На политикът се удава...

Най добре на политикът се удава -
с реч предизборна да преиграва!
.......................
Ловките човек да ги ожали -
изморени и недоспали
цяла нощ са крали -
скрап за пари предали!
---------------
Щом умее да подава -
футболът му се удава!
...................
Зад ъгъла усмихнат  ни очаква -
животът труден ни причаква!
......................
Народна шапката скроили
болестотворни политически бацили!
...............................................
И таз политическа година
вихъра през нас премина-
успешно ни забиха клина
 с лъжи в нашата родина!
......................

В.СОФИН

видео

Щъркел!

Цяла зима, щъркелът се крил -
появил се щастлив в април!
........................
Особена, чувствена прегръдка -
от чаша с ракия, глътка!
....................
Неизменно споменът се връща -
мисля пак за бащината къща
как на прага мама ме прегръща!
........................
Нощта оказала се лека -
Крака опънал на дюшека
заспал с възглавницата мека.
....................
 На нашенецът изобщо му не пука -
Обзет от постоянна скука
 на пътя изхвърля си боклука!
....................
Когато ти се карат, че "УХАЕШ"
некъпан отдавна си и траеш,
докато накрая осъзнаеш
с чистата вода да се покаеш!
..............................
В.СОФИН

Изгнание

Българско проявено старание -
млади крака без колебание
 по-собствено желание,
заминали на запад в изгнание!
----------------
Блажено спим по-всяко време,
когато дрямката очи превземе!
...................
Все се мъча да прогоня
от нивата нахален коня!
.......................
В държава стройно неделима
все намира се по-нещо има -
всеки иска, без пари да взима!
...............
Днес това си е умение -
над компютърът висим с търпение,
уж за наше улеснение
от картинки черпим вдъхновение!

.................................
С адреналин вълнуващ в кръвта
роди се магията на любовта!
.......................
В.СОФИН

За разрешения въздух, който дишаме!

Задимено, опушено заведение. Излизам отвън и поемам свеж въздух, който се оказва контролиран от множество преминаващи , забързани коли по-улицата. Виждайки, това внезапно, замислен се запитах. Как е възможно страни които са икономически независими да ламтят ненаситни за още. Толкова са замаяни от собствените си възможности, че даже безскрупулно диктуват условия. Мерят всяка глътка въздух на всяка страна, която е имала нещастието да затъне в криза. Диктуват положението, като ни учат, как да го гълтаме на малки порции. Въздухът, тази природна даденост, казват те, бил скъп. Не бива ей така да се изразходва за нищо. Нужен е план. Довчера вършили собствени далавери, големите икономически независими страни и най вече Америка днес забраняват на другите да дишат. „Ние можем, защото сме финансово независими, докато вие бедните сте зависими от нас! Така, че мерете си въздуха полека, за да не ви спрем кранчето!” и след тази ясно изразена заплаха, ни предупреждават, че ако вземем погрешно решение и кривнем вляво, а не в дясно, както се иска от нас като послушен член на Европейският съюз не ни чака нищо хубаво. Затова нашите умни политици ни съветват: „Каквото е добро за Европейският съюз, добро е и за нас!”  лошото е, че направо си вярват, че някой ще забележи, че страната ни се опитва да глътне малко чист въздух, но все не успява. На запад икономиката е развита, докато при нас след отсяването на мозъци, днес няма такава, а и липсват истински политици, които просто ей така за идеята, да поведат държавата към просперитет. За нас било полезно, да следваме съветите на „великите” и вечно да стягаме коланите си, поне тези които имат все още. Ако не го направим, няма да ни дадат от чистия въздух с който разполагат. Но ние и без това, отдавна вече сме задушени. А колко малко се иска. Хората желаят свобода. Но каква се оказва тя след като болшинство от обществото ни са принудени постоянно да играят голо хоро, за да бъдат щастливи онези които дърпат конците от Брюксел единствено и само за себе си. Какво правим ние? Нашата държава!? Управляващите а и други от политиците ни, хем искат да вземат страна в конфликта с Украйна, хем не искат. Заради Русия. Но с изказаната предпазливо политика сме за никъде. Обикновено ни диктуват мнението си, което се изразява в това, че трябва да сме с тях, Европейският съюз и НАТО. Ако не кранчето с финансов въздух спира. Желаем честно, да сме добри с всички.. Искаме и икономическите отношения с Русия да не спират. От полученият парадокс в страната ни няма да се получи нищо хубаво за нас. Крайно време е ние българите да тропнем на масата в Брюксел за да ни забележат. Все пак съществуваме. И ние искаме от чистия въздух, който се разпределя неправилно. А не пускан на малки добре, дозирани порции, които не стигат до всички. Всичко това се прави с цел манипулацията на „Великите” да продължава до безкрайност. Излиза, че в крайна сметка държавата ни е марионетка на която дърпат здраво конците. Дърпат и все затягат въжето около врата ни. Вече така  яко е притегнато, че и малките порции въздух не достигат до дробовете на българина. Затова задъхвайки се, борейки се заставаме един срещу друг. Търсим виновника и не виждаме такъв. Ех, Българийо, за какво питам се нашите деди мряха по-фронтовете? За какво мизерстваха? За да се върнем назад ли? Да тъпчем на едно място само защото така е удобно за Европейският съюз и НАТО. Като в библията, ако ни зашлевят отляво с готовност предлагаме и дясната си страна за да не обидим никой. Може да сме по договор навсякъде. В НАТО, Европейският съюз и къде ли още не. Но никога не бива да забравяме, че някога българите са били горд народ и никога не са прекланяли глави пред по силните от тях! Все пак България трябва да бъде над всичко! За да се върнат у нас всички които разочаровани са я напуснали. Интересите на държавата ни! Нашата икономика! Нашите хора! Ето това е най-важно днес и което знам вълнува повечето хора у нас! За една нова истинска България, която вярвам някога в бъдеще ще бъде, и ще стане малка Швейцария! Горда и независима!

В.СОФИН                

На държавата е дал!

Все пак на държавата е дал -
обзет, неустоим от жал
циганин деца създал!
......................
Решили партийно, че безумие
е робът да ползва остроумие!
......................
Спиртосан спи в клетка -
паяк упоен в епруветка!
.....................
Достигнала апогей и слава -
българската икономика в забрава!
...........................
Подгрял студена зима-
с пролетна подходяща рима!
......................
Неизвестно как успяла,
щом жаждата видяла -
пълна  с ракия цяла
чаша в гърло се изляла!
........................

В.Софин

Как нощта с хитрост, наделява над деня!

Преди постоянно в главата ми се появяваха мисли, че денят е по-силен от нощта. Не за друго, а защото сутрин когато се събудим, биваме принудени да ходим на работа. Манипулирани от дългия ден с нетърпение чакаме да пристигне кратката нощ. Кратка защото, когато спим тя много бързо минава. Денят с радост по-някога ни сдъвква. Когато е в настроение той се усмихва ехидно,  и пуска в топлия наш врат студен изтрезняващ дъжд. Тракайки зъби се прибираме у дома целите подгизнали и проклинаме времето, което пак с успех е изненадало сухите ни плещи. Бързаме, палим печката за да се сгреем и подсушим. И когато най-после благословено нощта спусне пердето пред очите ни, ние хората, а и всички животни обичащи съня, лягаме в леглата си, в опит да спим. По-някога това ни се удава. Друг път не. Защото просто сме успели да изтеглим късата клечка на късмета. Ние дневните които сме устроени да спим през нощта, сме принудени да работим през нощта. На смяна! Няма как да се избяга от това! И тогава неочаквано за нас несвикнали на такова грубо отношение, ние земните червеи се гърчим в усилие да не затваряме очи. Отначало благодарение на кафето това ни се удава. Но всесилна нощта упорито затваря нашите очи. Постоянно мърморейки с познат до болка сънлив глас тя шепне в ушите ни: „Спи, не се измъчвай! Предай се!” Борейки се с нощта ние излизаме отвън.  Опитваме да не спим. Обикаляме обекта, който охраняваме вдишваме чистия кристален въздух. Но това разбира се не помага. Нощта притиска очите ни и ние неминуемо започваме да се олюляваме като пияни. Стигаме препъвайки се с труд и воля  до чешмата. Тя с готовност се опитва да помогне на тялото, като пръска студена вода в спящото наше, вече лице. Временно това облекчава. Едва изсъхнало обаче, то отново е превзето от нощната упорита дрямка. За капак и устата се присъединява, като започва сладко да се прозява, зееща готова да глътне единствено за себе си съня. Уви! Не е разрешено! Не помним вече за кой пореден път излизаме отвън и краката ни уморени с успех  довличат тялото пак до чешмата. За наш късмет, благодарение на бойлер притежаваме топла вода. Правим силно кафе и гълтаме бързо с цел да избягаме от съня. За известно време успяваме. Чувстваме се изтръпнали но мислим, че все пак сме добре. Но нощта за кой ли път,  набрала мощно сила, пак тръби. Изкушава зачервените ни мигащи до болка очи. Вече не ни моли. Нощта заповядва!  Грачейки грозно, отворила ненаситно паст тя казва: „Всички спят, а ти дневен червей, как се осмеляваш да се противопоставяш! Хайде предай се пазачо! Опъни крака на пейката! Затвори очи и сънят благосклонен ще дойде!”

Но свикнали на тормоза който нощта постоянно пуска дразнещо в нас, продължаваме да се опъваме. Най-после, когато почти  сме се предали и с готовност притваряме очи, денят спасителен изненадващо пробил блокадата на нощта успешно е дошъл. Предвкусвайки слънцето птиците унесено започват песните си. Заслушани в трелите им, ние за сетен път успяваме да избягаме от стискащата прегръдка на съня. Щастливи, че сме оцелели в битката с нощта  се прибираме у дома. Опитваме да закусим. Едва успели зъбите ни да проникнат във филията с маслото ние се унасяме, като почти се смъкваме от стола който безуспешно се опитва да крепи спящото вече наше тяло. Виждайки това следящо отстрани, гостоприемното легло надава вой. „Лягай! Не се мотай! Виж какъв хубав слънчев ден за сън се е отворил!”-заповядва ни той. Тъкмо да изпънем изморени крайници в него, когато отнейде ненадейно се появява съпругата ни и  нарежда безцеремонно, че денят бил хубав за работа,  не за спане. Няма начин как да оспорим това твърдение, защото наистина е така. Знаем, чули сме през нощта прогнозата за времето. Днес ще бъде слънчево, но утре със сигурност се чака дъждовен ден. Така, че макар и с мърморене бързо ставаме. Стягаме колани и започваме ударно деня. А сън, а почивка!? А стига де! Работата не чака! Трябва някой да я върши! И това разбира се сме ние, защото казват хората, такъв ни бил късметът! А от него човек просто няма, как да избяга!

В.СОФИН  

Портретът на родителите ми!

Портрет! Майка и татко! Млади! Влизам в стаята, където някога родителите ми, ме посрещаха с усмивка, когато се връщах от работа. Сега единствено техния портрет ме следи и гледа от стената. Също като в оная стара песен: „А портрета от стената, само ме следи, и в радост и утеха, все след мен върви!” Впервам търсещи очи в художествената творба, осъществена някога от чичото на баща ми, който бе художник. В мига, когато погледнах нататък внезапно видях, как татко ми намигна. Майка за да не остане по-назад  се усмихна. Почувствал присъствието им, аз си казвам мислено: „Те са тук! Отново при мен!” И след това ми олеква на душата. Знам щом вляза в стаята им, родителите ми неизбежно ме следят. Радват ми се! Наблюдават какво правя. А пък аз, без да се мотая, изваждам бързо скрита бутилка ракия и си сипвам мъничко в една от ония, оцелели стари чаши останали цели, забравени от времето. Тъкмо да отпия, когато внезапно се стреснах от усещането, че някой ме гледа. Гледа и не одобрява. Хвърлих очи, наляво, зяпам в дясно, нищо. Погледнах към портрета на родителите си и видях, че се е изкривил малко настрани. Оправям го бързо и пак опитвам да вкуся от ракията. Уви портрета отново непослушно се измества. Тогава в главата, нещо ми просветна. Извадих и другите две останали здрави стари ракиени чаши и наливам в тях по.малко от ракията на, моите родители, които следят всяка моя грешна стъпка от стената. Тогава минава и друга мисъл в главата ми: „Ама аз, какво правя!? Та нали това е портрет!” Да така е! Но на него смръщили вежди в мен са вперили поглед те, майка и татко! Чукнах се с двете чаши, както някога на прошка при тях. После изсипах ракията на пода и вперих, пак очи в портрета им. Видях как той отново е заел правилното място, висейки не трепнал на стената. Ласкавите усмивки на родителите ми пак следяха моите действия в стаята. Навярно  бяха щастливи, че не съм ги забравил И как да ги забравя!? Когато винаги съм ги обичал! Толкова много дни, бяхме заедно! Неминуемо времето беше успяло да ми отнеме тяхното физическо присъствие. Да това вече е минало! Но все пак винаги, ще си спомням с умиление за времето,когато бях малчуган. Хванат здраво и непоколебимо, от страна на татко, а от другата на майка, аз чувствах силата в себе си, че съм способен да преборя света. Толкова уверен, мощен бях, макар и дете! Родителската опора днес страшно ми липсва!  Вглеждайки се в портрета на стената аз,  неизменно, усещам силата на бащината и майчина любов. Виждам усмихнатите им млади лица и се чувствам неизмеримо щастлив. Щастлив, че съм ги познавал истински! А времето макар отминало, не е успяло да отнеме моя спомен. Той ще остане сгряващ , сърцето ми завинаги!

В.СОФИН 

Малката удобна, селска секира!

 Явно бе направена на село, от сръчните ръце на майстор ковач. Малка удобна секира. Когато я видях за първи път не подозирах, че дълги години в живота ми, тя ще бъде мой верен помощник. С нея уверено отсичах от леска притки за боба в градината. Следваше ме навсякъде, на реката, в планината и гората. Неразделни приятели! Имаше защо!?  Бях дете, когато на село я видях за първи път. Стоеше подпряна до стария оджак, /огнище/ вътре в родната къща на баща ми. Останала самотна, тя търсеше нов стопанин с който да сподели живота си.Видял интереса ми към нея, баща ми тогава  я подаде с думите:

-Нека ти помага синко! На времето когато пасях овцете, като малък я намерих изгубена в гората. Забита стърчеше в един боров пън. Самотна секирата, чакаше търпеливо някой да я намери. И разбира се късметлията, бях аз! Пази я като зеницата на окото си!

И ето, вече дълги години малката секира ми правеше компания. Когато отивах в планината, не ме предаваше.Следваше упорито маршрута ми. На реката неизменно ми помагаше за стъкване на огън при пикник. В гората събираше неуморно борина за зимата. Стоеше  скрита в раницата ми. Готова винаги да влезе в битка, когато е необходимо. И когато денят, онзи слънчев летен ден дойде, аз чисто и просто я забравих...! Край малката река Шипочница, където секирата мой верен приятел и помощник и неотделим спътник за последен път следвайки ме по-петите, ми помогна да отсека лескова пръчка. След това вместо да я мушна на мястото и, и  да я скрия в раницата, явно съм оставил тя да свърши тази работа. Вместо, да се прибере сама, малката секира, бе отказала да скочи в раницата, и е останала сама в очакване на нов стопанин.  Обидена явно, тя е преценила, че приятелството ни е приключило. Не я виня. Видяла е ново закупеният малък топор с който бях решил да я заменя. Все пак нищо не е вечно. Надушила измяната в мое лице и чувствайки се все още годна за работа, малката стара секира явно си бе потърсила друг приятел. Съвсем случайно скоро след като я забравих се наложи да ходим  на излет в планината. Съпругата ми, която с търпение се грижеше за всичко я потърси. След като не я намери в раницата, тя озадачена ме попита, къде съм успял този път да я скрия. Тогава ми просветна. Навярно съм я забравил след последния излет при река Шипочница. В близките дни така и не успях да отскоча с колелото си до това място. Малката секира на татко със сигурност е чакала да се върна! Толкова много години тя ми беше вярна! А аз забързан в ежедневието, във въртопа на живота, просто я бях забравил! Непростимо! Сега вече, когато я няма в моите ръце, чувствам празнота. Често се питам, дали е успяла да открие нов по-добър стопанин от мен. Вярвам, че е така! Покрай река Шипочница караха на паша овце. Може би овчарят се е зарадвал на късмета си, както някога баща ми. За мен остана срама и унижението, че съм я оставил! Предал съм дружбата ни! Заместил съм я с нова. Все пак споменът, когато баща ми я даде в ръцете с думите, да я пазя, защото ще ми е нужна винаги, като верен спътник в живота, завинаги остана в мен. Все още не изгубен той постоянно идва неканен в главата ми. Смущава сънят ми! Кара ме да се замисля! За онези малки, но все пак скъпи неща без които просто никой не може да мине, защото са неделима част от живота на всички нас!

В.СОФИН