Взимате си в близост до медицинският институт вода и закуски и се връщате да пазите кревата си.

Младежът Георги пак се превива от болки. Нова инжекция го успокоява.

А на следващия ден...? Ами вече сте изписан въпреки, че още кървите. Ще се изчиствате в къщи с много вода, това ви казват.

А на доскоро вашето леглото ляга друг пациент, който от три дни е чакал да се добере до него. а вие, забележете само една сутрин. Така, че излишно е да мърморите и недоволствате.

Дават ви болничен и написана епикриза, в която е упоменато, че сте адекватна и контактна жена.

"Нима!?" - прихвате вие, ами ако е истина!?

Влязохте мъж, излизате афебрилна жена.

Май копи пейстът е бързал прекалено много и е сбъркал. Но това ви става ясно, едва, когато за да сте сигурен поглеждате в панталоните си.

Всичко е наред. Въздъхвате облекчено. Взимате си сбогом с новите приятели като не забравяте да ги ободрите с "УСПЕХ", както бяха казали и на вас.

Тръгвате нарамил раничката с мисълта, че след трийсет дни пак трябва да идвате... не за друго, а заради новия стент в уретера, който почва да ви измъчва почти веднага след излизането ви от медицинският институт.

В. Софин 21.02.2026год.

Само за лекаря

 

                                                              

САМО ЗА ЛЕКАРЯ

Малко момиченце с майка си на преглед в кабинета на лекар:

–Покажи си езика! – заповядва той.

Момиченцето поглежда първо майка си и отговаря като възрастна:

– Няма, пък! Мама ми е казала да не се плезя на хората.

Майката гледа учудено. Лекарят се засмива. После майката казва на дъщеричката си:

– Сега може...

Момиченцето се ухилва до уши и се изплезва на доктора. Когато след прегледа излизат на улицата дъщеричката показва езика си на първия срещнат. Видяла това, майка и се кара:

– Аз какво съм ти казала миличка? Забрави ли? Не трябва да се плезиш на хората!

– Но, мамо нали току що ми разреши... Каза, че може!

Майката поглежда учудено дъщеричката и казва:

– Това беше само за лекаря...

– Значи само на лекаря може а на другите хора, не!? - чуди се детето и не може да разбере логиката на възрастните.

В. СОФИН 21.02.2026ГОД.

ПОСЛЕДЕН ШАНС – Краят на експеримента - последна част

 

                                                             

ПОСЛЕДЕН ШАНС – краят на експеримента

последна част

    Внезапно събудени от силна музика играчите се събудиха. Нямаше време за друго освен да вперят очи във вече станал им омразен господин Екран, където дъската с шахматните фигури вече ги чакаше наредена.

   Битката започна. Но дали заради умората или вече се бяха примирили с положението участниците в експеримента не бързаха.

Само един щеше да се измъкне от лапите на смъртта. Само един щеше да се отдалечи от портите на Ада.

Дали?

Никой не знаеше точно, какво ще се случи… И то започна да се случва. Включи се станалия вече омразен метален Глас:

–        Струва ми се, че още не сте разбрали положението, в което се намирате. Не виждам бързи ходове. Само предпазливи приплъзвания по дъската и  нищо друго. За да раздвижа най-бавните от вас ще ги накарам да си платят… И така, това според часовника, са Росица и Ангел.

Херметически затворените кабини на двамата сгафили се отвориха. Наложи се да излязат в коридора въпреки нежеланието си. На една масичка появила се неизвестно откъде, защото преди я нямаше имаше два пистолета. Отново прозвуча с указания неприятният метален Глас:

–        Това което виждате драги е Вашия избор… Това е така известната на целия свят руска рулетка. Само в един от пистолетите има куршум. Другият е празен. Дали Ангел ще бъде кавалер и ще отстъпи на Росица избора? Не стойте като истукани. Това е вашият последен шанс да се спасите. Побързайте!

Росица и Ангел се втурнаха обезумели сякаш полудели от глад и жажда животни. Дори се сборичкаха. Нямаше значение това. Партиите шах на другите временно бяха прекратени и всички следяха господин Екран, където се разиграваше драмата.

Двамата провинени всеки един вече с пистолет в ръка изчакаха заповед от металния Глас.

–        И така… - прозвуча той. -вече сте въоръжени и много опасни. Играта ще е следната. Всеки един от вас ще държи пистолета до слепоочието на другия и по моя команда ще натиска спусъка…

–        Ако откажем? – се осмели да попита Ангел.

–        Ако откажете спомнете си за циклон Б нервнопаралитичния газ, който пуснах тогава във влака за непослушния играч. Ще бъде облекчение и за двама ви.

Оставени без избор, Ангел и Росица опряха дулата до слепоочието на доскорошния си противник по шах и зачакаха команда.

Тя не закъсня:

–        Ангеле ти си пръв!...

Животът поставен на карта. Няма чувства. Всеки иска да оцелее независимо как. Поне още един миг, секунда, минута, а защо не и час гърдите да поемат въздух!?

Нямаше колебания от страна на Ангел. Чу се изщракването на пистолета му. Росица трепна и на свой ред натисна спусъка на нейния. Пак изщракване. И после… Вече тя, беше мъртва. Ангел изпусна пистолета и прикри сълзите си с ръце на очите.

Прозвуча омразният метален Глас:

–        Искаш ли да я  последваш?

–        Нали спазих уговорката? -обади е хлипащ Ангел.

–        Така е! Спази я. Но защо си ми сега? Нямаш противник за шах.

–        Ще изчакам!

–        Кого?

–        Следващия, който победи за да играя с него.

–        Добре. Върни се в купето и гледай игрите на другите. Щом някой отпадне ще се включиш в двубой с победителя.

   Ангел преглътна мъчително и се вмъкна в кабината си. Тя изщрака неприятно при заключване приела обратно жертвата си.

Професора и Жул се спогледаха. Някой трябваше да направи нещо? Някой, но кой? И двамата играеха достатъчно бързо да не са застрашени. Но винаги стигаха до реми. После отново започваха. Но виж ти! Ами те играеха с едни и същи вече запомнени ходове. Затова и стигаха до ремито. То беше тяхното спасение. Поне засега работеше безотказно, докато изведнъж… Ах, май някой забеляза имитацията им. Металния Глас прогърмя пак:

–        Вие двамата подигравате ли се? Какви са тия ходове едни и същи от Вас?

–        Ами всеки вече е предвидил на другия неговите и затова се получава така. – опита да обясни положението цайтнот, Жул.

–        Значи си имаме умници, тука, а?

–        Не просто следваме играта. – обади се и професора.

В тоя  момент обаче се чу висок глас нададен от един от играещите:

–Победих!

–Аха, така ли!? – отвърна металния Глас и добави – късметлия. Виж ти тия двамата Професора и Жул не са… Един от тях да излезе в коридора. Кой?

–        Аз ще изляза! – изяви с готовност професора.

Вратите на загубилия партията шах и на професора се разтвориха със зловещо скърцане. Двамата осъдени се намериха отвън, където ги чакаха пистолетите и техния последен избор. Или шанс за оцеляване.

Трупът на Росица  вече го нямаше. Някой беше почистил основно. Поне тава беше спестено на осъдените.

–        И така, професоре – обърна се металния Глас към осъдения на смърт. – изборът е Ваш.

Професорът учтиво преотстъпи крачката към пистолетите да направи, Петър. Той не се колеба. Грабна най-близкия. Този път нямаше боричкане. Професора взе останалия самотен избор на оръжие.

Пристъпиха един до друг, но въпреки подканата на металния Глас, Професорът не насочи пистолета си в слепоочието на Петър.

Металния глас се обади:

–        Става все по интересно. Добре, нека да е така. Тогава всеки сам за себе си по-команда и двамата натискате едновременно спусъка с опрян на челото ви с ваши ръце, пистолет. Да видим този път късмета, на кого ще проработи…

  Двамата осъдени насочиха дулата си към челата и започнаха да натискът спусъците като обезумели без да чакат заповеди от Металния Глас. Само след няколко прищраквания, Петър се свлече убит от своя пистолет на пода. Професора сякаш не беше забелязал това, защото продължи да натиска неговия. Наложи се Металния Глас да го спре:

–        Хвърли оръжието долу, Професоре. В твоя пистолет няма олово. Малшанс или късмет. Съдбата решава, а не ти, колкото и да ти се иска. Върни се в кабината си! Това е заповед!

Професорът най- после хвърли пистолета и се отдалечи. И тоя път пак в затвора или в херметическата кабина, която го прие безпрекословно в обятията си като не забрави да заключи след него.

–        И така – прозвуча металния Глас – кои ще са следващите.

След няколко завършени партии, когато останаха след руската рулетка петима оцелели битката за момент приключи. Прозвуча омразния метален Глас:

–        За днес стига. Но тъй като сте петима, а на ме ми трябват четирима играчи един от вас, кой ще бъде не зная!?  Решавате Вие! Нека излезе доброволно от кабината си навън. И така, кой ще вдигне ръка? За момент всички оживели до този момент застанаха като заковани. И тогава, без капка колебание, Жул вдигна ръка и се чу гласът му:

–        Стига толкова! Аз съм дотук! Писна ми! Мога ли да изляза!

–        Да, защо не! Изборът си е твой! -отвърна металния Глас и кабинката на осъдения се отвори. Масичката го посрещна в коридора с пистолет на покривката си.

–        Място за теб като играч няма! Твой ред е!

Чул заповедта Жул грабна пистолета и за момент го насочи към слепоочието си, но веднага след това го отдръпна от себе си.

–        Не си ти този, който ще решава, какво да правя. Изборът си беше мой и затова няма да стрелям за твое наслаждение в слепоочието си…

Точно в тоя момент екраните в заключените кабини на осъдените изгаснаха и всички пътници чуха мек Глас, който ги изненада:

–Моля, пътниците да слязат от купетата си. Експериментът приключи!

Бяхте подложени от страна на изкуствен интелект на изпитание. Вярно не успяхте всички, но цифрата пет е добра. Не мислите ли така? Жул е големият победител. Той показа, защо расата ви е оцеляла толкова години досега. И това е решението, което Професора и Жул взеха самостоятелно въпреки принудата от страна на металния Глас, който бе командван от изкуствен интелект. Всичко, което мислите, че се е случило всъщност не се е случило… Беше сън с помощта на опиат. Кошмар, който изкарва ниските страсти в човека, но и дава шанс за спасение, но само на силните духом!

Жул се опомни в купето на влака си. Нима беше сънувал? Толкова беше истинско!?

Вратите на купетата изщракаха и той видя облекчените лица на всички пътници участвали в експеримента. Всички до един без изключение. Жертви нямаше. Просто дяволски ЕКСПЕРИМЕНТ. Внимавайте драги пътници, Вие може да сте следващите! Но за ваше облекчение това знае само влакът и изкуствения интелект, който за сетен път набира скорост!

КРАЙ

В. СОФИН 21.02.2026год.

ПОСЛЕДЕН ШАНС –Съдбата определя правилата

 

                                                                  

 ПОСЛЕДЕН ШАНС – Съдбата определя правилата.

Трета част:

     Прекалено изморени някои от пасажерите заспаха. Други така и не успяха да затворят очи. Жул беше от последните. Професора напротив бързо се мобилизира като войник преди битка и заспа веднага.

 Металическият глас точно след пет часа се включи като съобщи на играчите, че вече господин Екран и наредените за бика шахматни фигури ги очаква за битката на живот и смърт.

–        И така…- оповести металния Глас. – Време е да се включите в ИГРАТА! Когато преброя до три трябва да видя първия Ви ход.

След доста оспорвана игра отново накрая останаха професора и Жул, които задълбаха поредно реми без успех и шанс за победа.

Другите пътници неспокойно се оглеждаха. В притеснените им мисли нахлуха съмнения и страх. Какво ли следваше?

За да не ги държи в напрежение металическия Глас се обади:

–        И така и този кръг приключи. Няма победители, но има победени.

Веднага след това херметически затворените кабини в самолета, който пътуваше неизвестно за къде се разтвориха. Ужасени играчите се дръпнаха назад. Металическият Глас обаче ги успокои.

–        Моля за вниманието на пътниците! Може да излезете от кабините. В близост до вратата за излизане от самолета има подготвени за Вас парашути. Те са за всички, Ви… Или няма да има за двама. Можете ли да познаете, за кого?

Един от пътниците изказа предположение:

–        Сигурно за професора и Жул!?

–        Напротив… Няма за най-бавните. Или за тия, които не успеят на време да си сложат парашутите. И така, СТАРТ!

 Нямаше време за губене всички се втурнаха с блъскане. Силата надделя. Всички с парашути стояха пред вратата на самолета, която бавно се отваряше… Ужасени мъж и жена на средна възраст останали без парашути се опитаха да се отдръпнат. Напразно. Въздушната струя удари внезапно и дръпна всички играчи отвън. Ужасени те задърпаха парашутите си за разтваряне. Двамата без такива изчезнаха като едва успяха да нададат ужасени викове.

Веднага след това самолетът обърна и изчезна от погледа на играчите. Един по- един парашутите им се отваряха. Лошото беше, че някои от тях отказаха въпреки неистовото издърпване от страна на част от пътниците. Те последваха първите двама, които навярно бяха успели да открият последния си път. Пътят към АДА!

Всички останали, а те не бяха вече толкова много 16 души мислеха, че са се отървали. Между тях бяха и нашите герои на разказа, Професора и Жул.

Колкото слизаха надолу обаче усетиха, че вятър ги оттласква неизвестно накъде. Може би щяха да се спасят!? Или пък съдбата беше решила друго!?

В близост под тях светнаха светлини. Ужасени играчите видяха, че се намират над безкрайна морска шир. За късмет светлините, които видяха под себе си бяха на голям пътнически лайнер, от чиято площадка подаваше светлинен сигнал.

Играчите опитаха да се спуснат с парашутите на палубата му. Успяха само осем. Другите паднаха зад борда. За техен късмет имаше спусната подготвена спасителна лодка. На нея успяха да доплуват само още двама. Другите навярно не можеха да плуват. Морето ги погълна и скри тайните им, ако бяха имали такива.

Автоматично спасителната лодка се вдигна. Двамата спасени млади мъже се оказаха също на палубата на лайнера, където другите притеснени от съдбата играчи се суетяха.

Освен десетимата спасени други хора не се виждаха. Отнякъде от вътрешността на кораба дочуха Металическият Глас:

–        Много ви, моля да следвате стрелките оставени специално за Вас на борда на лайнера. Всеки ще намери спокойствие в самостоятелна кабина, където… Явно съм се размекнал… ще имате възможност да си починете от последните събития разиграли се на шахматната дъска.. И не само на нея.

Давам Ви осем часа. Играта след това време ще бъде подновена. Всички усетихте избора на съдбата. Тя отбра слабите от Вас и даде възможност на по силните, шанс за спасение…

Жул и професора тръгнаха първи по стрелките. Другите ги последваха.

За всеки имаше подготвена самостоятелна кабина. Щом човек влезеше в нея пак се затваряше херметически. Предстояха нови ходове. Съдбоносни за повечето и само за един роден под щастливата звезда на късмета щеше да намери спасителния шанс за гарата си, за която беше тръгнал, отначало.

Следва:

В.Софин 20.02.2026год.