Не искам като дядо... "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

 

                                                                                      

Не искам като дядо

     Не зная защо, но дядо често плаче!? Питам мама, защо го прави!

А, тя ми каза, че бил остарял.

Хм! Че кога е успял!?

Аз го мислех за още малък, а той горкият, вече остарял!?

Не искам да бъда като него. Да плача често. Със сигурност сълзите ми ще свършат и после!?

     Мама и тате едва ли ще разберат, че съм плакала в детската градина. Кой ще им подскаже че ме е боляло крачето, защото съм паднала в двора от катерушката? Или пък коремчето ме е свивало през деня?

Мама каза, че сълзите никога не пресъхвали. Винаги идвали на помощ особено при малките деца. Но ако и аз често рева в детската градина ще ми кажат, че съм ревла.

Не искам да съм като дядо? Вярно никой не смее да му каже тази думичка, ревльо, може би защото ще ревне толкова много, че няма да успеят да го спрат с обещания. Нито вафли ще помогнат, нито даже бонбони като при мене…

      Ето на, забравих, че дядо е остарял. И как да не забравя, когато се смее заедно с мен. Виж другите не го правят. Неизвестно защо мама все ми се кара:

–         Недей Софи! Бъди послушно дете. Не влизай в локвите, не дроби хляба по килима!

И други такива подобни неща.

Да но дядо не само, че ги върши тия пакости, но и се смее заедно с мен на стореното.

Когато му направят забележка, че вече не е дете, обикновено се разплаква и мама нали си е добричка му казва:

–         Ето на татко… Пак започна. Аз само се пошегувах, а ти ревна… Нищо не е станало толкова. Ще почистя килима с прахогълтачката…

Това последното за прахото… аз го казах, защото много са ми трудни дългите думи. Попитах мама, защо се нужни толкова големи? Тя ми каза, че било същото като при хората. Едни били по- високи, други по-ниски.

Не знаех, че думите са високи и ниски! Че не са ли били хората бебета?

–         Да! Били са! – отвърна мама.

Но някои от тях били родени по-големи и по-бързо пораствали.

Пък аз искам да съм все малка мамо и да не пораствам като дядо, дето все реве.

Мама ми каза, че всички деца пораствали.

Това ме ядоса и тропнах с краче на пода вкъщи.

–         Е може и така да е мамо. Но ще видиш ти, че няма да порасна! – заканих се аз.

Мама охлади ентусиазма ми като каза, че така ще се наложи цял живот да ходя на детска градина.

   Като се замислих, реших, че тя е права. По-добре да порасна. Вярно може после като дядо да рева, но няма да ходя на детска градина. А това не е ли чудесно, деца?

Големи, умни и самостоятелни в решенията си!

В.Софин 5.10.2024год.