Добре, че е кафето! Избистря мисълта на твореца. Кафе!
Ароматно, но мътно! Ноздрите, които го надушат, вдъхват мириса му и в
главата нахлуват неканени, но все пак
добре дошли мисли. Дремеща ръката се вдъхновява и започва да пише. Здраво
стиснал перото, творецът с изникнала внезапно идея създава успешно своето
произведение. Отначало бавно, почти плахо, ръката му тръгва по белите редове,
които разпрострени пред погледа му
вдъхновено чакат буквите да се явят. И когато това се случи мисълта вече,
съвършено бистра от мътното кафе, се извисява и перото набрало кураж рязко се
забързва, като ръката се опитва с особен, залитащ, криволичещ почерк да каже
всичко. Не винаги начинанието успява. Но
когато устните успеят да докоснат и вкусят, глътка свежо, мътно кафе, то отново
помага на твореца, да се втурне напред по нетърпеливите бели редове. Изморена
ръката, моли за почивка. Уви! Такава няма! Кафето дало идеята за написване на
разказ, стихотворение или нещо друго е виновно. Виновно, че с аромата и мътния
си образ е успяло, да изтика мисълта напред към един шедьовър, който е трябвало
да се роди. И когато той се появи, ръката написала го, дори се озадачава. Тя е
учудена от факта, че е успяла най накрая да сътвори, нещо уникално. Не прилича,
нито на комедия, нито на драма. Просто не може да се определи, защото няма и
рима. Какво ли може да е, чудят се и вече изписани, белите редове. Приказка!
Мътното ароматно кафе, което избистря мисълта е дало живот на приказка! За
живота на хората, които се обичат и ненавиждат омразата. Радват се на малките неща,
които ги заобикалят, като поздравът, усмивката, добрата дума, която врата
навсякъде отваря и сближава всички нас, деца на майката земя! Приказката за
любовта без която не можем. Тя помага на всички да се чувстват желани, винаги
млади!
В.СОФИН
