Без щастие в живота

                                                                      

                                                Без щастие в живота

   Един ден без да искам се замислям впечатлен от рекламите по телевизора. Задавам си въпрос:

„Кое е по прилепчиво вирусът или любовта?

   Решавам да пробвам това лято. Хората вървят на площада без маски. Минават покрай мен млади дами облечени ефирно…  Тяхното прозрачно играе в очите ми. Не издържам и питам едно стройно момиче, което уверено четка пред мен площада с токчетата на високите си токове:

-Извинете! Може ли?

Казвам го смутен, сякаш буца е застанала на гърлото ми.

После чувам твърдият ѝ отговор:

-Не! Моля ви се бързам… -стига в ушите ми по-бърз, отказът.

Срещам втора девойка с изразени от спирала мигли, които чупят и сърце от камък. Пробвам и нея с думите:

-Може ли?

-Но, моля ви! Не! За каква ме мислите?

-Красива сте! -четкам я, аз с комплимент.

-Гледай си работата, старче -чувам нейният откровен, отговор.

     Веднага след това се замислям. Аз се присламчвам, а тя всъщност любовта бяга панически от мен.  За мое успокоение решавам да  ударя една ракия, вместо да пия кафе самичък. Сядам отвън пред едно бистро. Сервитьорката, млада, стройна и красива се притичва да вземе поръчката:

-Може ли? -съвсем плахо и почти нечуто пускам, вече познатата ми до болка, научена, фраза.

-Да господине… Какво моля ви, ще желаете?

-Ами… -колебая се аз. Какво ще кажете за сто грама, бургаска мускатова и една шопска салата…?

-Добре! А друго ще искате ли? -пита ме девойчето с крещящ в червено маникюр и впечатляващи окото, чорапи от ликра.

-Ами, седнете при мен! Аз черпя! -казвам аз.

-Вие за каква ме мислите! -дърпа се сервитьорката почти ужилена от сластния ми глас. -Не виждате ли, че съм на работа?

-А след работа… Какво ще кажете? -муча важно с приповдигнат, глас.

Следва бръз отговор, който кара очите ми да мигат на пресекулки:

-Заета съм!

-Кога ще сте свободна…? – дълбая копнеж с настойчив въпрос, който идва направо от сърцето ми.

-Никога в тоя живот! -категорична е сервитьорката, която колко и да мигам влюбчиво с очи едва ли успявам с нещо да я впечатля, освен с оредялата си от времето, коса. После преди да сложи на лицето си маската в защита от ковид19, киха насреща ми.

-Наздраве! -казвам аз с усмивка. Но сервитьорката лишена от чувство за хумор просто отбелязва:

-То пък, едно здраве… Преди малко на джиесема ми излезе резултата от писиар теста… Положителен! Все пак добре е, че с гаджето ще бъдем заедно под карантина. -усмихва ми се почти любовно сервитьорката и се отдалечава с поръчката, докато аз почти парализиран от чутото продължавам да гледам тъпо в една, точка.

   Преди да донесе ракията и шопската салата почти уплашен се изнасям бегом. Все пак се чувствам джентълмен и затова хвърлям на празната маса скромните, двадесет лева.

Ами сега!? Кое е по прилепчиво? Явно вирусът, защото започвам и аз да кихам.

Внезапно мъжки глас близо до мен изхриптява сякаш нещо му е застанало на гърлото:

-Наздраве, приятел!

Усещам, че ме напушва смях. Чувам се как изхриптявам с глас и аз:

-То пък едно здраве… Вчера правих писиар тест. Днес разбрах, че съм положителен…

-Моля!? -дърпа се уплашен мъжът. -И имате наглостта да се разхождате и дишате свободно без маска, разпространявайки вируса?

-Защо не!

Вдигам примирително рамене и добавям:

-Щом любовта бяга от мен, поне вирусът ми прави компания… Хваща за носа всеки непредпазлив, позволил си да търси мъничко щастие в живота…

   Веднага след думите ми, които стигат на мястото си в ушите на мъжа виждам как той клати невярващо глава и се отдалечава с голяма бързина от мен, сякаш съм прокажен. Това разбира се не знам, още. Но утре на теста, който още не съм направил ще разбера истината… Истината за любовта и вируса и кое е по-прилепчиво? Но като се сетя за парламента, разбирам, че и там  нищо не е ясно. Всичко плува в мъгла или подчинено вече силом на новия установен световен, ред. А дали е така? Времето ще ни покаже.
В. Софин     1.10.2021год.