Момини сълзи
Слънчевия лъч видял с очи
през тъмни сенчести гори,
където животът едва върви
Буболечка пълзяща да лети.
Убийствен, забравила страха
уверено летеше смело, тя.
Успешно достигнала върха
погледна, където имаше цветя.
където животът неуверено пълзи,
буболечката своята мъка прикри
сред цъфнали, момини сълзи!
В.Софин
Объркана любов
Какво е жената без мъж?
В градина, прекършено цвете.
Въпреки всичко поне веднъж
Тя желае да е обичана не веднъж!
Какво е мъжът без жена?
Самотен елен без рога.
Готов май е на всяка цена
да задържи мимолетна, любовта!
Пък тя горката принудена избира.
Кой с кого да бъде и кого ще обича.
Мъжът и жената не ги разбира,
но събира сила - по двамата тича!
В.Софин
Прекършено цвете
Тук съм не да ме харесвате.
Нито пък, дори да ме обичате.
Тук съм за да коментирате
дали писаното от мен, разбирате?!
Тук съм. Чакам да ми отговорите!
Може да кълнете и да спорите,
но не и да чувам, че мърморите,
че с думи искате да ме отровите!
Тук съм. Отговори ясни чакам.
Не мълчете, а душите разтворете!
Докато преки пътища прекрачвам…
Сърцето ми прекършено е, цвете!
В.Софин
Изборно напиване
Срещнали се
трима приятели, които скоро не се били виждали.
За някои хора, които не ги познавали лично , прякорите им
звучали странно.
Въпреки това, ако се замислим ще ни стане ясно, че не всеки
може да се сдобие с уникални за времето си нови имена.
„Разбираш Онодеш“ – трябвало да ни стане ясно, че това е: „Знаеш,
правиш го!“
„Айде Оппа“ – пък значело „Хайде наздраве!“
И накрая, но не по значение бил прякорът: „Каков го играеш?“
Та както казах по горе срещнали се съвсем случайно в
кръчмата на Весо.
„Айде Оппа“ тъкмо бил поръчал първата си бира за деня,
когато някой го побутнал отзад и му казал:
–
Не знаех, че „Айде Оппа“ започва деня си рано с
бира. Но поне разбирам и онодем нещата, и за това ще се присъединим…
И „Разбираш Онодеш“, защото това
бил именно той на свой ред си поръчал бира.
Тъкмо седнали на една от самотните маси, когато чули
външната врата да се отваря и да влиза нов клиент.
Огледал обстановката, преценил положението, човекът казал:
–
Ало! Като ви гледам вас двамата. Кажете ми Каков,
ке го играете днес?
–
Виждам ви как лочите само бира. Ще ви прокиснат
червата бе…! Всеки уважаващ себе си човек ще започне с ракията и едва накрая ще
пусне чука -Бирата. – засмял се, че вижда приятелите си „Каков го играеш?“,
защото това бил именно той, дето влязъл толкова рано в кръчмата на Весо.
И не само влязъл, а поръчал и за
тримата ракия.
После докато отпивали от чашите „Каков
го играеш“, казал:
–
Извинявам се! Но днес ще играете по моите
правила…. Разбира се… Оноде се…, Айде Оппа, накрая бирата от Вас!
В. Софин
25.10.2024год.
Мода за народа
Измислиха нова мода за народа.
Ниско сведен лоб в угода
без желание да опира в пода
за да не ограничава висок свода
на политик, намерил изгода!
В. Софин
Паричките на мама
Не знаех?! Даже не подозирах.
Звъннаха ми с цел измама.
Казват, била ми болна мама.
Паричките за даване приготвих
и тъкмо в непознатите ръчички
без ропот да ги дам…
Събудих се. Обзе ме срам
Ощипах се. Не беше сън.
Някакъв наглец отвън
Прибираше на двора ми
от отрязания сливов пън
без грижа хвърлените
от мен пари,
които мама някога ми подари?!
Усетих се. Бях отдавна остарял.
Замислих се. Май съм оглупял?!
Измамникът не беше ме разбрал.
Взех в ръце въпросът наболял.
Май до бой се беше той опрял.
Измъкнах се с точилката на мама.
Предотвратих измамата голяма.
Сети ли Са? Са?
Май не беше болна мама
При мен я нямаше отдавна -
лежеше съхранена в яма!
В. Софин 23.10.2024год.
Нещо събирачи
Да ви кажа честно,
тая игра „Търсеницата“ дядо я измисли.
Преди няколко дни мама го беше изпратила да ме вземе от детската
градина.
Отвън вече, когато бяхме само двамата дядо ми каза, че не
признава колите. Дори сподели, че помнел времето, когато е нямало коли. Всички,
даже малките деца ходели пеша.
–
Освен по-хитрите – коментира дядо и добави с
усмивка:
– Мързеливите се возеха в каруци като караха коня да я тегли
вместо тях… Но ти Софи имаш две здрави крачета, а не като дядо ти, ръждясали.
Затова и ще вървим пеша. Ти можеш, а дядо Васко ще трябва да
се движи по предписаната рецепта на лекаря….
Като каза това дядо ме хвана за ръчичка в лятната юнска жега
и ме помъкна по тротоарите към вкъщи. Само, че повечето от тях вече бяха заети
от коли паркирали там.
Беше ми интересно да наблюдавам дядо с неговите постоянни
смешки, които пускаше по пътя ни към дома.
Гледам, че е навел главата си надолу и търси нещо по-земята.
Замислих се, че от толкова много коли превзели тротоарите
дали ги беше видял!? Попитах го докато той ме водеше за ръчица и не ме
изпускаше даже за миг.
–
Дядо бе! Защо гледаш все в земята? Да не си
изгубил нещо?
Дядо се подсмихна и без да ме пусне, отвърна:
–
Добрият нещо събирач не спира да търси, мечтае и
наблюдава. Току виж намерил съм стотинка, може и две… пък, защо не и пет?
–
Че кой ще си хвърли парите долу на тротоара,
дядо!? Кой?
–
Има хора,
които не уважават стотинките, също като малките хора на пътя. Изхвърлят
дребосъците, паричките, защото видиш ли, Софи не вярват, че могат да си купят с
тях нещо. Но ако днес намеря няколко от дребните, утре пак, и ги събера ще
успея да взема нещо от магазина на ъгъла, където живеем. Например сладолед – каза
дядо именно това, защото знаеше, че обичам много да ям сладолед.
–
За това ли? Значи ли това, че всичко което си
намерим на тротоара си е само наше, дядо?
–
Да. -отвърна дядо без дори за миг да се замисли.
Тогава ми хрумна да го питам за
колите:
–
Пък дядо, дядо бе… Виж тая червената кола! Някой
си я е изгубил. Защо не я вземем и така ще си спестим ходенето до вкъщи.
–
А, не Софи. Не може. Заключени са колите пък и
много тежки. Не можем да ги вдигнем и отнесем. Виж ако намерим нещо малко…
Тук не издържах и го прекъснах с
думите:
–
Знам дядо, някоя стотинка например…
Дядо ме погледна учудено и даже
се засмя:
–
И не само стотинка, Софи. Може да намерим болтче,
гайчица, шайбичка, копче и какво ли още не. Но ако видим на пътя да има,
портфейл с пари или документи ще го предадем на полицията.
–
Това пък защо? – на свой ред погледнах дядо с
учудване. – Нали ми каза, че всичко, което намерим си е наше, дядо!?
–
Да, казах го! Но това не се отнасяше за колите и
изгубените портфейли с документи намерени по пътя ни, Софи.
В тоя момент покрай нас мина
куче. Самичко без каишка, беше…. Зарадвах се:
–
Дядо, виж куче. Аз го намерих. Ще го вземем ли?
–
А, не! Кучето има бълхи… - опита се да ме излъже
дядо, но на мен такива не ми минават.
–
Дядо, значи сме намерили бълхи, не само куче. Не
е ли хубаво да ги вземем и тях заедно с кучето!
Дядо се ужаси за момент, но намери
сили, и да се засмее:
–
Ами ти миличко, ако видиш и човек на тротоара,
пак ли ще кажеш, че сме го намерили?
–
Напротив,
дядо. Той ни е намерил пръв на пътя си значи сме негови.
–
Дядо не можа да намери отговор веднага, но
изведнъж се сети:
–
Да, така е Софи. Но ако тоя който ни е намерил,
ни вземе нали вкъщи майка ти и баща ти
ще плачат за нас. Е поне за теб, Софи – доуточни дядо.
– Аз
само се пошегувах, дядо.
–
Виж ти! Пошегувала се… А пък аз даже се
притесних!...
–
И с право дядо, с право.
В тоя момент телефонът на дядо
звънна. Той го вдигна веднага за да чуя и аз:
–
Къде се мотаете двамата? Нали ти казах татко да
хванете такси и право вкъщи- прозвуча строгият глас на мама. Преди дядо да каже
нещо в своя защита се обадих аз, Софи:
–
Пък ние с дядо си играем на нещо събирачи. Много
интересна игра мамо. После ще ти разкажа.
Мама ме прекъсна:
–
Стига с
тия глупости татко. Веднага се прибирайте, защото жегата отвън е убийствена!
Дядо взе да мърмори, че вече сме
били близо до вкъщи и нямало нужда да ни прекъсват „Търсеницата“. Мама изсумтя
недоволно и затвори телефона.
Така разбрах от дядо Васко, че играта се нарича „Търсеница“,
а играчите в нея, Нещо събирачи.
А вие деца, намирате ли нещо по пътя си към
вкъщи? Или пък сте хитри. Не ходите пеша, като мен, Софи. Возят ви с коли. Но
аз пък просто съм влюбена в играта. Вчера си намерих бръмбарче. Взех го, но не
в къщи, а наблизо в парка до нас, където живеем. Така де. Направих го за да не
го прегазят лошите коли, които стоят по тротоарите и все още никой не ги е
намерил. Не за друго, а както казва често дядо:
– Много са тежки, Софи и не можем ги вдигна.
В.Софин 22.10.2024год.
Не знаех какво ще ни сервират!
Когато на плажа те намерих
не знаех с кого съм се отплеснал.
Но щом зъркели у тебе вперих
разбрах, че любовта съм срещнал!
Когато на вечеря те поканих
не знаех какво ще ни сервират.
Но щом сметка написана извадих
сервитьорите почнаха да ни уйдисват!
Когато телефоните ни снеха
не знаех, че ще имам спомен.
Но щом снимките се взеха
разбрах, че ще останеш с мене!
В. Софин 21.10.2024год. На Ваня Б.
„Търсеница“
Днес пак беше
неделя. Колко бързо минава времето. Пак ходихме с тате и мама да чистим прахта
в новата „Къща“.
Толкова много неща имаше там забравени. Някои за мен Софи
бяха много интересни.
Мама каза, че са нарочно оставени. Че кой си изоставя
чиниите, книгите, дрехите и другите неща!?
Мама каза, че на хората живели в тая „къща не им трябвали и затова
са ги оставили.
Реших, че трябва да си играя. Не за друго а, за да свикна с
новия ни дом. Готвех на моите „работници“ та да имат какво да ядат за обяд.
После носех храната на мама и тате докато не ми омръзна. Поисках да играя с
мама на криеница. Имаше много места, където да се скрия. Но мама пак не
разреши.
Имало много работа.
–
Че днес мамо нали е неделя. Кой ходи на детска
градина? – попитах аз.
–
Работата няма нищо общо с детската градина,
Софи. – ми каза, мама.
Ти да видиш! Щом пък нещата са такива, реших да играя като Пипи
Дългото Чорапче на „Търсеница“.
Не знаете ли
деца, какво е „Търсеница“? Ами много е просто. Някъде там в новата „къща“ в тия
големи шкафове има скрити неща. Трябва само да се намерят. И тук на помощ идва „Търсеницата“.
–
Мамо, мамо виж намерих малко ключе… - показах
първото си намерено съкровище.
–
Това сигурно е от гардероба в коридора. – каза мама.
И после ме предупреди:
–
Софи не си пъхай в шкафовете, има прах!
–
Да ама ако куклата ми Кате се скрие в някои от
тях, нали ще се наложи да я намеря за да не плаче, мамо.
Мама ме успокои, че Куклите ми
били в стария дом и спели.
Че какво друго да правят! Нали са още бебета, мамо! А те
спят за да пораснат.
Да но реших, че ако има някъде в тия големи шкафове кукла
все пак ще е тъжно да я оставя да плаче изоставена, самичка. Никой не иска да е
самичък!
Мама вдигна ръце и се съгласи:
–
Добре, Софи. Търси тогава! Само внимавай да не
се нараниш! Понякога старите шкафове крият опасни неща, като паяци например.
Хм! Мама си мисли, че ме е страх. Но мен
хич не ме е страх!... Че кой не е виждал паяци и бубулечки!? Те не хапят. Щом
ме видят и тръгват да бягат. Аз ги преследвам като ловец. Всъщност ги насочвам
накъде да бягат.
Хайде малко паяче, направи си мрежата
някъде другаде. Бягай и се спасявай бубулече!
Но колкото и да ги направлявах не ме
слушаха.
По едно време ги забравих, защото открих
стари снимки. Попитах мама кои са хората на снимките и разбрах, че това са били
тия, които са живели преди да продадат на тате А-п-а-р-т-а-м-е-н-т-а. По-лесно
за мене да кажа е, „Къщата“.
Пък мама ми каза, че понякога е трудна
думата, но не винаги.
Най-хубавите думи били: „Обичам мама“.
–
А, тате, мамо?
–
И баща ти също.
–
Какво за него, мамо?
–
Ами
обичаш го.
–
Да, нали съм неговата малка, принцеса.
Както и да е!... Много се
забавлявахме всички. Е, поне аз. Мама и татко чистиха. Аз ги радвах с играта си
и нещата, които намерих в „къщата“.
Още един ключ счупен на две
парчета. Няколко копчета, стара ножица, игла, която мама веднага ми отне… Стари
книги, които явно никой не е чел, или пък ако е, значи е научил много интересни
нови неща….
А вие деца обичате ли да играете
на „Търсеница“? Толкова е забавно! Само дето в детската градина няма такава
игра. Но затова пък има толкова много други, нали?
Важното е да се забавляваме. Поне
ние децата, че възрастните все имали работа. Но като се замисля и мама и татко
се забавляваха да чистят прах. Не разбирам защо толкова се оплакват. Може би
защото си мислят само за работа!?
В.Софин 21.10.2024год.
–
Любовна пътека
Пътечке моя накъде бягаш?
Не виждаш ли, че изоставам.
Пътечке моя все още вярвам,
че малка си, не се разтягаш.
Бърза си не мога да те стигна.
Стар съм аз, но не се предавам.
На планината върхът намигна -
пък аз, как да те зарадвам!
Пътечке моя не ме оставяй!
Не виждаш ли, че изоставам.
На краката мои, сила дай,
защото в любовта ти, вярвам!
В.Софин 20.10.2024год.
Без Анаболи
Тъкана гневно от неволи
мила душата ни се моли
за възвисяване със Анаболи.
В кръчмата при чичо Анатолий
за да литне душата ни умела
всеки от нас, който си позволи
ще може с ракия пивка, смела
да го стори без да пие, Анаболи!
В.Софин
Най-добрички!
Те са ми най-добрички -
тези мои две ръчички.
Едната крие две лунички,
А другата в джоба -
има си парички!
В.Софин 19.10.2024год.
Брезичка бяла
Тя вероятно казвала се е Брезичка.
Не отричайте! Познавали сте я!
В един клас със вас била е ученичка.
Невероятна тънкостройна хубавица -
неподправена в бяло, мила гълъбица!
Била е заедно със мама за ръчица.
Срещнали сте я на чешмата за водица.
Там отпили сте ѝ от котлето.
Зяпали сте във нослето и лицето.
Навярно после след което,
Влюбени били сте у „детето“.
Пък тя стройната Брезичка
дето с Вас била е ученичка
с якичка бяла, красива гълъбичка,
пораснала, станала и гимнастичка.
А пък Вие, скромният левент
тогава, когато сте били студент
опитали сте всеки светъл ден
да мечтаете за чаровния ѝ плен!...
Накрая станало с избора на Вота.
Бялата Брезичка явно със охота,
влюбила се страстно в пилота
срещнал я в самолета на живота!
В.Софин 17.10.2024год.
В нова „къща“/Апартамент/
В края на
седмицата винаги ме водят при баба и дядо. Но иначе живея в голяма „къща“ с
много хора в нея. Тате пък му казва апартамент, но на мен ми е трудно да го кажа. Обичам
да играя в къщи. Но, когато вдигна шум ми се карат. Какво толкова ако съм
изпискала за малко. Та нали всички момичета пищят!? Пък и възпитавам куклите да
не плачат. Да, но мама, каза, че над нас живеел някой, който щял да се сърди.
То и аз се сърдя, когато не ми дават бонбони, но това е друга работа….
Виж ти! Реших, че щом съм в татковата „къща“ мога да си
покрещя свободно. Но отгоре някой започва
да чука по тръбите на парното.
Попитах мама, кой прави това. Тя ми обясни, че живеел някой
си Торбалан. Можел да слезе и да ме сложи в торба, която носел винаги със себе
си. Но аз зная, че тате няма да му позволи.
Да ама мама каза, че трябвало да слушам. Че нали той тропа
отгоре, пък аз да го слушам!? Не ми стана ясно, но разбрах, че не харесвам
Торбалан.
Тате ме успокои, че сме щели да се местим в нова „къща“ Пак била
с трудното име – „апартамент“.
Вчера беше неделя и ходихме да чистим, там. Ако не бях аз,
Софи да помогна едва ли мама и тате щяха да се справят. Имаше много работа.
Нещата, които трябвало да се изхвърлят. Слагахме ги в чували. Аз държах един
разтворен, а тате го пълнеше с нещата, които бяха за изхвърляне.
Изведнъж се сетих да попитам:
–
Мамо, а горе над нас живее ли Торбалан?
–
Не. Сега ще си имаме нови съседи. – обясни мама.
–
Ура! Значи ще си купим, нови съседи? Така ли е
мамо?
–
Съседите не се купуват. Те живеят тук в купените
от тях апартаменти. Дори някои се взимат и под наем.
Не ми стана никак ясно как така се „взимат“
апартаменти. И защо едни съседи купуват, а други си взимат, „Къщи“.
Мама каза, че ще ми обясни друг път, защото имало много
работа. Знам си аз. Щом е труден въпроса и не може да ми каже. Пък може би това
е тайна? Върви ги разбери възрастните. Едно обясняват, друго премълчават. Аз като
порасна ще казвам всичко на децата си.
Да се похваля. Мама ми купи нова книжка. Цяла поредица за
животни. Днес четохме, всъщност, тя ми прочете за едно кученце.
–
Водили го на „Книжка“, нали мамо?
Мама се разсмя и ми обясни, че
думата не била „книжка“, а каишка.
–
Не е ли едно и също, мамо?
Търпеливо, тя ми обясни, че
каишката се наричала и повод. Това за мене е нова дума. Откъде ги вадят
възрастните? Всеки ден нови думи. Върви, че ги запомни всички. Мама каза, че
имало време да науча всичко. Но аз мисля, че няма.
В парка, където ме заведе наскоро имаше много кучета. И
повечето бяха без повод. Казах на мама, а тя ми се скара.
–
Тихо, Софи! Сама виждам, че е така!
Видяла мама, а не прави нищо! Ами
ако ни ухапе някое куче?
Мама каза, че стопаните им ги пазели да не направят това. То
и мен тя ме пази, но когато заговори по телефона ме изпуска от поглед. Та едни
кучета ли няма да изпуснат!?
Но да се върна в новата „Къща“ Стана ми ясно, че в неделя
пак ще ходим с мама и татко там. Пак трябвало да се чисти. Ти да видиш!
–
Че нали я чистихме миналата неделя, мамо!?
Мама се усмихна така както тя си знае,
и ми обясни, че не ставало толкова бързо. Шкафове и прозорци трябвало да си
мият. Взех решение:
–
Ами ще включим маркуча и бързо ще стане, мамо!
Да но тя, ми обясни, че така сме
щели да наводним „Къщата“.
–
Новите съседи ще ни се сърдят, Софи. Току виж се
появил нов Торбалан! А ти не искаш това да се случи.
Както винаги мама се оказа права.
Никакъв Торбалан с торба, в която да прибира малките деца….
Нямам търпение вече да се преместим в новата „Къща“ на,
която татко казва Апартамент. Така ще избягам от Торбалан, дето ми чука вечер
по тръбите на парното.
А Вас деца страх ли
Ви е от някой съсед, който живее в близост и се мръщи вместо да ви поздравява сутрин, когато
тръгвате на училище? Няма страшно, ми каза тате. А щом той го казва, значи е
така!
В.Софин 16.10.2024год.
Тиха нежност
Превзет от жълтите листа
Денят къпе се от безнадеждност.
Без зеленина опадала е завистта.
Останала е само тиха нежност…
За сетен път крачим в самота.
Животът окъсял по друма.
Времето лишено е от милостта –
не струва човешката ни дума!
Останала е скрита някаква тъга,
която спасява ни от гордостта.
За всеки горе съществува и дъга.
Там споменът връща младостта!
В. Софин на Любомир
Борисов /Любовой!
Любовта те чака
Вървях по вити стълби.
Крачките ми бяха жалки.
Годините ми още, малки.
После някак си пораснах…!
От земята взех, че се оттласнах!
Сега вървя по правилните стълби.
Крачките ми вече са големи.
Разсъждавам, споря и по теми,
политически, но има и любовни…
Гледам право в очите им виновни.
Усещам погледите им обемни.
Виждам обвинителните стълби.
Високи, някак още са далече!
Опитвам с бодър дух да ги кача.
Но всъщност остарял съм вече…
„Но любовта ми, бе чакала за мен -
да издяла
ново, влюбено човече!“
В. Софин 14.10.2024год.
Защо дядо?
Дядо скоро не е
писал стихче. Питам мама, с какво се занимава. И разбирам, че ходи на работа.
Аз си мислех, че бабите и дядовците са свободни да играят с
нас децата. А те? Не ми е ясно, защо го правят?
Сигурно им е скучно в къщи. Виж, на мен ми е добре щом мама
не ме води на детска градина.
Тя ми каза, че дядо щял да работи поне още две години. Виж
ти! Цели две! Аз Софи да го чакам две години да ми напише стихче! Че не е ли
прекалено много това? Вместо да ми пише всеки ден стихчета, той щял да ходи на
работа Не е справедливо. Не ги разбирам възрастните. Щом порасна ще си правя
каквото си искам. Ще пиша стихчета, ще си играя и няма да ходя на работа…
Това последното нямало как да се случи. Мама каза, че който
не работи не трябвало и да яде. Откъде ли го измисли?
От нея обаче разбрах, че и да готвиш ядене било работа.
Но ми каза, че за да се науча на всички тия тънкости / така
каза мама/ трябвало първо да ходя на училище.
–
Там ще научиш толкова много неща!...
–
Какви неща мамо? Като например как да обличам
куклите и да храня гълъбчетата Белка и Белчо?
–
Не! Да научиш азбуката и сама да четеш. Да
смяташ…
Тук я прекъснах:
–
Нали ти ми четеш, защо ми е да уча буквите?
–
Е мама не може вечно да ти чете. Като се изморя,
ти Софи ще ми четеш. Защото щом пораснеш трябва да можеш да се справяш с
живота.
–
И как ще стане това като на мене ми е добре да
си бъда малка? Само дето ще трябва да ходя на детска градина цял живот, а това
не ми се иска…
Мама ми каза, че било хубаво да се научат
повечко от нещата. Не за друго, а за да стана по умна.
Попитах я:
–
Че аз съм умна, мамо!
Не било така. Ти да видиш! Чак
сега ми стана ясно, защо Пипи Дългото Чорапче се е отказала да ходи на училище.
Че тя със сигурност се е родила умница и не е било необходимо да смята и чете
книги. И за да бъда сигурна попитах:
–
Мамо нали съм умница?
–
Умница си ми ти Софи, но ще станеш още повече
като ходиш на училище.
–
А дядо и
баба, умни ли са? – попитах мама, а тя:
–
Да, Софи, иначе нямаше да могат да ходят на
работа..
Ти да видиш! Че бабата на Катето не ходи вече
на работа!?
Мама каза, че била пенсионерка. Не разбрах думата, но щом не
ходи значи е добре.
Мама каза, че щом дядовците и бабите достигали определена
възраст си оставали вкъщи.
Стана ми ясно, че моят дядо Васко дето ми пише стихчета бил
още млад. Ура! Имам си млади баба и дядо!
Мама се засмя на думите ми. Не било така. Били стари, но трябвало
да работят. Не ми се видя справедливо това. Вместо да си играят с мен Софи, те
работят.
Затова ли се изгуби някъде дядо? Скоро не ми е написал ново
стихче.
Мама каза, че трябвало да съм по търпелива. С търпение
всичко се постигало.
Е, аз търпя, търпя, но вече не издържам. Няма го дядо да ми
напише поне едно стихче. Поне едно! Трябва ли да се съглася с това?
А вие деца
търпеливи ли сте? Ходите ли на детска и на училище за да научите тия както каза
мама много нови неща. Или всичко искате да става бързо и лесно като мен, Софи?
Някой дядо или баба да ви напише стихчета, а мама да Ви ги прочете?
В. Софин 12.10.2024год.
Циментов Вот
Докато падаше
на друма
у нас отвори тиха
дума
самотна, окапалата
шума,
за
политическата чума.
Излезе с
някакви сентенции
за разхвърления
тор оборски.
Дори предяви претенции
за мириса на пътищата
хорски.
Стигна да накапе
в парламента.
Шумата взела
паричната си рента
реши да ползва
за себе си момента:
щеше да даде
вота, за „цимента“!
В.Софин 9.10.2024год.
Една разходка
до Китен и УРДОВИЗА
Когато слънцето пече безмилостно плажът
гори под краката. В удобно време за мен решавам да посетя град Китен, който е
на хвърлей място от Приморско, където временно съм командирован.
Нямам намерение да хващам традиционното
влакче, което щеше да ми спести ходенето, но и също така гледките, които щях да
снимам.
Тръгвам в зори или вече закусил с мюслите си
намирам забавление в почивния ден.
Ами казват било далеч. Нищо подобно. Едва
тръгнал краката ми хващат нужния ритъм на пътя ,на когото в момента извършват ремонтни дейности.
Всъщност го облекчават с тротоар, който прави безопасно движението за краката на
туриста.
Вървя, снимам и се наслаждавам на дърветата
отстрани предложили ми сянка. Стигам до морето откъдето долу прозира един от
плажовете на Китен. Тук имам спомени, но те са от преди няколко години. Само ще
кажа, че бях на плаж на това същото място.
Моята цел за
днес беше да се разходя по-брега към пристанището на Китен. Преди няколко
години не беше направено. Но установявам, че вече е готово за разходка. Слънцето
вече печеше, когато срещнах на крайбрежния път Чадър, Платно, бои за рисуване,
и разбира се художник, който вече беше нахвърлил първите морски нюанси.
Поздравих го
сърдечно. Въпреки, че беше вглъбен в платното художникът ми хвърли поглед сякаш
преценяваше дали ставам за модел. Установи, че няма смисъл да си губи времето с
мен и ме поздрави също от негова страна. Пътищата ни се разделиха. Всъщност той
остана да прави компания на платното и боите, с които рисуваше морски пейзаж, а
моя милост продължи по новоасфалтирания път към пристанището.
Докато вървя забелязвам освен залива и една легенда
за Китен /Урдовиза/. Прочитам табелата монтирана покрай крайбрежния път
дословно:
„През първите
години от завладяването на България от Османската империя в селището крепост
Урдовиза се прочула с хубостта си девойка на има Стана Урдовизка. Тя била
толкова красива, че дори турският султан бил пленен от нейната хубост и не се
поколебал да изпрати войска, за да му доведе красивата българка. Султанът и предложил
да се омъжи за него и в един момент очите на хубавицата, от които непрекъснато
се леели сълзи, трепнали с някакво надеждно огънче. Тя казала на султана, че ще
се омъжи за него, но преди това иска да ѝ изпълни едно желание колкото земя
може да обиколи ездач на „хвърковат“ кон от изгрев до залез слънце, тази земя
да се освободи от всички султански данъци. На владетеля на огромни територии в
Европа и Азия това желание не представлявало трудност и той веднага се съгласил
да го изпълни. И ето, че една ранна утрин Урдовизка потеглила на „хвърковат“
кон. Така през целия ден прехвърляла гористите странджански баири и долове.
Конят непрекъснато се обливал в бяла пяна. Към привечер, когато ездачката била
заобиколила цяла Странджа планина, тя препуснала по посока Черноморския бряг.
Но когато стигнала до залива, конят се строполил от умора и издъхнал. Умряла и
красивата урдовизка девойка. От тогава рибарите, а след това и населението
наричат залива „АТЛИМАН“ /Конски залив/. Издаденият за целта султански ферман
освободил населението от данъци. Областта била наречена Хасекията.“
Успявам да стигна до училището за водолози,
където установявам, че едно семейство вече е успяло да влезе в костюмите си, и
под ръководството на опитни учители, водолази се канеше да влезе в морето.
Проследих ги с поглед, но моята задача беше да снимам спомени. Мисля, че успях
да запечатам някои като плажовете по- крайбрежието преди достатъчно да се
отдалеча и се намеря на самото пристанище на Китен.
В близост един
от плажовете предлагаше разхладата на морето от, която аз не се възползвам. Вместо
това разглеждам с интерес акостиралите морски съдове на пристанището. Няколко лодки се прибират след улова си в
морето. Тръгвам бавно към целта си.
Всъщност тя е една забележителност или музей, който имам желание да посетя.
Намирам „Тайните от морското дъно“ в центъра на град Китен близо до пощата.
Любезна уредничка
на която не отказвам ми показва експонатите вътре в помещението. Първото изглежда
като музей на социалистическото и малко по-далечно наследство останало от хора
живели, трудели, обичали и разлюбвали
през двадесети век.
Погледът ми улавя, старо радио, стан за черги, ковьорчета
по-стените, женски носии носени в началото на двадесети век; изящни дантели,
които и нашите баби плетяха някога; миндери украсени по-някогашната мода; трикраки
столчета, извезана шарена възглавница, дори кобилица с два медни котела не
липсваше. Окачената шарена люлка с кукла вътре подсказваше, че времето тогава не
подозираше какво ще се случи през 21век. Но някои неща разбира се са от края на
двадесети. Помня много добре газената лампа с която осветявахме през 1985 година
стаята, когато по-често нямахме, отколкото имахме електрически ток.
Слизаме с
уредничката долу в приземието, където откривам този подводен свят. Всъщност тук
се намират „Тайните от морското дъно“.
Запазени неща извадени и съхранени за да се осветли миналото за, което винаги
има противоречиви неща.
Истината обаче
лежи на дъното. Откриват я археолози и хора, които желаят да покажат на света
нещата такива каквито са били.
Черно море, където кислорода в дълбините
липсва е запазило уникални неща, които стигат до нас. Лошото е, че при вдигането
от морското дъно в досег с кислорода се разпадат. Това да се съхранят нещата
изисква според мен специална подготовка за изваждането им. В изложбата са
показани няколко теми, които ще споделя с любознателния читател:
„Първата
тема, представена в изложбата е посветена на потъналите праисторически селища,
открити по нашето крайбрежие.
Такива праисторически селища от края на
Каменно-медната епоха /петото хилядолетие преди Христа/ и Ранната бронзова
епоха /третото хилядолетие преди Христа/, които в следствие на промяната на
бреговата ивица и повишаване на морското ниво, понастоящем се намират под вода,
откриваме по цялото протежение на българското черноморско крайбрежие.
Направен е паралел между материали от
Ранната бронзова епоха от Китен и Варна. Интересна е огромната прилика в
показаните находки, което говори, че става дума за едно и също население и за
една и съща култура. Във витрините са изложени оръдия на труда, от особена
важност е открития костен материал, чийто анализ показва какви животни са
обитавали земите ни по време на съществуване на селищата.
Втората тема, представена в изложбата е
единственият кораб в Черно море, проучен чрез археологически разкопки.
Корабът лежи в
южния китенски залив върху останките на селището от Ранната бронзова епоха.
Двата археологически обекта са конкретно доказателство за огромната промяна,
която бреговата ивица е претърпяла: Селище от времето, когато заливът е бил
суша и кораб, който е от времето, когато мястото е вече морски залив.
Третата тема, представена в изложбата, е
посветена на развитието на древната котва.
Първата показана котва показва как човекът е
започнал от най-елементарното – да прави жлеб на камък, около който завързвал
въже и използвал този камък за котва. След това установил, че ако пробие дупки
в камъка, през едната завърже въжето, а през другите прекара дървени колове, то тези колове могат да
изпълнят функцията на рога на котвата.
Следващият етап е изработването на котвата от
дърво, което обаче е лек материал и за да потъне се нуждае от допълнителна тежест,
осигурена от каменен напречник, наречен щок.“
Освен това някога в миналото на това
място в околностите на град Китен на всички карти на западния бряг на Черно
море е отбелязано селището УРДОВИЗА, чието име е засвидетелствано по различни
начини: UERDISO, UERDISSO, UERDIZO, VERDOIZO, за да достигне до нас със съвременното си звучене УРДОВИЗА.
Тук се
намират останките от крепостта на Урдовиза, която е обявена за паметник на
културата в ДВ бр. 35/1969год. Разкопките на крепостната стена през 2006 год. са
първите археологически проучвания на сушата проведени на територията на
УРДОВИЗА.
Крепостната стена е покрита със земен насип с
деструкции. Дължината на този насип е 68 метра, ширината – от 18 до 25 м., а
височината – 4,5 м.
Откритите
находки са от различни епохи / от края на шести век преди Христа до днешно
време/.“
И така, заинтересованият турист, който е дошъл
на посещение в черноморския курорт Китен може да посети интересната изложба и
да види на живо нещата останали от миналото.
За съжаление
бях сам по време на изложбата показана ми от любезната уредничка на музея.
Разделяме се с
пожелания за успех от моя страна. Вече е обяд. Или наближава дванадесет. Налага
се да хвана влакчето ако не искам да пропусна обяда си. Успявам навреме да
стигна до град Приморско и да се скрия на сянка от августовската жега на
2024год.
Когато човек
тръгне на път не знае докъде ще му стигнат силите. Е бях щастлив да видя и
усетя полъха на времето. Онзи полъх, който те кара да се замислиш за щастието и болките на хора живели далеч преди нас.
В. Софин
8.10.2024год.
