СТАНАХ ЧОВЕК : Сламката - последен шанс

 

                                                                      

СТАНАХ ЧОВЕК:

Сламката- последен шанс -трета част

     Когато има лъч надежда в мрака на живота не бива да се изпуска. Така и аз… Хванах се за сламката или Светла, момичето с дълги кестеняви коси дошло да ме види в затвора.

Бях очарован. Детското в нея и естествената ѝ красота плениха сърцето ми завинаги…

Просто трябваше да се направи нещо! След кратък размисъл реших да я пратя при братовчеда Стоян. Трябваше да му каже, че съм в затвора поради купени свидетели. Светла прие да свидетелства. Образува се ново дело и най-накрая бях свободен. Но свободни бяха и сводниците; свободни престъпниците в държавата ни.

Тъкмо излизах на свобода и срещнах един авер, с който се бях запознал в затвора. Той беше лежал за кражба, защото го бяха заловили да спи в чужд автомобил. Било зима. Той, бездомен. В студа решил да се свие в колата, която отворил с взлом. Естествено го видели от близък блок и докладвали на полицията. Та тоя мой авер ми съобщи, че на площада пред парламента в столицата имало протест. Протестирали много хора и повечето млади. Искали не само оставката на правителството, но и по-добър и справедлив живот.

–        С мен ли си? – попита ме той. Не можах да откажа въпреки, че при братовчеда ме чакаше, Светла.

Сякаш бях новороден. Хлапе, което изиграха. Не знаех, че понякога протестите са инсценирани нарочно. Този беше точно такъв. Някои от партиите в страната ни си гонеха техните цели. Ние им бяхме добре дошли. Вече пред парламента, където „Съединението правеше силата“ надпис на сградата се развихри истинска битка. Отначало скачахме в студа да се сгреем с думите: „Кой не скача е дебел“ Все пак беше декември… Спомних си думите на баща ми, когато според него била проходила демокрацията у нас.. Тогава бай Васил, скачал пред завода, където работел и скандирали всички „ Кой не скача е червен“ Разбираемо, когато са били две партии само. БСП и СДС -то.

Видях, че един полицай използва спрей срещу нас. Освирепях. Ритнах го и го свалих на земята. Веднага негови колеги се нахвърлиха върху ми с ритници. По бързата процедура ми сложиха белезници и се озовах в ареста на едно от районните полицейски управления.

Когато разбраха, че съм бивш пандизчия, решиха да не се церемонят. Просто искаха веднага да бъда вкаран отново там, откъдето бях изпълзял. Спаси ме телефонното обаждане. Братовчедът Стоян, дойде плати гаранцията и най- после видях от близо Светла. Лъч, приказка…

Плаха сякаш бе сърна, тя стисна ръката ми… аз не се удържах. Прегърнах я и целунах. Тя не се отдръпна. След като страстите се успокоиха, братовчедът Стоян взе инициативата:

–        Виж какво, брат – рече ми той. – говорих с твоя шеф, тръгваш още утре за Германия. Тира те чака… Моят съвет е не се връщай в България. Вземи и Светла. Тя е добро момиче, заслужава по добър живот. Ти си умен, знаеш… съжалявам само, че са те подвели на  протеста, но това се случва при нас. Решават, че някой трябва да е виновен, а защо не пандизчия за да изкарат, че народа ни е изграден от престъпници, а не от човеци, които просто искат живота им да е справедлив..

Тука го прекъснах:

–        Справедливост при нашата съдебна система…? Няма милост в тия, които управляват страната ни. Никой не е по-голям от хляба, но явно хитреците, измамниците и подлеците днес са на почит.

–        Прав си, Василе! Но аз тука съм се устроил вече… Не искам много от живота. Мъничко, но и то е покрито с кал… Лепкава непрекъсната, рядка кал, която газим всички честни хора у нас. Или пони тия, които сме останали.

Прегърнах го. Не ми се тръгваше завинаги… Българин може и лесно да се устрои в чужбина, но може и въобще да не успее.

Джунглата ме очакваше. Еврото току що беше успяло да пробие кесиите на българите. Левовете… Спомен! Цените скачаха, ескалираха и нервите на българите. Международната обстановка се беше нажежила. Всеки се опитваше да дърпа килимчето за себе си. Всеки се спасяваше по единично в свят, където технологиите взимаха връх. Изкуственият интелект стоеше отстрани наблюдаваше и се учеше…

Но моят светъл лъч надежда беше с мен.

Така започна моята нова одисея или живот извън границата… А имаше ли граници? Европейският съюз вече беше станал държава. Голяма, но не и справедлива в един свят, който тепърва предстоеше да се управлява с помощта на оръжието. Подчинението и унижението на масите подготвено отдавна. Пандемии, войни и диктат!

Но всичко това разбрах от Интернет, където можеше да се прочете всичко. Всеки прави своите изводи. Моят беше, че корабът се напуска преди да е потънал…

Заедно със Светла поехме по пътищата на Европа. За един по справедлив свят. Трябваше да търсим място под небето. Малко, но достатъчно за двама, двама отритнати от едно управляващо бизнеса си общество на, което не му пукаше за хората.

Потеглихме с Тира за Берлин. Нямахме проблеми с границите. Въпреки всичко шенгенското пространство работеше и за нас.

   Предадох стоката на определеното ми от шефа, място. Реших да не се връщам там, където щяха да ми осигурят нова присъда. За подтик на хората към по справедлив свят.

Трудно се живееше в чужбина. Някога бях учил малко немски. Но тук в Берлин това изобщо не помогна.

Животът предстоеше. Какъвто го направя или такъв, какъвто дойде…

Със Светла сключихме брак. Благодарение на част от българи, които случайна срещнахме… Те се бяха устроили тук и вече живееха от двадесет и пет години в Берлин.

Благодарение на помощта им намерих работа като строител отначало. После успях да стана шофьор. Заживяхме със Светла на квартира… Тя вече беше бременна с първото ни дете. Оставях я вкъщи. Тя не искаше да ми е в тежест. Благодарение на новите ми български приятели, тя изучи немски, докато аз все още търсех думи и трудно ги намирах.

Предстоеше нова страница в живота ми. Дали ще я обърна? Може би времето единствено знаеше. Предстояха избори в България. Нов парламент, може би нови партии!?

Играчи на хоризонта, които се надяваха да разбият статуквото. А може би да потънат в небитието като много други партии.

Лъжата трудно се разбива, когато е управлявана от пари окрадени от обикновените хора, които просто искат справедлив свят.

   За съжаление такъв не се задаваше…

Тази февруарска вечер плаках… Всъщност плакахме двама. Аз и Светла. Плакахме за България, там, където се бяхме родили… Сега живеем в свят, който трудно ни разбира. Но и ние не го разбираме. А докога? Докато всичко свърши…! А после, накъде!?

 

Жал ми е и за братовчеда Стоян. Пишем си в Интернет с него, понякога… Споделяме и усещам, че и той често плаче. Също като мен и Светла.

   Някога…, а защо не и днес? Но това са мечти, които няма как да се сбъднат. Но поне сълзите ни никой не може да спре…Сълзите за един по добър свят. Но това е илюзия, утопия, която управляващите света отхвърлят.

Лесно е, когато си разиграл предварително картите си. Когато си раздал подкупи. Превзел  ума и си подчинил бъдещето на хората, които тепърва ще се раждат.

В. Софин 07.02.2026год Станах човек – трета част