За пореден път и тази нощ доволен споменът проскърца зъби и
се вмъкна насила в съня на една възрастна жена. В него тя отново бе младо
момиче. Облечено в народна носия.
Нагиздено с мъниста, като картинка. С кобилица на рамо с две празни менчета тя,
някогашното момиче отивала на чешмата, която шумяла в дървеното си корито в
края на селото. Там срещнала Стоян. Подпрян на овчарска гега, с усмивка дяволита на лице, той поел с вода
бащините овце. Шумяла чешмата, пълнела коритото и съвсем случайно чула
разговора между двамата млади тогава, Стоян и Радка.
Като видял момата ,
да пълни менците с вода, ергенчето не издържало и възкликнало:
-Ей моме! Жаден съм! Много съм жаден... Да знаеш...!
-Че кой ти пречи? Пий! – чула се пак да приказва на сън
старата жена и подала, едното менче на Стоян.
-Че да пия! Щом казваш.... Да ама аз не искам от менците...
Не съм жаден за вода... –продумал аленеещ бузи, срамежливият Стоян.
-А за какво Стояне? Кажи, не се срамувай!
-За тебе Радке! За тебе! Когато те видят очите ми,
ожаднявам...
-Не те ли е срам. Да приказваш такива думи Стояне? Още сега
ще кажа на мама...!
-Па кажи! И аз ще продумам довечера на тейко си, и ще ги
проводя с мама, да те искат...!
-Ама , аз не те искам Стояне...! –опънала се Радка
уплашена. –Не те искам... Обичам друг!
Недоволен този път
споменът проскърца отново в паметта на старата жена и грубо я събуди.
Възглавницата на
Радка, останала стара мома, беше плувнала, цялата от сълзи. Хлипайки на глас, въздишайки тежко тихо казала в тъмнината:
-Е-е-х Стояне, Стояне! Защо не ме грабна тогава... А ти
любими слушаше лъжите на едно изплашено, неопитно момиче... И повярва...! Пък
аз те обичах! Обичах те...! Но ми остана само единствен той, споменът за тебе,
който идва в съня ми... Виждам те отново, как поиш овцете в дървеното корито с
вода от чешмата, как ти подавам менчето да пиеш, а ти дори тогава ми даде китка
цвете. А пък аз, неразумната я хвърлих в коритото, което я отнесе, нейде далече
от мен... Далече за да не я видя никога... И теб също!
Много години минаха оттогава. Чешмата все още тече между
буренаци избуяли от глътката и. Коритото изгнило, отдавна го няма. Овцете и те
липсват. Няма го и Стоян.
Остана само той,
скърцащият спомен, идващ в съня понякога на старата жена.
Нощта е дълга.
Споменът вечен. Устоял на капризите на времето, той идва тихо всяка вечер. Идва
с болка, която е непреодолима. Всичко си отива. Променя се. Единствено някъде
кротко остава,съвсем самотна, несподелената любов. Тя остава в сърцето на
влюбения, което докрай докато тупти ще кърви и ще търси истината. Истината
която вечен, споменът скърцащ зъби,
ядосан нощем смущава мислите на Радка.
В.СОФИН
