Някога на Поклади
Една февруарска вечер ровичках паметта закърняла през
годините с усилие в мозъка си, защото 50 години бяха минали от онова време,
когато бях голобрад юноша.
Седмица преди празника, който се правеше тогава се казваше като днес
"Простени Поклади" Кулминацията на "Простено, прости" с
ракия домашна ставаше точно в неделя.
Тогава обикновено през месец февруари на празника на Сирни
Заговезни по-известен тогава като Поклади се правеха копи от хвойна и се палеха
вечер.
За целта по-малките с по-големи батковци събираха от зелената хвойна.
При нас е по известна с името смрика.
Обикновено тогава някой от бащите ни, който имаше кон и каруца я отдаваше на
разположение големия син и всички деца, които той да придружи недалеч от града
ни. Това ставаше зад рида или "Ридо" както е известен в
Самоковско тази, местност. Тогава там нямаше много иглолистно посадени дървета.
Затова преобладаваха смриките, които са вид иглолистно растение, храст от
семейство кипарисови.
Малко любознателно отклонение за читатели взето в помощ от УИКИПЕДИЯ:
"Обикновената
хвойна се използва в градинарството като декоративен храст, но е
твърде дребна за промишлено производство на дървен материал. В Скандинавия дървесината
на хвойната традиционно се използва за изработване на малки съдове за млечни
продукти, както и на дървени ножове за масло.
Стипчивите месести шишарки на
хвойната са твърде горчиви, за да се ядат сурови, но изсушени се използват за
подправка на месо, сосове и плънки. Обикновено те първо се
натрошават, за да изпуснат аромата си. Използват се и за ароматизиране на
алкохолни напитки, като джин, нидерландската и белгийска национална напитка йеневер или
словашката национална напитка боровичка. "
Всеки един от нас снабден с брадвичка тръгваше да търси по-
оголените хълмове зад "РИДО "смрики. Отсичаше ги и ги товареше в
каруцата. Когато тя се напълнеше се прибирахме в махалата. Всеки в града ни си
имаше подходящо сгодно място, където се построяваше копата. Обикновено в нашата
махала това ставаше на мястото точно, където живеех. От тук се изкачваше
направо по една стръмна пътека на "РИДО". Беше забранено да се горят
автомобилни гуми, но винаги имаше скрити отдолу под копата. Това са правеше
обикновено още сутринта на Поклади. Смриката се събираше ден или седмица
по-рано.
Копата построена на удобното място за горене далеч от къщите
се запалваше едва, когато паднеше вечер, мрак.
Преди това ние вкъщи се събирахме на вечеря. на трапезата не липсваше
баница, бяла халва, сирене и няколко сварени твърдо яйца. Когато вечерята
приключеше преди да излезем цялото семейство навън и да се радваме на пламъците
и присъствието на съседите там се връзваше канап на пирон закован на тавана на
стаята. за него се избираше едно обелено яйце, което се връзваше. Баща ми
залюляваше канапа. Яйцето се залюляваше в една и друга посока. Заедно със
сестра ми трябваше само с уста да го хванем. Който успееше изяждаше цялото
яйце. и докато коментирахме със сестричката ми кой е бил по-пъргав тая година
баща ми с кибрит подпалваше канапа. По това как ще изгори края си до тавана се
съдеше дали семейството ни ще бъде здраво през годината. Случваше се да
изгасне, но баща ми упорито го запалваше отново с мисълта, че болестите няма да
ни стигнат.
Когато най-после паднеше мрак и копата се запалеше ние тогава,
деца бяхме най-щастливи.
Още преди седмица две повечето от нас момчетата бяхме успели да закупим
няколко тестета с кибрит. Тогава кутията струваше само символичните четири
стотинки.
Обикновено парички събирахме, деляхме скритом от родителите си стотинки от
закуската в училище. След като закупехме тайно поне така бяхме предупредени от
батковците да го сторим вземахме в ръцете си клечиците "Драсни пални
клечица" - кибрит. От всяка една с особено усърдие изтръгвахме барута,
който събирахме в шишенца. Малки празни шишенца, където някога бе имало хапчета
закупени от аптеката.
по големите батковци правеха бомбички. тогава нямаше пиратки. Те не
съществуваха дори и два ги е имало някъде по другите страни, у нашата не се
внасяха такива материали. Затова се налагаше да се произведат. Правеха се с
хартия, напоена с амониева селитра, миниум и бял бронз.
Ние по-малките деца имахме направени от по-големите за нас пукало. То
представляваше обло парче от дебело желязо. в средата му обикновено се
пробиваше отвор, а вътре освен барута се мушкаше парче от пирон.
Пукалото за разлика от бомбичките "плякаше" по-тихо. Но
електрическите стълбове тогава още помнят поне старите ако има още такива
останали разбира си, петната черни печати по тях.
Духът на Поклади отекваше заедно с гърма в ушите на хората, а настроението
подкрепено с извадена домашна ракия и мезе се вдигаше до висоти.
Тогава нямаше интернет, нямаше джиесеми но имаше веселие. Всичко живо се
събираше около копата и си беше истински празник за хора без превзетости и
лицемерие.
В късните часове, когато изгореше смриката се правеха прескачания на огъня.
Имаше поверие. Някои от вече станали по големи деца, нощем имаха проблеми
с уринарния тракт. Ако успееха да прескочат вече почти изгорялата копа, те се
сдобиваха с уверението на майките, че ще оздравеят и ще забравят за това
излагащо ги пред близки хора, положение.
Щом свършеше ракията, а някои от възрастните бяха на другия ден на работа
всички се разотиваха по-домовете си. Оставяше копата да догори до сутринта. или
по точно старите гуми от леки коли, които осмърдяваха целия град. Нужно беше
тогава да падне дъжд и излезе вятър за да се изчисти атмосферата. Но тогава
обикновено имаше сняг, пони при нас. това не пречеше празника да е всенароден.
Тук там в припадналата нощ някъде отдалеч и близо до нас звучаха още дълго
гърмежите на хвърлените саморъчно направени с миниум и бронз ,бомбички. Кучета
и котки всъщност нямаше. Градът притихваше готов за новия ден, когато ние
децата бяхме на училище, а родителите ни ходеха на работа.
Мил спомен, който няма да забравя никога. А вие?
В.Софин 23.02.2026год.
