За ръчичка – " Перипетиите на едно петгодишно момиче"

                                                                                 

                                                                                       

                                                                      За ръчичка

            Чух баба да казва, че било хубаво да те водят за ръчица. Сигурно затова сутрин, когато отивам в детската градина водя мама  за  ръка. Тя няма нищо против. Но щом стигнем светофара ме стиска здраво и ме заболява ръчицата.

Въпреки всичко стигаме до детската градина, където не искам да пусна мама да си върви. Стоим двете със залепени ръчици и никой не отстъпва. Възпитателката  се намесва. Прилъга ме с един бонбон и обещание, че мама ще ме вземе вечерта от градината. Поне да бяха два или тли. Но мама ми казва, често, че зъбите се били разваляли. Тогава защо правят бонбоните мамо?

Било много просто. За да слушат дечицата, които не искали да ходят на градина.

Не искам да споря с мама, но дядо вчера ми поиска ръчицата:

– Дай ми ръчичка, Софи!

Да ама как да му я дам като ръчицата си е моя!?

Дядо се засмя тогава и ми каза:

Нали трябва да минем на зебрата?

–         Къде е зебрата, дядо? – попитах го, а пък той:

–         Гледай на пътя тия бели правоъгълници дето пресичат улицата са зебрата.

Чудничко! Аз не виждам да има зебра пък дядо я видял!

Гледам и други деца водят или дърпат майките към детската градина. Така си мисля. Изглежда, че майките не искат да ходят там. Весело било. Песнички, игри, усмивки…

Да ама вкъщи си е по хубаво. Там съм принцесата на татко, за баба милото, а на дядо зайченце.

А в детската възпитателките казват:

–         Не пипай това ще се нараниш! Внимавай какво говори на другите деца! Дръж се прилично и не се муси.

Е, все ли да се усмихвам, когато ме слагат да си легна следобед винаги ми се плаче. Щом види това възпитателката ми се кара:

– Не плачи, Софи! Сега е време за спане, не за приказки.

Пък на мене така ми се искаше да чуя приказката за лошия вълк и червената шапчица.

Да съм била послушна. Татко ми щял да ми я прочете за лека нощ, довечера.

Да ама той бил изморен.

Изпратиха ми дядо, който заспа още щом видя буквите в книжката.

Не е честно някак си.

Припнах до стаята на мама и татко, но не знам защо бяха заключили. Оплаках се на баба.

Тя пристигна на момента. Хвана дядо за ухото /Така му се пада щом не иска да чете приказки, а заспива/.

Изпрати го да си ляга. Прочете ми приказката, зави ме, целуна и пожела да бъда добро момиче.

–         Ами леката нощ, бабо, къде я остави? – попитах аз разсърдена.

Баба се усмихна. Пожела ми лека нощ и ме целуна пак. Ехе! Две целувки за лека нощ!

Дълго се въртях в леглото докато не се сетих за играта в детската градина. Една от леличките там ни учи днес на една игра с песничка за зайче:

 

„Зайченце сивичко

поиграй си, миличко.

Завърти се, завърти:

подай си ръчица,

да ти дадем зелена тревица.“

Не знаех, че зайчетата се раждат с ръчици! Но щом леличката твърдеше това, няма да я разубеждавам, че не е така.

Най- после почти заспала се сещам:

А вие дечица играете ли на „Зайче“? Едно дете го избират с някоя изпитвалка и то става „зайче байче“, „Зайчето“ седи в средата, а другите, наловени на хорце, обикалят около него и пеят:

„Зайченце сивичко

поиграй си, миличко.

Завърти се, завърти:

подай си ръчица,

да ти дадем зелена тревица.“

Щом прозвучи песничката, дечицата спират хорото, а „зайчето“ отива при някое друго и заема мястото му. Новото зайче вече избрано сяда в средата и всички после пеят и играят, пак хорце.

Лека нощ!

В.Софин  31.07.2024год.

 

 

Докога ще я караме така, приятели

 

                                                                       

                                                        Живея на спомени

    Когато заспя вечер, ям сладолед, пия вода без ръжда от дворната чешма. Ям вкусен хляб със сирене, което се топи в устата; ходя на работа в завод. Имам само, забележете, един занаят. Млад съм и не ми пука от нищо. Пропускам комсомолските срещи. Наказват ме. Дреме ми на капата; Доставя ми удоволствие да работя занаята си; успявам да флиртувам с момичета; Ходя на дискотеки, а не на чалготеки, които ги нямаше тогава. Разказвам вицове, но не за принцове и принцеси, а за хора от управлението на страната ни; Опитвам се да бъда честен и ми се получава. Работя понякога на полето с картофи. Помня, че участвах в бригадирското движение на , забележете „Народна Република България“ Хм, Народна, народна, ама вече не е. Само република, която командват външни сили.

Че, защо да е народна, като няма референдуми?

     Лошото почва после. Събуждам се цял в пот. Отвън жега. Далече от мен, но чак толкова зарево от пожари. Дъжд няма. Затова пък има химия. Хлябът вече не е вкусен; няма комсомолски срещи, не, че ми липсват; Пак ме наказват. Този път без почивка на работа. Няма заводи, или почти са  предадени на западни страни за скрап. Не работя занаята си. Всъщност експерт съм по- много занаяти. Просто да не повярва човек. Всичко, което преди не знаех и разбирах и сега не го знам и разбирам, но го работя. Системата го изисква от мен. Двадесет и четири часа на работа. Никакво мърдане. Мислите са забранени щом са отклонени.

 Помня някога, ча когато си хапвах от оня забравен хляб гледах френска комедия с Луи дьо Финес. „Крилце или Кълка“ – така се казваше филмът. Смеех се на фантастиката тогава. Изкуствен, хляб, фалшиво пиле и какво ли не, което днес се произвежда, забележете с прословутите „ЕТА“, които даже ги изкарват полезни за организма. Че, за кой организъм? За народния, разбира се. Нима републиканец, който не е от народа яде такива боклуци?

Нали „бедния“ трябва да има сили да управлява „раята“.

Раята, която всеки ден се бори за залъка си. Забележете, не за светло бъдеще, а за горчивия залък.

Всеки, който е стигнал възраст за пенсия ще каже, че някога да построиш къща се искаше жертви и лишения.

Днес строят! Всъщност строят ли тоалетни бедните? Или си плащат, левчето, когато си вършат работата?

Система, която източва народната кръв, е вражеска. Нима съм го измислил, аз? Не! Не приятели! Не народа решава, а решават от името му. Ползват го като носна кърпичка за да избършат зелените сополи, които са пуснали управляващите.

Ами, свободата? Все още я няма. Но ти Санчо, не бой се! Режи от салама, който не е салам, а кожи и изрезки пристигнали от запада с благоволение, за бедните, че трябва все пак нещо да се хранят; яж боклуци и се надявай на хапчета, които успяват да те убият, но не и лекуват.

        Всъщност спя ли? Сънувам ли? Или не мога да заспя? Все съм буден. Нощите ми става дни, а дните са за работа, нали? За горчивия залък, който не е сладък въпреки, че е изработен от ръцете ми!

Докога ще я караме така, приятели?

В. Софин 29.07.2024год.

Акварелен зар

                                                                                             

Акварелен зар

В установения световен ред

не всеки умен ще се сети

днес за акварелния портрет

създаден само от поети!

 

Във всяка неподправена черта

образи на влюбени са уловили

стихоплетци, които са открили

устни, поглед, свежест, красота.

 

Нищо, че светът е стар

едва ли някой ще се сети

днес за акварелния зар

рисуван с думи от поети!

В. Софин 26.07.2024год.

Лунно цвете

 

                                                                                   

Лунно цвете

Влюбен изпивам те с очи.

Едва в мрака те откривам.

Но щом мярнат се лъчи -

лунно цвете си намирам.

 

Прозира нежния ти зрак

със светлина, която грее.

Бяга сянката на тоя мрак -

сърцето ми за теб живее!

 

Да бъда в светлия си ден

щастлив наяве и на живо

щом лика ти, бди над мен

а луната гледа мълчаливо!

В.Софин 26.07.2024год.

 

Паричката – "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

 

                                                                                        

                                                                 Паричката

      Не разбирам децата, които се опитват да се хранят с парички! Мама казва, че

парите били необходимост. С тях се купувало всичко. Храна, книги, кукли, играчки, рокли и какво ли още не.

Веднъж си намерих паричка. Не знаех колко е, но… Хм! Паричка! При това нова. Светеше на слънцето. Похвалих се на мама:

–         Мамо, мамо бе! Виж! Намерих си паричка вън на тротоара.

Мама погледна, и ми каза:

–         Това са две стотинки. Някой ги е хвърлил като непотребни. Не ми се вярва да ги е изгубил.

–         Че нали са парички, мамо! – попитах озадачена, аз.

–         Така правят хората, когато мислят, че с тия пари не може да се купи нещо. – отвърна мама.

–         А, може ли да се купи, мамо…. например, нова кукла или рокличка?

–         Разбира се, че не! – отговори мама.

Покупателната им възможност била прекалено малка. Че, защо ги правят тогава? Да ги дават на децата да играят с тях.

Мама каза, че това не е правилно. Имало деца, които гълтали стотинките и после им се налагало да ходят при добрия, чичо Доктор.

После надълго ми обясни, че щом се съберат повече такива парички можело да се купят повече неща.

–         Като кукла ли мамо? – попитах аз, и когато мама ми кимна с глава в потвърждение, реших да събирам парички. Поисках празно бурканче и пуснах вътре двете стотинки.

После взех една пръчка и се огледах в двора ни. Не намерих нищо. Видях само дядо седнал под асмата с вестник в ръката. Попитах го:

–         Дядо, някъде да си намирал стотинки?

–         Да не би, да си изгубила нещо? – попита ме дядо вместо да ми отговори.

–         Не, не съм изгубила нищо, а ти да си изгубил стотинки?

Дядо се огледа. После бръкна в джоба си, и  извади кесията от там. Прегледа съдържанието и като разбра, че нищо не му липсваше в нея, каза:

–         Всичко е наред, Софи! Нищо не ми липсва.

Още ми е чудно, как дядо разбра, че нищо не е изгубил. Та нали видях, колко много парички имаше вътре в кесията му.

–         Дядо, а  защо са ти толкова много парички? – реших да го попитам.

–         Ами, за вестник сутрин и кафе с приятели… - отвърна той.

–         Значи може да ми дадеш малко? – поисках си аз.

Дядо се огледа, почеса главата си за размисъл навярно, и ме попита:

–         Че защо са ти парички, Софи?

–         Ами за нова кукла… Че тия двете ми, едната плаче, другата казва мама, а имало и трета дето се смеела… Така поне едно дете ми каза в детската градина.

–         Аха! – изсумтя дядо разбрал лично нещо, и после ме попита пак:

–         Каза ли на майка си?

–         Че какво да ѝ кажа като тя все е на работа и няма време да ми я купи… - отвърнах на дядо си, който все пак се реши да попита, колко парички ми трябват.

–         Не, зная, дядо. Май са много! Така поне казва мама. Трябвало много да слушам та бързо да събера парички за кукла.

–         А ти слушаш ли? – попита ме дядо и ми намигна с едно око.

–         Ами нали редовно ходя на детска градина и съм тиха и кротка с децата там.

Дядо се засмя  и  извади някаква хартийка от кесията си. Бях особено разтревожена от поведението му. Аз му исках парички, а той ми даваше някаква хартийка. Вярно, нарисуван някакъв чичо на нея, ама на мен защо ми е? Попитах дядо си:

–         Ама дядо, мили дядо, дай ми парички, а не хартия с някакъв нарисуван на нея чичо.

–         Ами това са парички, Софи! Не виждаш ли? Сто лева са това.

Почти обидена го попитах:

–         А стотинки нямаш ли, или не даваш?

Дядо ми обясни, че това били хартиени пари, които стрували много повече от някакви си там стотинки. Добави още, че с тия сто лева ще мога да си купя не само една кукла, а няколко. Попитах го:

–         Ама, дядо, аз исках само още една кукла. Какво ще правя другите? Нали ще трябва да ги обличам, храня и разхождам с количката на двора? Няма да има място.

Дядо за момент се зачуди, но после ми обясни, че можело и други неща да си купя. Рокли, играчки, а защо не и сладолед без да знае мама и баба.

–         Ей, обичам те, дядо! Ами двете стотинки какво да ги правя?  - сетих се аз, за намерената паричка.

Дядо извади няколко нови от кесията си. Казвали им монети, и ми ги подаде с думите:

– Пусни тия парички при оная дето е сама в буркана. Така де, нека си има приятелки.

А вие деца, имате ли си приятели?

В. Софин 26.07.2024год.

 

Случката на двора – "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

 

                                                                                          

                                              Случката на двора

 

              Мама казва, че е хубаво да се четат книги по психология.

Но, какво е това психо… нещо си?

Това служело да могат да се разберат чувствата на децата. И по-точно, аз да бъда разбрана. Че, аз не съм ли разбрана, мамо? Зная какво е да ходиш в детска градина и да наблюдаваш децата там. Например, вчера едно дете, Гошко май се казваше, зарева. леличката го попита защо плаче, а той:

–         Имах си бонбонче в джоба, а Ники ми го изяде. – обвини той едно от приятелчетата си, с което играеше.

–         Нищо! -отвърна леличката – довечера мама като те вземе ще ти даде друг бонбон.

Да ама, Гошко зарева още повече. Нищо не можеше да го успокои. Наложи се леличката да му намери бонбон. Отначало Гошко спря да плаче, но после отново зарева.

–         Нали ти дадох бонбон?  - попита го леличката, пък той:

–         Да, ама сега щях да имам два бонбона, ако Ники не беше изял моя…

Мама всяка вечер ме пита какво правим в детската градина през деня и аз и разказах случката с Гошко. Не знам, защо, но тя се засмя и каза, че  Гошко бил хитрец. После добави, че именно това е психо… нещото , с което се разбирало дали детето не лъже или хитрува.

Аз като зарева и  ми се иска и куклите да плачат с мен. Да, но мама казва, че само едната плачела и то без сълзи. Че защо и аз да плача тогава?

Мама казва, че нямало смисъл. Да, но като паднах в двора и ме заболя крачето, ревнах. Първи пристигна дядо, но като надух гърло по-силно, дотърча и баба. Скара се на дядо, че не е внимавал и не ме е опазил от падане. Даже каза:

–         Дядо ти ще го накажем. Утре няма да го пуснем да си купи вестник.

Стана ми мъчно за дядо и заревах още по-силно.

–         Нали ти казах, Софи, Дядо ще бъде наказан, не плачи!

Милият дядо гледа и само примигва без да смее да каже нещо в своя защита.

–         Пък дядо не е виновен! – защитих го аз.

Баба се ядоса:

–         Да не би да твърдиш, че аз съм виновна?

Не, бабо! Просто се спънах!

–         Друг път си гледай в крачетата! – заповяда строго баба и случката щеше да приключи ако не се беше появила мама. Щом я видях ревнах отново.

–         Какво става тука? – обърна се мама към баба.

–         Ами детето не внимавало и се спънало… прозвуча бабиното обяснение.

–         Софи колко пъти съм ти казвала да внимаваш! Не зяпай в облаците, а в краката си! – нареди ми строго мама.

Пък аз:

–          Защо да не гледам облаците мамо? Виж ги, колко са интересни, как плуват на небето?

И съответно млъквам. Вече не рева. Но ето, че се появява и татко, който се връща от работа. Аз нали съм неговото любима принцеса, пак започвам да плача.

–         Какво е станало тука? – попита татко.

–         Ами Софи е паднала и си е наранила крачето. – обясни мама.

–         Така ли!? И кой е виновен?

–         Оказва се, че всички сме виновни – обади се мама в отговор.

През това време плача сърцераздирателно. Татко проверява коляното ми, целува го и казва:

–         Че то няма нищо, даже синина принцесо. Ще ти мине като на пиленце…. – тръби успокояващо татко. Пък аз:

–         Като гълъбчетата Белчо и Белка ли татко?

–         Разбира се! - казва татко и се усмихва.

–         Хайде с мен сега да им дадем зърно да си клъвнат!

Спирам да рева,  защото на една принцеса не и приличало. Така поне твърди татко и разбира се е прав.

Мама добави нейното си обяснение за случката на двора:

–         Това е психология, Софи!

– Стига с това психо… нещо си, мамо! Време е да храним с татко Гълъбчетата Белчо и Белка!

В. Софин 25.07.2024год.

 

Строфи строени за любов

 

                                                                      

Строфи строени за любов

Когато сърцето ми се палеше

в страст с огъня на свят суров,

красив стих душата жареше

със строфи строени за любов!

 

Когато пътят ми се хвалеше

с крака изморени без жал -

стих любовен устни галеше

с чувства, които бях раздал!

В. Софин 22.07.2024год.

 

Не мислиш ли?

 

                                                                       

                                              Не мислиш ли?

С приятел пием ракия на сянка. Внезапно осенен го питам:

–         Не мислиш ли?

–         Какво толкова!? – вдига пълната чаша с ракия приятелят.

–         Ами, който е измислил сянката в жегата е бил много умен човек!

–         Верно!? А жегата кой ли я е измислил?

–         Много ясно! Това са ония, които не дават да пием ракия на сянка!

В.Софин

Когато дойде време за следобедния сън – "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

 

                                                                               

Когато дойде време за следобедния сън

      Днес следобед поисках да спя  с баба. Дядо още не ми беше прочел докрай приказката и вече спеше.

Като заспи става страшно. Някъде вътре там от него звучи едно такова „хър, хър“ ли, „мър, мър“ ли, не знам. Но ми пречи. Затова поисках, баба да ми чете.

Да, но тя не търпи да и задавам въпроси. Казва ми:

–         Слушай приказката и мълчи, защото няма да ти я прочета докрай.

Не е честно. Аз бих искала да разбера предварително дали принцесата ще се ожени за принца или за Иванчо глупака.

Но, баба ми казва, че трябва да слушам внимателно и накрая ще разбера.

Дядо дето и сега хърка долу в мазето щеше да ми обясни и дори да ме разсмее.

Баба казва, че ми е нужна дисциплина. Попитах я, какво значи, това.

А, тя ми отвърна с една дума, послушание.

Та не слушам ли приказката аз. Баба е тая която не слуша, защото не иска да ми обяснява.

–         Време е за спане! – нарежда тя и ме слага в креватчето, в което и мама някога е била, малко дете.

Тъкмо съм заспала, когато се събудих от вик.

Баба, която спеше в другата стая в близост до мен ме попита:

–         Какво става, Софи?

Пък аз:

–         Бабо ти ме остави сама, а тук в стаята се чуваше някакъв вик…

–         Не съм чула, нищо. Че, кой може да е викал? – поинтересува се баба.

–         Ами, май бях, аз! – отвърнах на баба.

–         Сънувала си нещо!

Пък аз:

–         Щях да помня, бабо…!

–         Друг път, ще помниш! То дядо ти няма спомени защо хърка, та ти ли ще се сетиш, защо си викала…

Баба  ме мисли още за глупавичка, но аз си зная много по-умна съм от нея. Няма да ѝ кажа, че сънувах за дракона, който ми чете преди да заспя. Та нали извиках, за да спася принцесата. Нали и аз съм като нея, и я чувствам приятелка!?

А приятелите са затова, да помагат на други , приятели.

Поне така твърди мама. А, тя е много, много по-умна от всички. Зная аз, това е от книгите, които чете. Татко все и се кара, че е прекалено, но тя си знае, нейното.

„Който не чете, голям едва ли ще порасте!“

Затова искам като науча буквите, а те ми се видяха прекалено много в буквара, да чета и  аз както казва мама: „ Да пия вода направо от извора“.

Толкова пословици и все различни. Мама не забравя да ми ги повтаря. Затова и запомних някои.

Често си мисля ако се бях родила птиче, май нямаше да е добре, защото ако ми се приискаше да целуна мама, щях да я клъвна.

На двора моите гълъбчета Белка и Белчо кълват пшеница като им хвърля. Пък ние хората я ядем на хляб!? Чудничко! Но, мама обясни, че житото го смилали на прах, която се казвала брашно. От него пък омесвали, хляба.

–         А, защо не и на гълъбите, мамо? – попитах.

–         Гълъбите са птици и кълват зърната цели. – отвърна мама.

Ти да видиш! Птиците кълват пък ние ядем!? Чудничко!

Хубаво нещо са въпросите. Хубаво стига да се намери кой да им отговори. Баба не иска. Дядо и татко все си намират с работа, някакво оправдание. Единствена мама ми отговаря.

Аз, като порасна и си имам дете ще бъда като мама. Знам си го още от сега. Ще бъда умна като нея и ще отговоря на всичките въпроси на детето. Дори и най- тъпите като, защо водата тече от чешмата, а не от реката?

И, защо не трябва да се яде прекалено много сладолед? Пък той дядо все похапва от него. Кой ли му е разрешил? Може би, баба? Едва ли! По скоро се крие да не го видят. Но аз го следя и си искам. Дядо не може да ми откаже и ми дава, но гледа все скритом да бъде.

Щом се закашлям, обаче и мама разбира:

–         Лош дядо, пак си давал на внучката, сладолед. Аз решавам, кога това да става, а не ти, татко!

Съгласна съм с мама, но в жегата без ледено изкушение не може да се издържи…

Виж в детската градина не дават, сладолед. Добре, че поне вкъщи има в хладилника. Татко му казва фризер, но аз си го знам като голяма кутия, където сладоледа не се топи.

Но стига толкова за днес. Че току виж мама разбрала, че съм яла без разрешение от хладилника сладолед, докато тя е била на работа.

А, вие дечица, приятелчета мои, хапвате ли от  „леденото изкушение“ без разрешение?

В. Софин 19.07.2024год.

 

Безчувствен път

                                                                              

                                                                Безчувствен път

          Може би, ако не беше пътят нямаше да я срещна. Да се отклоня от него може би е

безумие. Но нали трябва да се рискува? Пътят пред мен не казваше нищо. Почти нищо, ако не се смята вятъра, който разнасяше прах. Тя правеше невъзможно виждането напред.

    Камъните вкопани в пътя и покрай него, бяха немите свидетели на срещата. Може би, ако се бях отклонил нямаше да срещна съдбата. Но, тя беше на пътя и ме чакаше в жегата и праха, който се стелеше навсякъде. Влизаше в очите, пълнеше обувките и предизвикваше миражи.    Именно тогава я видях. Всъщност усетих. Бях нагазил в чужда територия. Съдбата ме очакваше. Не знаех, но разбрах. По-точно единият ми крак беше стъпил на болката. Ужасяваща болка в глезена. Бях със сандали. Извиках и паднах долу. Тогава я видях. Отдалечаваше се от мен с пълзене… Пясъчна мъглата бавно се източваше нагоре. Маранята, която с помощта на вятъра и праха правеше миражи се изпари сякаш никога не е била на пътя, където се осъществи моята среща. Съдбовна среща с отровна змия, която избяга с пълзене в камънаците край пътя.

Понякога безумието е нужно за да осъзнаем, че риска да се втурнем в неизвестното си е заслужавало. Може би, но пътят пред мен не казваше нищо. Не отронваше и дума за съчувствие на положението, в което бях попаднал.

Оставаше единствен, свиреп и непоколебим в чувствата си, вятърът, който продължаваше невъзмутим да разнася пясъчните си мъгли, които правеха трудно виждането напред!

В.Софин 18.07.2024год.

 

Любов, която ни се дава

 

                                                                  

                                                             Любов, която ни се дава

Нима знаем как се появява

Любовта, която ни се дава?

Защо цветето изведнъж разцъфва?

Защо някой влюбен го откъсва?

 

Могъща Природата не обяснява.

Нито пък на влюбени съвети дава.

Сърцето удря с чувства и дарява,

Любов за всеки, който я познава!

В.Софин

 

На планина – "Перипетиите на едно петгодишно момиче"

 

                                                                         

                                                             На планина

    Днес бяхме на планина. Возихме се на лифт. Малко страшно, беше. Но не в кабината, а извън нея. Скали, борчета и места, където трудно бих разходила, куклите си. Добре, че предвидливо ги оставих вкъщи.  Да не си мислят, те, че е лесно да се ходи по камъните. А и слизането от лифта беше трудно. Добре, че мама помагаше. Дядо пък през това време спасяваше раниците. В тях имало храна и затова трябвало да се внимава с тях.

Мама казва, че сме много добри планинари. Сигурно е така, защото дядо успя да вземе билети за лифта, първи. За мен нямаше обаче такъв. Аз в някои неща съм по голяма от мама и дядо. А за мен не купиха билет за лифта. Само за по големите деца. Аз да не би да съм виновна, като съм на четири и половина години. Абе кажи си го, пет. Това е толкова много… Поне за мен. Мама казва, че това били петте пръстта на едната ми ръчичка. Друг път! Подозирах, а сега вече и зная, че тя не е наясно със смятането.

Има още толкова много да учи. Например аз зная, че куклите са ми две, а тя ми казва, че била само една.

Попитах я, коя е тая една кукла. И знаете ли какво ми отговори?

–          Софи, ти си ми единствената, Кукла.

–          Друг път! - отговорих на мама. Татко твърди, че съм принцеса. Къде видя мама кукла в  мен!?

Дядо пък се смее в шепи. Крие усмивката си. Попитах го:

–         Дядо какво криеш?

А той, нищо не бил крил. Подозирам, а сега и зная, че няма предни зъби. Срам го било. То и аз нямам две зъбчета от пред, но мама казва, че ще ми пораснат други. Казах на дядо да не се безпокои.

–         Дядо ще ти пораснат нови!

Пък той отвърна:

–          На куково лято!

Кое е това кукова лято, дядо не поиска де обясни!?

Мама ме държеше за ръчичка по каменистия път. Дядо също се включваше. Аз от време на време се спъвах в камъните нарочно. Но те ме държаха здраво и не ме пуснаха докато не им казах, че ми се пие вода и ми се пишка. Толкова много хора имаше на пътя. А приказват някак си неразбираемо. Нищо не им разбрах.

Мама обаче ги поздравяваше. Дядо също се опита, ама той откъде да знае чужди езици!?

Е поне тръгнахме първи на планина. Вярно пристигнахме в хижа Мусала последни. Но затова е виновен дядо. Ако се беше сетил по-рано да ме гушне щяхме да стигнем първи.

Задъхан, но внимателен той ме остави току пред хижата. Тука видяхме езеро. Мама каза, че било Мусаленско. Сигурно е така, но на мен това нищо не ми говори.

Дядо направи няколко снимки за спомен като не забрави да прави смешни муцуни.  Сигурно искаше да му се усмихна.

С мама се снимахме пред езерото.

Толкова много рибки имаше тука. Тръгнах да ги ловя, но мама ме спря. Било забранено. Щели да ни глобяват!? Пък аз си мислех, първо да ги хванем пък после щяхме да ги пуснем пак в езерото.

Мама обаче не даде. Тръгнахме по една камениста пътека при друго едно езеро. Казвало се „Каракашево“ и също било и Мусаленско.

Ти да видиш! Пък аз досега не знаех, че езерата в планината всичките били Мусаленски, а някои пък, и с други имена. Как да не се объркаш!

Дядо казва, че нямало нищо объркващо, но какво може да знае, той!?

Не са му ясни нещата.

Като например беше толкова горещо, че дядо не се сети да се напръска от езерото. Търсеше сянка. Едва я намери в клека. Скрихме се и ние с мама там. После обядвахме и си почивахме. Дядо се разходи покрай езерото като правеше снимки. Защо пък са му толкова много?!

–Хоби!   - отвърна ми дядо, пък на мен не ми стана ясна тази дума.

Всеки бил обичал да прави неща, които му харесват. Попитах го:

–         Като мен, когато возя в количка куклите Мери и Ани, нали дядо?

Това не било хоби, а задължение ми отвърна той.

Интересно, пък аз обичам да им разказвам приказки. Пак не било хоби.

–         Ако рисуваш или измисляш стихчета и снимаш! – отсече дядо ми и не се реши да ми даде повече обяснения.

Мама пък милата с такова търпение ме хранеше, че супата, която трябваше да изям видя зор.

Но аз не бързах. Бавно и сигурно, така поне твърди дядо за ходенето в планината.

–         Който много бърза, далече не стига! – това било пословица, която обяснявала положението.

И за да разбера правилно нещата дядо ме гушна и ме пренесе по-камъните, някои от които бяха в езерото.

Направи го бавно и сигурно. После едва си пое въздух, но в тая горещина, разбирам го.

Вече се бях изморила. Спеше ми се като никога. Мама каза, че това било от чистия въздух. Че той мръсен ли е, въздухът?

Мама казва, че в градовете бил замърсен, а тука в планината, чист.

Докато спях в тревата, дядо отишъл нагоре за да се срещне с някоя дива коза. Че тя нима си е организирала с него, такава среща!?

Мама каза, че дядо щял да снима. Стига с тия снимки, пък! Да ама той намерил планинска мащерка от, която се прави чай. Имал си ножичка и събрал малко, цвят. Така поне твърдеше, мама.

Знам ли!?

Тръгваме си полека по пътя към хижа Ястребец, където се намираше лифтът. Аз въпреки, че бях спала малко, бързо се изморих.

–         Заболяха ме крачетата! Искам почивка!

Мама разреши проблема като ме покачи на гърба на дядо. Той имаше и раница там, но се намери място и за мен. Малко се изплаших. Но дядо каза, че не било страшно и да се държа за магарешките му уши.

Бил магаренце, а не конче. Беше весело.

Е успяхме на време да вземем лифта, а и да настигнем по пътя едно малко момченце. И то се оказа като мен, планинарче. Майка му и кака му го държаха за ръчичките, а то ходеше по камъните. Абе друго си бе да имаш, дядо магаре. Да ти пуска шеги, по пътя, докато го яздех аз.

На спирката на Боровец ни взе вуйчо с колата. Пък после дойде татко вкъщи и попита:

–         Софи, с дядо беше ли на конче?

–         Как пък не, татко! – отвърнах му.  – Всеки знае, че татковците са кончета, а дядовците магаренца…

Татко са засмя, стана му приятно от обяснението ми. Все пак нали си беше, конче.

Та  така, ако ви се ходи на планина задължително вземете дядо, а и да не забравите, мама. Ако пък дядо не може, не изпускайте кончето, татко!

В. Софин 17.07.2024год.

 

 

На реката на пикник - "Перипетиите на едно петгодишна момиче"

 

                                                                                   

На реката на пикник

       Днес с мама, баба и вуйчо бяхме на реката. Дядо дойде по-късно с колело и донесе

безалкохолно.

   Хапнахме си кюфтета на скара, които вуйчо приготви на огъня, който баба беше запалила. Къпахме се в реката. Пък мама е опасна. Взе, че хвана няколко рибки с ръце. Опитах се и аз да хвана. Бягат! Мама каза, че са примесени с вода и затова трудно се хващат. Да, но тя може! Пък аз още не зная как става това?

Мама обеща, че ще ме научи, но каза, друг път! Щом опре до искане и все, друг път. Тропнах с краче и казах:

–         Сега искам веднага!

  Такива заповеди от моя страна не минават пред мама. Беше сложила на слънцето корито с речна вода и ме изкъпа. Освен това вуйчо беше опънал палатка за да спя в нея. Друг път! Казах на мама, но тя търпеливо ме мушна в палатката и се опита да ме приспи, и то без приказка. Щом няма, няма и спане. Оставиха ме на мира.

         Дядо направи няколко снимки за спомен от реката. Мама как лови с ръце, рибки и как всички ние наблюдаваме с интерес.

После ме накара да ги пусна. Погалих най-голямата с пръстче, а тя хукна да бяга във водата. Аз исках само да сме приятели, а тя се изплаши. Махна с опашка и отплува в дълбокото.

Тук е толкова хубаво, че не ми се тръгваше. Хапнахме няколко парчета, диня. Успях да се разходя в тревата като мама, боса. Добре, че го нямаше татко, той не би разрешил. Не случайно ми казва понякога, че принцесите са с пантофки, а не боси. Мама обаче не се притеснява от това и разбира, че затова сме против правилата.

Е, нейните трябва да се спазват, но какво пък, няма!

Мама казва, че съм непослушна. Аз пък мисля, че всичките деца на земята са непослушни. Например, дядо. Баба все му дава задачи, а той ще видим, не сега. Може ли така?

Мама казва, обаче, че дядо не бил дете. На мен ми прилича. Цапа се като мен. Чеше се също като мен, дори и да не го сърби, прави го нарочно.

А и с неговите смешни гримаси! И аз мога като него, да се смея и да съм палячо. Мога,  но като се замисля май съм по-голяма от дядо. И както казва мама, не гледай в него, защото може да придобиеш лоши навици.

Дядо и на глава да се изправи смеем се всички в къщи. А виж на една принцеса не и отива на прическата. Поне така казва, мама и сигурно е така.

Ами ние останахме на реката, а дядо реши, че вкъщи щяло да му бъде по-забавно. Друг път! Вкъщи няма рибки, няма река, няма боси крачета.

Та така. Оставихме го да си ходи през гората покрай реката. Взе колелото и се изгуби.

Намерихме го после чак вкъщи. Трябва да е било голямо изгубване? Дядо казва, че не се бил отклонил, а само изморил.

Не вярвам и думичка на това, което говори.

Тази вечер като се прибрахме всички вкъщи бяхме се изморили, но не и дядо. Все пак имаше сили да прочете приказката за котарака с чизми. А какво са, чизми?

Дядо твърди, че са ботуши, но не вярвам котарак да носи, такива неща.

Имало едно време… - започна дядо, но аз го прекъснах, че и сега си го има дядо.

–Умница! – похвали ме той и това ми беше достатъчно за да се укротя, но не и да заспя.

Зная си, че утре вечер е ред на мама да чете от любимата ми книжка за „ Дребосъчето и Карлсон, който живее на покрива“.

   И аз искам да живея там. Но мама казва, че още съм малка… Ех, веднъж да порасна. Ще видят те, как Софи ще заживее  на покрива при Карлсон и ще си играе с Дребосъчето.

В.Софин 15.07.2024год.

 

В жегата

 

                                                                       

В жегата

Днес в жегата призлява.

Търся в сянка хладина.

Водата ли ме отминава

или глътката не я позна?

 

Вятърът с ветрило вее

над челото ми със знак.

Жегата обаче ми се смее

мислейки ме за глупак!

В. Софин