Ревнувах...!

Ревнувах  бутилката, която се подаде на чувствата на жадните за алкохол мои приятели, които я изпиха безцеремонно и без остатък единствено за свое здраве.

    Ревнувах баща си за това, че бе успял да целуне мама, много преди да се родя аз.

   Ревнувах успеха, който сякаш нарочно ме отбягваше и не се подаваше на скромното ми открито ухажване.

   Ревнувах мостчето над реката успяло да улови безпрепятствено стъпките на влюбени млади хора, които често хванати за ръце минаваха усмихнати оттам.

   Ревнувах реката и морето, докоснали безнаказано, понякога грубо, други път, нежно милващо, красивите женски тела.

   Изпитах ревност към поета успял да развълнува глъбините на човешката душа и да я превърне в песен.

  Ревнувах дори огъня зарадвал гладни с добре приготвена скара от която капеше мазнина от печените пръжки, кебапчета и  цвърченето на оплакващи живота си чушки.

   Изпитах ревност и към безгрижната усмивка, не успяла да хване стрес в това тъжно време.

   Ревността убоде сетивата ми, които бяха станали безчувствени. Все пак някак си накрая те видяха красотата на планината, усетиха аромата от цветята и чуха влюбеното чуруликане на различните видове птици носещи се безгрижно в синьото усмихнато небе..

   Ревнувах къщата на комшията, не за това, че е прекалено голяма, а за това, че бе успяла да приюти хора в беда.

    Ревнувах тишината, която криеше от мен целувките на сбъднатите любовни мечти между хората.

     Ревнувах усмихнатото лице на луната, която си нямаше друга работа, освен да гали с поглед всички живи същества бродещи по-земята.

Дори ме обхвана ревност за това, че звездите са толкова далеч от мен и успяват да са недосегаеми в своята яркост, която възбужда неимоверно много апетита на всички влюбени по света.

     Ревнувах мисълта, която често ме отбягваше и даряваше други с щастие.

      Ревнувах и съня, успял безгрижно да се отдалечи от проблемите възникващи постоянно в живота.

       Не подминах дори себе си. Ревнувах, защо съм се родил с инат. Ревнувах мързела който понякога ме държеше здраво в клещи и не ме пускаше на свобода. Ревнувах от ония, които успяваха да се забавляват танцувайки с безгрижни усмивки на дансинга.

   Ревнувах!!! Но, спрях! Разбрах, че съм сгрешил някъде... Сега обичам! Обичам всичко това, което някога ревнувах.

А то е, разбира се, хора, природа и чувства без които животът не би просъществувал и миг...!

В.СОФИН