Адаптация

Въпреки опитите на властите да му сменят цвета, мангалът предпочете да си остане черен.👍
Никой не може да промени миналото като го оцвети само в розови краски!
Ако променим историята в удобна, дали нашите потомци ще ни разберат, защо сме свалили гарда ниско?!
Ако сменим цвета на тялото си с документ, дали ще успеем да се впишем сред другите безлични?
Ако ни мразят за това, което сме, трябва ли да се променим до неузнаваемост само за това да изглеждаме приятни в нечии очи, които ни завиждат?
Ако често сменяме имената на улиците по градовете и махаме старите отживели времето си паметници, дали ще успеем някога да обясним на новото поколение, че всичко старо е отживелица, само защото така е било наложено от хора придобили власт в ръцете си?
Въпросът е доколко сме истински и колко измислени за да живеем в наш свят, а не в света на куклите!
"Да бъдем вече други късно е! Идва..." -позната песен, Но днес звучи различно. Вече сме това, което искат от нас. Вече сме удобно местени пешки в една мащабна игра на шах, където оцеляват единствено тези, които знаят предварително ходовете напред!
В.Софин

Газен...

Колко съм несръчен, колко жлъчен,

когато от живота съм отлъчен…

Колко мил съм, колко гаден,

когато от живота съм създаден!

Въздухът обичам да мириша,

но не в изкопана дупка, миша…

Искам да не бъда в скрита ниша -

без маска и сърцето ми да диша…!

Колко съм негоден, колко безпардонен.

Нима към компромиси съм склонен?!

Колко съм омразен, колко ли заразен -

дали ще трябва да живея - газен?!

В.Софин  23.06.2020год. Самоков

Розовия бал

                                                                       

        В ранното утро на юнския ден, когато слънцето надникваше с любопитство в дворове и градинки по села и градове, неминуемо се усмихваше от видяното. Улиците още спяха, но птичите трели събудени, освежаваха с песните си красотата на идващия ден. Навсякъде, където погледът на ранобудния човек стигнеше, се потапяше в лоното на изящен бал, дошъл като дар от боговете. С различните си рокли, създадени от коприна, муселин и тафта, надничаха през оградите, лицата на всички нетърпеливи създания, очакващи празника. Естествено слънцето не искаше да изпусне нищо от ставащото долу и затова започваше проверка. Едновременно изпращаше въодушевено, въздушната си целувка в разпръснати лъчи във всяка една градинка, всеки двор и дори крайпътен, храсталак.

Цветовете на роклите преливаха до прозрачност. Жълто, червено, розово, копринено бяло, дори черно и синьо се усмихваше там. По капризните дами носеха пъстри рокли за да изпъкнат сред едно общество на красота създадено не от друг, а от майката природа.

И за да бъде идилията пълна, някои от участниците в бала надничаха през огради обзети от неистово любопитство. Човекът ранобудник тръгнал за работа дочуваше гласчетата им, които сякаш идеха от рая.

-Виж Роза как е облечена само! А Розали сияе сякаш е с най-хубавата премяна. А пък Рози в жълта коприна…! Ето и там по далеч Розка в червена и бяла одежда.

-Мен ако питаш би изглеждала по хубава, ако беше облечена само в бяло… -завиждаше една друга особа, която беше само в розово.

Ароматът, флуидите, които прииждаха от дворовете на хората, бяха толкова много, че убиваха в зародиш всеки друг новопоявил се кисел такъв, неканен по улиците в градовете и селата.

   Балът можеше вече да започне. Да не забравим да споделим, че и мъжете бяха тук. Всеки един от тях държеше за ръце по няколко дами от един и същи цвят. Розовият храст горд с дъщерите си притежаваше не само зелената си окраска, но и многобройни бодли, с които защитаваше своите рози. И когато един младеж влюбен в момиче протегнеше лакомо ръка за да откъсне от нежния розов цвят, храстът реагираше мълниеносно. Той пускаше бодли и успяваше, но само в някои случаи да защити, принцесите си…

      Всичко това беше видяно и усетено от слънцето, извършило сутрешната си проверка. То изпрати от лъчите си на морето, което тюркоазено изсипа вълни на близкия бряг сред дюните от пясък, където вече се гонеха с крясъци ранобудни, чайки.

   Танцът на розите можеше да започне. От ранна утрин до късен мрак изяществото в цветове играеше, мамеше, спираше погледи, флиртуваше и канеше на празник всички хора, които забързани в ежедневието си в повечето случаи не виждаха балът, който се простираше пред очите им… Няколко дни на възбуда, красота и после… После какво?!

  Лист по лист, цвят по цвят всичко си отиваше, но не и зеленият розов храст, който знаеше, че много скоро нови млади дами щяха да разцъфнат, на бодлите му… Но това разбира се е нова приказка, която ще да бъде разказана в друг, усмихнат ден, когато слънцето отново пристигнеше, обзето от прословутото си любопитство, за сутрешна проверка и балът... балът, се възобновеше и превърнеше в красота от чувства, събрани от различни дворове и градинки…

В.Софин   

Песъчинка

Роден като песъчинка малка

във времето, което се усмихва,

в живота съм картина жалка,

която плаща мъката си в лихва.

Опитвам се да бъда нещо

във времето, което се усмихва.

По пътя труден, срещам често

вятър бурен, който не утихва!

Роден като песъчинка жалка

във времето, което ме притиска

с живота водя, битка без закалка,

докато вечността не ме поиска!

В.Софин  

                    

Заслужена почивка

     

  -Най-добрата почивка, която съм имал…

  Жена ми с маска, заради ковидвируса мълчи. Аз без утешаващи лицето ми предпазни средства зяпам футбол от шампионската лига и крещя на воля, колкото си искам…

-Нещо май ме стягаш? -не ми вярва приятел, пред когото се хваля.

Като се замисля… май има право! Тъкмо да се разкрещя, милата ме настъпи злорадо, докато задъхан в паника, успях да кажа:

-Ох мила, ох скъпа? Престани, че крачето ме боли!

В.Софин  

Светлините на Рим -втора част

     



    С мисълта за маслината и котката, която ни посрещна предишния  ден отвън зад хотел „ ROMA SUD“, се събуждам готов за другите забележителности. Те озаряват вечния град Рим с непреходното, което остава във всеки посетил града, чувството, че е прекалено нищожен спрямо построеното през вековете от всички майстори на четката, на архитектурата и красотата струяща на флуиди от паркове и градинки. Не трябва да се забравят и музеите, които придават на Рим облик на наистина, вечен град.

   Готови всички заедно със Здравко  тръгваме с автобуса до първата спирка на Метрото.

Отново чакаме за билети. Снабдени вече с тях след помощта, която ни оказва водача Здравко, поемаме към площад „Испания“.

Отново чувам думите му:

-Който е за площад „Испания“ да слиза на спирката! –гласът на Здравко не забравя да контролира положението. Благодарни сме му, защото хиляди хора са тръгнали за работа. Току виж някой от нас се е отлюспил без да иска. После иди, че го търси в навалицата.

Едва слезли, хора от групата ни задават въпрос на Здравко:

-Кога и къде ще обядваме?

Усмихнат екскурзоводът ни смущава с думите:

-Дошли сме чак от България за да се насладим на римските забележителности, а вие ме питате за обяд?! Трябва колкото се може повече неща да обиколим. Всеки ден не сме в Рим, нали?

 Няма как да противоречим на тези думи, казани с усмивка от Здравко. Все пак той ни показва наблизо до гарата, пицария откъдето с милата се снабдяваме с две парчета пица, струващо ни по четири евро, едното. На площада, където се намира испанското посолство си дават среща и прочутите 138 стъпала на  уникално стълбище със същото име. Преди да стигнем до там обаче, някои от нас посещават тоалетна пазена от три високи палми. Вътре доколкото разбрах, почти всичко е автоматизирано и мирише на чистота, която обаче, се заплаща с цената на едно евро.

Ето, че вече следваме българския малък трибагреник и най-после стигаме прословутото Испанско стълбище. В подножието ни чака красивия фонтан старата лодка, или „Грозната“/ Баркача/, който се оказва дело на Джовани Лоренцо Бернини и е бил направен с цел да не се забравя наводнението, което е станало някога на река Тибър по времето на папа Урбан, осми. На площад Испания, който наподобява криле на пеперуда намираме с поглед и колоната със статуята за непорочното зачатие на Дева Мария.

 Всичко това остава обаче назад, защото все пак изкачваме прословутите в цял свят Испански стълби за да се насладим не само на прекрасната гледка отгоре към улиците на Рим, но и усетим атмосферата идваща от църквата „Света Троица“ на хълма. Правим снимки за спомен и докато слизаме отново към площада, разбираме, че тук са снимани няколко филма:“Римска ваканция“ с Грегъри Пек и Одри Хепбърн през далечната за нас година 1953 и „ Момичетата от площад „Испания“ комедия от 1998год. Погледът ни се спира долу и на луксозните бутици с прочутите в цял свят модни марки: Прада, Версаче, Гучи, Валентино и други.

Удовлетворили любопитството си заедно с групата, тръгваме към прочутия в цял свят фонтан "Ди Треви..."
   Когато пристигаме там разбираме, че в момента го чистят... Водата се беше оттекла, а освен многобройната тълпа от хора, които видяхме тук да го обграждат поради нетърпението си да пуснат монети в него за да се върнат отново на това място, имаше и карабинери, които явно го пазеха с цел да бъдат събрани хвърлените пари, преди това....

Самият фонтан "Ди Треви" носи името си от трите улици, които го свързват. Построен през 1762година от Николо Салви. Вътре в него изработени с голямо майсторство се намират красиви скулптури, дело на Пиетро Брачи. В центъра на фонтан "Ди Треви" виждаме и фигурата на бог Нептун. От двете му страни ни гледат скулптури на жени, които символизират изобилието и здравето.

Докато чакаме да завършат процедурата по прибирането на монетите от фонтана, които възлизат годишно на един милион и  нещо в евро, се отбиваме наблизо в едно магазинче за сувенири, откъдето се снабдяваме с няколко магнити с изображения на забележителности от Рим.

Правим и няколко запаметяващи снимки на „Ди Треви“, който е уникален в размерите си. Двайсет и пет метра висок и около двайсет широк.

 Най - после сме готови да хвърлим и ние монетите си. Те са символа който може да ни върне някога, отново в Рим. Но освен това всичко се прави и за късмет. За целта се наложи да застанем с гръб и да хвърлим монетата си с дясна ръка през ляво рамо. Успяваме да се справим прилично.

От Здравко разбираме, че набраните парични средства от фонтана "Ди Треви" се дават на църквата, която ги разпределя в помощ на бедните.

Освен това близо до нас посочена ни от Здравко съзираме и църквата „Св.- Свети Викентий и Анастасий“ Става ни ясно, че това е храмът, който е дарен на България от папа Йоан Павел втори през 2002година за богослужение на православната общност в Рим. 

   Не ни се тръгва от това свято място, но гледките напред към следващото уникално място не чакат да им се молим, а просто настояват за внимание.

 Оставаме само за момент с мисълта за връщане отново някога тук при фонтан Ди Треви. Напътствани след това, следваме малкия трицветен флаг на водачът Здравко и скоро стигаме до друга църква, която посещаваме.

   А после, после се спираме на Пиаца дела Ротонда. Тук на този площад се намира,  Пантеонът, уникална стара сграда от чиито врати извират буквално много хора. От дясната страна през портика, който е изграден от шестнайсет коринтски колони влизаме и ние за да излезем после от другата му лява. Пантеонът се оказва един от най-запазените от древен Рим храм на всички богове. Построена от Маркус Агрипа, син на Луциос, консул за трети път. Това естествено е изписано на фасадата на самата сграда, която се оказва три пъти възстановявана след като е имала нещастна съдба... В днешно време Пантеонът е католически. Посветен е на Света Дева Мария... От обясненията на екскурзовода Здравко ни става ясно, че това инженерно чудо от бетон без желязо е с обемен не подсилен сферичен купол с еднаква ширина и височина. В средата на купола виждаме всевиждащото „око“ на Пантеона. Единствената светлина вътре идва от него. В центъра на полусферата това е, деветметров отвор, който с учудване ни следи, отгоре. Направен е за да може Бог да изпраща божествената си светлина в храма. Дори да завали вътре дъжд, римляните са се погрижили да не се пълни с вода. Той се оттича в  изградена система от канали. Самата дума „Пантеон“ идва от гръцки и означава буквално: „Всичко, в което вярвате“.

 Старата сграда е била поръчка направена от император Адриан в чест на римските богове. Той прокарва свои идеи и ползва уменията на гръцкия архитект Аполодор, който после екзекутира поради неразбирателство за дизайна на паметника.

И понеже става дума за вяра, влюбени двойки спокойно може да се оженят в храма и днес... По времето на ренесанса сградата е използвана и за гробница на известни личности.  Някои от тях като крал Виктор Емануил втори, Умберто първи и дори художникът Рафаело с годеницата си Мария Бибиена, почиват тук в самия, Пантеон.

 Освен това от обясненията на нашия гид, разбираме, че всяка година на 21април при хубаво време слънчевите лъчи влизат през всевиждащото око на храма и се отразяват в метална рамка на входа. Получава се уникален ореол, който е обгръщал императора с магия от светлина и е създавал чувството, за неговата божественост. Това естествено ставало но 21април, когато е бил празника на град Рим.

 С натежали от вълнения нозе най-после излизаме от Пантеона и пред нас съзираме на Пиаца дела Ротонда един уникален фонтан. Той се оказва дело на архитекта Джакомо дела Порта. Леонардо Сормани пък помага на идеите му с мраморни статуи в 1575година. През 1711година благодарение на папа Климент единайсти бил добавен донесен от Египет обелиск на Рамзес втори. Виждаме, че той се намира пред нас в центъра на фонтана заедно с четири делфина в края му.

Няколко гълъба кацнали вътре си даваха среща. Докато чакаме всички от групата ни да излязат от Пантеона срещаме очите на карабинер, който прави забележка на двама от нашите хора. Оказва се, че нямаме право да седим, и нямаме право да се храним тук пред паметника. Освен всичко това,  очите ни се спират и на няколко файтона, които явно чакат своите клиенти за разходка в Рим.
    След наша молба за обяд най-после имаме разрешение от Здравко, водача ни, на разположение час и половина. Използваме го рационално. Устремяваме се с благоверната към ресторант, където любезно момче, което ни поздравява с традиционното: „Бонджорно“, ни поднася  менюто. Сядаме отвън. От менюто ни става ясно за пицата и макароните. Другото няма как да си го преведем. Поръчваме заедно с това и по чаша вино, което също няма как да се сбърка. Докато чакаме обслужването внезапно зад нас прозвучава класическо изпълнение. Наблизо на самата улица, музиканти доставяха допълнително музикална наслада в ушите на гладните клиенти. Не бяхме само ние очаровани от този факт, но и хората, които минаваха оттам.

Удоволствието да хапнем ни струва 65евро. Тъй като вече бяхме запознати, че бакшиша влиза в поръчката, оставяме безмълвни докато чакаме да ни върнат рестото. После заедно с други двама, от нашата българска група всичките ние изследователи на културното наследство на римските забележителности се устремяваме към площад Навона.

  Тук, където се оглеждаме в захлас, ни става ясно от обясненията на Здравко, че той е построен от император Домициан през първи век на мястото на древноримски стадион, където  някога римляните са провеждали атлетически състезания.

Името „Навона“ на италиански означава, „Голям кораб“.

В северния край на площада се намира част от запазена част на врата, намирала се някога на стадиона. Пиаца Навона е забележителност на бароков Рим.

Удивените ни очи се спират от възхищение на архитектурата, когато виждаме, фонтана на четирите реки на Бернини, който е точно в средата на площада.  Архитектурни забележителности като Фонтанът на Нептун, в северната част и фонтанът на Мавъра и църквата Света Агнеса също ни привличат вниманието, както и църквата Света Агнеса.

Интересното тука, както и почти навсякъде в Рим е, че почти липсват пейки за почивка на туристите. Някои от хората виждаме седнали на кафе, други да почиват направо до фонтаните. Малкото направени от камък пейки стоят постоянно заети и достъпа до тях е ограничен. Макар и октомври времето е толкова топло, че почти всички сме по къс ръкав и леко облечени. Погледите ни биват привлечени от хора, които правят тук изкуството си направо на площада. Художници, ентусиасти, улични търговци… Безброй пуснати на свобода сапунени мехурчета се извисяват не обезпокоени нагоре търсейки синьото небе над пиаца Навона. Някои от тях с по кратък живот явно намират място върху част от дрехите на туристите. В тоя момент погледа ми среща възрастна жена, която хвърли хляб на многобройните вечно гладни гълъби, които също обсаждат с присъствието си площада. Самата сцена веднага ме досети за детската комедия „Сам вкъщи, където във втората серия имаше подобна гледка.

Минаваме покрай  една от най известните говорещи статуи в Рим на Паскуале, откъдето е възникнала думата „пасквил“.  Някога тук е бил традиционния пазар, за който разбираме по думите на екскурзовода, че е преместен през 1869 година на площад Кампо деи Фиори.

Става ни ясно и друго , когато виждаме бразилското знаме провесено от прозореца на една от сградите гледаща към площад Навона. Тук се намира, тяхното, посолство.

   Наблизо но, явно в ремонт извън площад Навона, докато минаваме по дървено скеле зърваме с любопитство към пластовете на древен Рим. Музей, за който както ни каза Здравко, най долу са намира първичното. Или оттогава до днес, Рим се е издигал бавно, пласт по пласт и в момента сме на най-високото му ниво. А отдолу на горе, това е все история с която не всеки град може да се похвали.

   Ето ни вече в посока река Тибър на моста „Свети Ангел“. В древността, той е смятан за най-красивият в света. Мостът е построен от император Адриан и е осветен през далечната за нас 134 година. Отначало е носел името на императора. Наричан е още и мостът на Елий.

   През шести век, при папа Григорий първи, близкият замък и мостът се сдобиват с името Sant Angelo „Свети Ангел“. Това става поради легендата, че на покрива на замъка се е появил ангел за да обяви края на чумата върлуваща тогава в Рим. През шестнайсти век на моста е бил установен обичай да се окачват телата екзекутирани престъпници. Затова тогава в началото му се правят статуите на апостолите Петър и Павел.

 Десетте статуи на ангели намиращи се на моста са по късно дело на Джовани Лоренцо Бернини и негови ученици.

    Докато снимаме видяното от нас за спомен следим и знаменцето, българският трибагреник, който бавно се отдалечава в посока на замъка Сант Анжело. Той е известен с това, че е римски архитектурен паметник. Отначало  е бил мавзолей на император Адриан, но после става резиденция на папите и хранилище за ценностите им. Едновременно с това е ползван и за затвор.

  Все пак времето е изиграло ролята си,, защото днес замъкът Сант Анджело е музей в, който може да се видят освен декорирани с красота, стаи и дори уникална колекция от оръжия.

  Докато гледам всички тези неща си мисля за нещата от живота. Неща, които са създадени от хора оставили своя почерк през вековете. Времето ревниво пази богатствата си. Единствено човешкото неблагоразумие оказва влияние като разрушава в своя егоизъм направеното с талант от някогашните майстори на скулптурата, живописта и ювелирното изкуство.

  Леко притеснен от мислите връхлетели душата ми, стъпвам покрай река Тибър като не забравям да снимам. И всичко това не само с цел да зарадвам фотоапарата си, а да създам на белия лист една история, която е изживяна напълно.

Погледа ми спира редица сергии, където могат да се вземат спомени във вид на сувенири. Оставени за кратка почивка от нашия гид Здравко, повечето от нас се втурват за да се възползват от ситуацията.

   Някои от нашата група ожаднели за вода, взимат  бира, струваща едно евро.  Това наистина  е освежаващо, но после идва на гости зорът. Той няма как да се обясни, но става ясно, че след жаждата пристига на гости и нуждата, която също е на цената, едно евро.

     Все пак нещата трябва да се вършат понякога и в движение. „Петима Петко не чакат“, а знаменцето, нашият български трибагреник има свойството да се отдалечава тихомълком. Това става особено, когато сме се вторачили в неща, които ни взимат не само дъха, не само мислите, но и скачат с тон в душите ни, които забравят изобщо, къде се намират.

   Много скоро всички заедно, цялата група стигаме до площад „КАВУР“, където погледите ни се заковават не само на паметника увековечил пиемонтския държавник Камило Бенсо ди Кавур/ един от основателите на обединена Италия/,но и на красотата ширнала се зад неговата огромна бронзова фигура. Големи палми, цъфтящи храсти, трева, пейки, и дори хора почиващи в меката трева… И всичко това на площад „Кавур,  откъдето очите се спират и на евангелистка църква изцяло в бяло. Наблизо виждаме и друга забележителност, която се откроява с уникалната си „рошава“ архитектурна осанка. Това е известният в Рим, Дворец на справедливостта. Близо до паметника на Камило Бенсо ди Кавур домашен любимец в лицето на усмихващо се куче привлече апарата ми за снимане. Той е винаги готов и за нещо неочаквано.

 След кратък отдих потегляме отново… Всички от групата ни имаме усещането на дегустатори. Поемаме бавно от красотите на град Рим, на глътки попиваме великолепие дошло през вековете…

Естествено да мислим, няма време, защото скоро се озоваваме пред друга зелена градинка на Пиаца дела Либерта близо до моста Реджина Маргерита, където ни посреща паметника на друга известна личност. Оказва се на поета Пиетро Коса, който е известен с пиесите си  „Нерон“ и „Месалина“. На това място интерес предизвикват пейки оборудвани с картон, на които имаше спящи хора. В мен премина мисъл, че това са явно мигранти, които си търсят в Европа, нов по справедлив живот. До паметника на Пиетро Коса, самотна пейка, чакаше появяване за да бъде заета от наши хора. Няколко хлапета тук, играеха с футболна топка. Нашият гид Здравко се ентусиазира и с усмивка поиска да се включи.

-Ние сме от България! – обясни им той. -Стоичков, Бербатов... Все наши български футболисти.

Докато почиваме за кратко, той не спира да се закача с хлапетата, на които това им се видя странно. Явно българският лъв не навсякъде е разбираем за италианците.

Докато това става, успявам да снимам за спомен Пиетро Коса, фигурата намираща се на паметника на римския поет, гледащ ни отвисоко и с недоумение. Стори ми се, да чувам питащи, думите му:

„Хм! Какви са тия българи в центъра на Рим“

Нашата компактна група водена не само от българския трибагреник, но и от Здравко, водачът с усмивка и нестихващо настроение, поема към площад Пиаца дел Пополо, където явно ни очакват нови приключения. Естествено е те да оставят мил спомен в душата на всеки посетил ги турист.

   Когато погледът ми най-после се спира на площада на народа, „Пиаца дел Пополо“ разбирам, че той има добре оформена овална форма. В средата му е разположен втори по големина обелиск, наречен Фламинио. Той както и другите в Рим е донесен от Египет и е бил посветен на Рамзес втори.  Височината му на която ни се спират очите е около 24метра. Около него виждаме впечатляващ фонтан с четири лъва от чиито усти изригва мощно, вода.

В ляво от площада фонтана Нептун също се радва на водна феерия.

Пиаца дел Пополо се намира от вътрешната страна на северната порта на град Рим. Някога тя е носела името Фламиния и е била главен вход на града по времето на Римската империя. В продължение на векове този площад наречен на народа е служил като показно място за множество екзекуции.

От лявата страна на Порта дел Пополо се намира църквата Санта Мария дел Пополо. От думите на Здравко ни стана ясно, че тя крие в себе си няколко шедьоври на изкуството: Картини и скулптури на Карачи, Рафаело, Караваджо, Бернини и други.

   Наблизо на срещуположната другата  на площада се намира събирателен пункт на три известни улици в Рим. Това са в средата „Виа дел Корсо“, вляво „Виа дел Бабуино“ и вдясно „Виа ди Рипета“.  На това място ни гледат още две църкви, които си приличат по външност и затова са познати като „Близнаците“. Те са разположени точно тук, където си дават среща на площада на народа и трите улици.

    Впечатлени от видяното правим серия снимки пред фонтана с четирите лъва за спомен и после оставени с време на разположение всеки от нашата група тръгва на самостоятелна разходка.

 Очите ни се спират над Площада на народа, откъдето впечатляваща зеленина ни кара да поемем с милата към градините на Пинчо. Докато качваме стълбите нагоре, откъдето се вижда голямо пространство от вечния град не забравям да хващам интересни моменти с фотоапарата за спомен.

Обърнат към площада забелязвам, пъстрото множество хора. Някои са седнали, други просто спрели пред фонтана с лъвовете; атракции със сапунена пяна, мехурчета, които се устремяват нагоре към синеещото се римско небе; шоколадови момчета, които предлагат, селфи стикове, червени рози или просто търсят начин да изкарат малко пари…

   Минаваме с милата през улицата и навлизаме в зелените дебри на парк Пинчо. Пътеката, която води горе към терасата с името Пиацале Наполеоне, откъдето се вижда голяма част от Рим… По пътя срещаме хора облечени с уникални от времето дрехи. Освен шлемовете и червените плащове на раменете, те държаха и мечове в готовност. Сякаш времето си беше върнало годините назад… Естествено те правеха това с цел да изкарат прехраната си. Снимаха се с посетителите за спомен. Освен това импровизираха и необикновено настроение в туристите. Не само с мечовете и дрехите, но и с усмивките и поздрава: „Бонджорно“.

   Ето ни и нас двамата с милата горе на терасата, където залезът целува Рим. Докосва погледите, обелиска, спуска се сред пъстрата тълпа, озарява куполите на църквите и се отразява долу във водата на фонтана с лъвовете. Достойна гледка за художник, който да улови и запечата за миг, времето. Това сторвам аз с фотоапарата си, който не издържа и като полудял почва да събира спомени за вкъщи. Тук се срещаме и с нашите приятели от групата. Ваня и дъщерите и Даниела и Габи. Те също са заети да правят фотосесия. Оставяме ги в настроение, а ние с милата търсим свободна пейка. Скоро я намираме и след като по пътя бяхме успели да вземем по парче пица решаваме да се подкрепим. Все пак ни стана ясно, че в Рим не е позволена на всякъде, човек да се храни. Правилата са си правила, и ние туристите искаме или не, трябва да ги спазваме…

Докато се храним погледът ми спира, друга забележителност намираща се тук: бюстове на известни личности от миналото направени както разбрах после от не толкова известни майстори на скулптурата.

Името на парка и на самия хълм се дължи на семейство Пинчо, чиито градини са били разположени тук през четвърти век.

Днешния парк е създаден в началото на десетте години на двадесети век по проект на Валадие. Негова е заслугата за украсата със статуи, бюстове и фонтани.

Естествено тези неща научавам после с помощта чичко „Гугъл“ Който знае всичко.

 Впечатлени от толкова много красота събрана тук с милата се разхождаме из градината, където растат пинии, палми, цъфтят рози и дори храсти…

Взимаме си сбогом с парка Пинчо и тръгваме надолу по друга улица. Скоро стигаме до райски ябълки. Виждаме на тях почти невидимо за простото око папагали в зелено да се угощават. Доста от ябълките лежат пред нас долу под дърветата. Снимам за спомен видяното и после докато приказваме за великолепието на Рим се озоваваме в атмосферата на друг паметник, който явно е по съвременен. Предположението ми е за втората световна война, но човек никога не може да бъде сигурен.

Полека заедно с част от залеза над Рим се спускаме отново на площад Пиаца дел Пополо.

Знаем, че по Виа дел Бабуино, една от улиците ще стигнем до другия площад, Испания. Там имаме среща при фонтана на старата лодка, /Баркача/ с водача Здравко и другите участници в екскурзията.

Улиците на Рим са пълни с хора. Повечето изглежда са туристи като нас, които гледат да откраднат всяка свободна секунда за да съберат колкото се може повече впечатления. За някои от нас това са спомени за цял живот.

   Най-после се намираме отново на площад Испания. Носът ми улавя мирис на печени кестени. Типична атмосфера за октомври месец. Погледите и на двамата с милата успя да събере шоколадово момче, което се сгъна ниско и мина отдолу под запален прът. Площад Испания ни посрещна ухилен със запалените си нощни светлини. Уникална гледка на фона на Баркача, фонтана със старата лодка…

Оттук явно с търпение най-после се събираме всички и заедно със Здравко се отправяме към спирката с Метрото. То се оказва препълнено, но все пак успяваме да се качим всички и да стигнем в покрайнините на Рим, където ни чакаше автобуса за да ни отведе в хотела „ ROMA SUD“.

   Преди да се настаним на почивка по стаите, Здравко ни осведомява за така наречена от него: „Черешката на тортата“. Това е Ватиканът, който в тоя момент спи и не подозира, че утрешния ден му готви изненада с нашата българска група. Преди да си легнем за почивка през нощта освен бутилката червено италианско вино, което изпиваме с милата, успяваме и да чуем дошлия внезапно дъжд, който мие съсредоточен улиците на вечния град…

А утре? Утре следва…

В.Софин

Любов, която не мълчи

                              Любов, която не мълчи

Когато дойдат думите

И тракащ влакът замълчи -

ще изтече по друмите -

любов, която не мълчи!

Този свят е прекрасен,

когато те има, любима!

Този свят става ужасен,

когато далеч от мене те взима…

В.Софин

Незабравим, вечния град

В един октомврийски ден

съдбата срещна ме със Рим.

Улови ме в сладкия си плен

в могъщество и пламък зрим…

Видях величие и красота

събрани всички сред града.

Усетих тук да извира любовта

и историята живее в свобода!

По площади архитектурни чудеса -

дали среща на творците от света,

се реят вечни сред високи небеса,

където липсва човешката ни суета!

Дворци, обелиски и фонтани

гледат на туристите в почуда.

Единствено гълъби разбрани

усмихват всеки без принуда…

В един октомврийски ден

в Рим сърцето си оставих…

Живее там, сред вечен плен

в града, който не забравих!

В.Софин

Сакото ми...

Прозрях в пешовете на сакото ми,

че липсва лесен мир.

Усетих да притиска ме, теглото ми -

коремът ширнал се в безспир…

Започнаха да падат копчета.

Дочух да стене скъсан плат.

Оплакаха се даже снопчета -

ресни във кал намерили, обрат.

Опитах да спася сакото си.

Но труден се оказа моя план.

Останах сам поне в теглото си

и здравия панталон, разбран…!

В.Софин                                   

В лоното на неизвестното...

Сам в лоното на неизвестното

аз бъркам с неопитни ръце.

И търся в жена интересното

с натежало от любов, сърце!

Отстрани изглежда лесното…

Потъват в мен изумрудени очи.

Докато гледам в неизвестното -

впечатлен езикът ми, мълчи!

И ето, че сме двама в интересното.

Целувам от коприна, нейните коси.

Тя отвръща влюбена във честното -

сърце, с което обещавам и звезди!

В.Софин

В парите свеж...

Един прекрасен таралеж,

млад със бърз стремеж,

осъществил бавния вървеж

в състезание - сам и пеш!

 .....................................

Този момък загорял

за любов дето е копнял,

докато чоплил, семки ял,

жена едва ли е познал!

 ........................................

Една девойка със стремеж,

търсила любовния копнеж,

във очите сини на младеж…

Стар бил, но в парите свеж!

В.Софин

Този облак...

Този облак във небето бял

дето плува горе оцелял,

едва ли някога се е разсмял,

когато долу на земята,

човекът несретен е видял -

да се лута изцяло неузрял

в несгодите родени от живота

и пътеката пред него, с гъста кал!

В.Софин

Да на любовта между хората...

Човекът не се ражда за собственото си его и удоволствие, а за да направи живота оазис за всички, които нямат решения.

Всеки носи своя Бог в сърцето си. Той казва " не " на лъжите и " да " на любовта между хората.

Истинските приятели въпреки различията, винаги остават с нас, независимо каква вяра, и каква политика ги вълнува.

Едно ме успокоява в тоя живот: книгите, колкото и да ги горят на клади, все пак имат свойството да оцеляват от тях екземпляри, които да казват истината такава каквато е.❤️

Ленивите винаги имат намерение да не правят нищо.

Работливите пък правят нещо с цел да изпотят от умора, работата си, която ги харесва .

Закачливите са с намерение да закачат някой срещнат шаран на въдицата си.

Всеки знае да се смее стига някой да умее с виц да го разсее!

Когато го ощипаха разбра, че бездействието му е свършило.

Намерилият монета на пътя си, може да я върне в църквата с молитва, за да може изгубилият я, да успее да се съвземе от загубата.

Когато работим за хляба си от сутрин до вечер, усещаме, че сме прекалено изморени за да хапнем нещо и от новините по телевизията.

Досетливите винаги хитреят нещо.

Любовта е всичко в тоя живот, но не и истинското приятелство, което е вечно!

 В.Софин

На Бъки!

Най-добрият, верен приятел, който съм имал.

С голяма доза печал,

стоя пред черната яма…

Ти беше верен другар,

а вече до мене те, няма!

Твоя поглед, усмивката пряма

дето ме зяпаше право в очите…

За съжаление вече я няма -

останаха в спомен, сълзите…!

Накрая погледна ме с лай.

Явно някак беше разбрал,

пътя, който бях ти избрал -

последния слънчев, безкрай!

В.Софин  

Седнали на бира

Двама нашенци спорили за политика в една кръчма на бира.

Първият бил толкова многословен, че другият успял да вземе думата, едва когато донесли сметката за плащане:

-Прав си наборе..  Много си прав! Ама особено, когато си седнал и друг ти плаща бирата…

В.Софин

Няма лесна свобода

Когато управляваше ни злото…

Нима хлябът ни е стигал?

Отказал да носи сам теглото -

народът в бунт се е вдигал.

Днес още капят сълзите -

паднали върху улици, блестят…

С очи сведени, вървят бащите -

стъпките им с звук, кънтят!

Нима слънцето еднакво свети?!

Едни се хлъзгат във охолство,

други в глад се мъчат клети…

А покрай нас е само, недоволство.

Свободата дреме още неродена

Опитва някак си, да се събуди.

Но трудно е с парите упоена,

да успее със светлина да ни учуди!

В.Софин 

Моите книги

Моите книги лесно се четат.

Усмивката от тях не пада.

Весели са, знаят да летят -

носят истинска наслада.

Всеки знае днес в света

истината не е в шоколада.

Не изпъква тя със красота,

но е вик и сладка изненада…

Моите книги лесно се четат.

Не искам някаква награда…

Весели са, умеят да летят.

Усмивката от тях не пада…

В.Софин  

Оу-у и бай-Онзи

       Случайно както става  в приказките срещнали се някогашни колеги. Познали се, въпреки изминалите години, но не могли да се сетят, кой, какво име носи.

Напорист и по-млад гражданинът от Самоков, който бил леко пийнал се изцепил на висок глас:

-Оу -у! Здрасти! Как си колега?

-Хм! -прокашлял се неловко човекът от село и отвърнал:

-Бай-Онзи, здравей! Да ти кажем, май съм добре, а ти?

-Оу-у! Мани мани… С тоя коронавирус умория коньете от паша…

-Хм! При назе бай-Онзи да знаеш у наше село умория магазино от маски…

-Оу-у! Верно ли бе?

-Не, бай-Онзи, но умория нас старите. Не можем да си пийнем спокойно ракията. Тамън седнем у кръчмата и ни дигнат за дистанция… Измакнем старите си кокали отвънка, където има пейка и оп-па, пак ни изгонят.

-Оу-у! Ама верно ли бе?

-Хм! Бай-Онзи верно е. Ама да те питам нещо… Как ти беше името? Нещо не го помним…

-Оу-у! Баш сега и да искам не моем да се сетим… Забравил съм личната си карта, дома…

Ами ти, Оу-у, как ти викая?

Човекът от село се почесал смутено, позамислил се и отвърнал:

-Хм… Виж какво бай-Онзи, май и аз съм го забравил…

-Оу-у! Виж си личната карта! Само не ми казвай, че и ти си я забравил?!

-А, не… Тука е някъде у джобо. Я да видим… пише Атанас Анасонов. Верно ли бе, бай-онзи? Нима така се казвам?

-Оу-у! Да ти кажем право и я не помним дали се казваш така. Ама виж, нема страшно! Какво ще кажеш при случайна наша среща да ти викам, бай-Онзи…

-Е па, тогава я на тебе, Оу-у…

След проведения задушевен разговор и радост от срещата двамата някогашни колеги стиснали ръцете си и веднага след това се плеснали ужасени по-челата:

-Оу-у! Що сторихме бе!

-Не ми казвай бай-Онзи! Направо уцапахме гащите…

-Оу-у! Ако не сме изцапали гащите, сторихме това с ръцете…

-Хайде сега да ги дезинфекцираме в отсрещния магазин!

-Добре, но Оу-у виж какво… Само едно те молим…! Стой на два метра от мене!

Дали така е било, или тепърва ще се случва, знае единствено и само коронавируса, който си играе на чувства с хората.       

В.Софин