Училището на живота
Днес мама намери време да ме учи, да пея. Трябваше да пляскам с ръчички
и да
запомням думички. Пък аз за по лесно си
пея: Т“л“а ла, ла, т “ла“ ла, ла, ех, че весела иг“Л“а.
Да но мама изпя друго“
„Хубавите ръчички
те са още мънички.
Тупа лупа ръчички
цапа цапа мънички.“
Най-обичам да цапам с ръчички в коритото, в
което ме къпе, мама. Докато не измокря целия под в банята и голяма част от
водата не се изплиска навън не спирам да играя и да ритам с крачета. Мама трудно
се справя с мен, но все пак успява накрая да ме избърше с кърпа и облече.
–
Искам ша“л“ената рокля мамо! – крещя аз
предпочитанията си.
Мама не ми обръща внимание, защото ме
облича с друга. Синята била отивала на очичките ми. Ти да видиш! Пък аз си харесвам
Ша“л“ената. Случайно на нея има зайче.
Мама ми обещава, че следващия път, утре
като ме къпе ще ми я облече.
Наблизо при дядо и баба, живеят две бебета.
Майките им често ги водят на гости. Много са смешни. Не могат още да говорят.
Не казват мамо, а само „Ма“. Не знаят и татко даже. Казват „Та“. Когато им се
пие вода не знаят, как да си поискат. Казват: „И…кам, …да!“
Иначе са много забавни, когато ги возя в
количката. Всяко бебе си има количка. Какво е това разсипничество!? Мен ако ме
питат, една количка стига и за двете бебета. Аз нали возя куклите си в една.
Първо Ани, че тя по-често плаче, и после Мими.
Дядо все пази в двора големия кладенец да е
затворен. Да не би някой да падне вътре.
Мама ми е казала да внимавам, къде ходя. И
аз гледам в крачетата си. Понякога им се иска да са пред клетката на Зайко
Галюшко, друг път при колибата на Мечо. Ами гълъбчетата Бела и Белчо!? И на тях
трябва да им се хвърля храна. Така казва дядо. Аз мисля, че яденето не бива да
се хвърля, а да се дава. Възрастните често пъти ме объркват. Говорят неща,
които не разбират.
Даже се правят на бебета. Много смешно,
няма що!
Нали и мене така ме мъчиха, докато бях още
бебенце. Трябваше да повтарям глупавите им думи.
Дядо мяукаше като котка, кукуригаше като
петел и лаеше като кучето Мечо. Искаше от мен и аз да се правя на глупава, но
аз не пожелах.
–
Кажи на дядо, как реве магарето?
–
А магарето реве ли дядо?
–
Щом те питам миличка значи реве. – казва дядо и
надува бузи.
–
Иъ, Иъ, иъ…!
–
Ами дядо кажи ми кравата плаче ли, когато дава
мляко?
Дядо се почесва, въздъхва и отговаря:
–
Па знам ли!?
Щом и дядо не знае, кой тогава? Питам мама,
а тя:
–
Питай, татко ти!
Питам татко, а той:
–
Попитай дядо ти! Той със сигурност знае.
–
Знае друг път! – казвам аз, на татко.
–
Тогава опитай да зададеш въпроса на баба ти!
Опитах:
–
Бабо, а кравата плаче ли, когато дава мляко?
–
Разбира си, че не плаче! Тя казва „Му“, защото
млякото е за детенцето ѝ, което е теленце.
–
Ама нали и аз пия от това мляко, бабо?
–
Да. И ти се храниш с него, но има достатъчно и
за теб, и теленцето.
–
А, дядо, мама и татко не знаеха – реших да се
оплача.
Баба каза, че те знаели много други неща,
които път тя не знаела. Така било с хората. Всеки знаел нещо, което другия
изобщо не знаел. Но ако се учат нещата може и да се знаят повечето от тях.
–
Но - каза баба и завърши – в училище като отидеш
ще научиш толкова много неща, някои от тях и ние няма да ги знаем. После ще ни
учиш.
–
Ура! Ще стана учителка! – зарадвах се аз, но мама
охлади ентусиазма ми.
–
Ти първо порасни, Софи пък после ще видим.
За целта, трябвало да се науча да се храня
сама. Да използвам лъжичката и виличката. Да си мия зъбките преди лягане и
сутрин при ставане. И да слушам в детската градина на какво ме учат.
Така, че от утре почвам да уча!
В.Софин 4.07.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар