Път който върна спомена
Нещо се разпадаше.
Нищо вече не беше същото.
Разбрах го през
паметната за всички ни година 1989. Ще кажете, че това е защото тогава е дошъл
края на комунизма у нас?
Всъщност нещата са съвсем други. Тогава отворих нова глава в
живота си. Смяната на режима с друг режим. Всъщност тогава се ожених. Нещо ми
предстоеше, но още не можех да схвана проблема. Мислих си, че е велико. Радвах
се… Обичах! Същевременно от четящите днес, можете да си помислите, че ме е
хванала параноята.
Но вече толкова години цели тридесет и седем не мога да се
отърва от мислите, които дори нощем не ми дават покой.
Връхлитаха ме и продължават да ме хващат панически.
Имах а и все още усещам, че вече не е същото.
Тогава всеки се беше
оттеглил от семейството. По-точно първо сестра ми, мъжът и, първият мой племенник,
които вече бяха образували едно ново цяло. Майка ми и баща ми друго…
Аз с жена ми, с която предстоеше да прекарам живота си също
бяхме оформили отделно цяло.
Именно това тогава ме глождеше. Не ми даваше миг покой. Спомнях
си с носталгия времето, когато бях малък; когато баща ми седеше начело на
масата. Майка ми, сестра ми и аз. Искаше ми се да запечатам тоя миг, да го
оставя не разрушен. Да бъде, цял
завинаги.
Уви! Беше края на 1989година. Годината на промяната в живота
ми.
Спомнях си, че нищо
вече не бе същото. Нямаше го мириса на сеното лятос, което с баща ми прибирахме
на тавана и после вечер си лягахме да преспим в него.
Нямаше освен на празници общи трапези. Всеки се беше отделил
в неговото си цяло семейство и живееше самостоятелно без да се бърка в нещата
на другите. Именно този период беше особено тежък за мене.
Тогава с новото дойде и отчуждението.
Първите купони през1990год. Реденето по безкрайни опашки за
хляб, олио и сирене.
Майка ми казваше, че и през Фашистко не е било така тежко,
както сега през 1990год.
А после, когато скриха житото стана още по-тъжно. Нощта
стана ден. Части хлебарници, колкото щеш. Банички има, а няма хляб. Сякаш и
едното и другото не се правеха от брашно. Всичко беше сторено умишлено.
На опашка нощем за хляб в края на двадесети век. Тук там
по-центъра на града ни дори палеха огън да се сгреят хората.
И всичко умишлено! За да може някои да станат прекалено
богати, а други да продължат мизерното си живуркане.
Нацията се беше разделила. Нямаше много повод за усмивки, но
за тревоги и проклетисване имаше.
Полека лека сякаш
ударени от гръм се разпадахме. Лошото е, че продължава и днес разпадането.
Наркотици, убийства, кражби и безочие по пътищата на страната.
Мечтаехме да ги стигнем американците. И днес повечето от нас
мечтаят. Но разрушеното цяло вече го няма. Всеки сам за себе си. Всеки отчужден,
затворен.
Толкова години цели тридесет и седем минаха от началото.
Много изоставиха родните си места и хукнаха към неизвестното в чужбина.
Разпадът продължава! И нищо вече не е същото!
Един режим смени друг. И това е, защото вече човек не звучи
гордо, парите, които има звучат и извисяват този, който знае как да ги придобие
по нечестен път.
Оцелява не силния, а хитрия с ум в джунглата наречена живот.
Останаха единствено мечтите! За това да разберем истината за
живота. Истината да създаваш, а не да рушиш и унищожаваш!
Тъжно става, когато ценностите като задружно семейство
изчезнат. Когато разделението властва, както сега. Беззаконието се шири
под път и над път.
Удобно омразата и завистта властват.
А някога бяхме задружни. Бяхме млади и мечтаехме. Днес единствено
те мечтите от спомени са оцелели. За по добър и по справедлив свят. Свят без
войни и алчност!
В. Софит 25. 06.2026год.
