Неуморен ловец
Неусетно пристигаше винаги улисан в работа, сезонът на лова за мен. Нямаше време за губене. Налагаше се да импровизирам бързо, ако исках да се насладя на обстрела. Трябваше да се регистрирам, но реших, че времето ми ще изтече, и в края на сезона вместо щастие от добре свършената работа, щях да покажа сконфузената си нещастна физиономия. Така, че вместо да бъда порядъчен гражданин, реших да пренебрегна страха си и да се втурна в приключението. Изкушението ме дебнеше зад всеки ъгъл в града и затова, когато заредих съоръжението се измъкнах на улицата.
Зажаднели за обстрела очите ми се втурнаха за незаконна плячка. Съсредоточено се взирах в чужди дворове и дебнех на моменти от засада. Броях плахо крачките си. Едва се мъкнех. Оглеждах се за свидетели. Никой не трябваше да забележи неправомерните ми действия. За съжаление Съоръжението в джоба ми не мислеше за моята скромност. Решително задвижваше едната ми ръка. Рязко се измъкваше. Хващаше поредната мишена и стреляше ли, стреляше... Правеше, каквото си иска с мен. Усещах се сякаш мекотело, удобно задвижвано от безскрупулното Съоръжение.
Когато Съоръжението прихванеше лицата на жертвите си, сканираше лицата им, някои прежълтели от страх, други почервенели от ярост, а имаше и пребледнели не знам, защо, но щом разбереше, че измъкването е невъзможно, стреляше.
Всъщност ръцете ми неконтролируемо се задвижваха, обираха мекия спусък, и заглушителя на Съоръжението се включваше, за да не чуят любопитни учи случващото се на улиците, където провеждах обстрела.
Поглеждах за свидетели и ако не откриех такива пристъпвах към приключението. Изваждах в сухо време, шише с вода. Но не пиех от него. Пръсках лицата на жертвите. Исках да изтрия страха и яростта от лицата им преди Съоръжението ми да ги вземе на мушка.
Веднъж толкова се бях улисал в това си действие, когато изведнъж прозвуча строг глас от един съседен двор:
– Какви ги вършите, бе? С какво право пръскате, розите на съседа? Може би с някаква химия за да увехнат, бързо?
Обърнах се. Срещнаха ме посивели от ярост очи на възрастен мъж. Ръцете ми реагираха мълниеносно. Скрих зад гърба шишето с вода, с която която карах розите да плачат. Исках преди обстрела да бъдат особено красиви, но явно ме бяха взели за негодник. Съоръжението ми скрито в джоба ми, притихна. Вместо да излезе в моя защита просто престана да диша.
Нямах време за губене. Трябваше да дам бърз отговор или да хукна, и да се изнижа безславно като кривна в най-близката до мен уличка. Избрах отговора. Измъкнах от джоба си притихналото от страх съоръжение и го показах на посивелите от ярост очи на възрастния мъж:
– Правя снимки на розите, господине. Това, с което ги пръсках просто е обикновена вода.
Това не смекчи гнева на мъжа. Напротив устата му заплашително блъвна:
– А бе не ми разправяй ти на мене... Знам ви, Вас, фотографите. Все душите, дебнете наоколо. Папараци, без работа. Айде да те няма!
Мъжът бързо ме прогони от улицата, където живееше в къща, в чийто двор нямаше рози. Но казах си, нали все пак участвам в приключение!? Някой на мен ще ми казва, какво да снимам. Сега му беше, сезонът. Месец юни бързо щеше си отиде, а аз щях остана с пръст в устата. Ами Съоръжението ми в джоба щеше да си умре от скука.
Решително се отправих към съседната улица, където...
Ами пак започнах "обстрела" снимките на розите, с техните красиви разноцветни лица, които караха гърдите ми да въздишат; очите да се радват, а мислите ми да прескачат във времена, когато любовта беше приоритет.
В. Софин 18. 06. 2026 год.
