Прозорецът ни зяпаше затворен.
Ти беше в стаята, пък аз отвън…
Вълнувах се, не бях спокоен -
силуетът ти, не даваше ми сън!
Стоях и тюхках се съвсем отчаян.
Времето без смисъл ни отбягваше.
Аз се взирах в теб безкрай, омаян.
Ти през сълзи сама, едва обядваше…
Прозорецът ни зяпаше затворен.
Гледаше ни разплакана и любовта…!
Карантината ме държеше отговорен,
но сърцето ми препускаше в степта…
Там бяхме и двамата съвсем, свободни.
Всесилен Вирусът го нямаше да плаши.
Прегърнати с любов в полята, родни,
живеехме без страх в сърцата, наши…!
В.Софин 15.01.2021год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар