Най-добрата почивка!

Всяка година мрънкам пред шефа за едно и също. На колене бих му паднал! Пода бих излизал пред него, като вярно куче... Да но той винаги проявява неблагоразумие и се старае да ме пусне в годишен отпуск.  Пък и аз си знам, че без мен не могат да се справят в службата. Ценен кадър, ценен кадър, ама с отпуска. Направо се изрепчих намръщен пред шефа с думите:

-Искам и Ви моля шефе да ме оставите на работа! Какво ще правя вкъщи?

-Ще ходиш на почивка! Като всички други! –направо отряза мераците ми за работа в службата шефът и ме изгони да си ходя. Подписах молбата под неговия строг контрол и бях изпратен от доволната му усмивка.

  Тъкмо лягах пред телевизора и благоверната, скъпата, милата моя, разумна жена цъфна с усмивка, като току що напъпил кактус:

-Лежиш а? В стаята на децата ти, подчертавам, децата,  е паднала мазилка... Да се сложи нова! Вън в двора пейката чака боя, оградата също...

-Ама... аз! –опитах се да отбия номера, но скъпата добави с ласкавата си кактусова усмивка:

-Да се сменят тапетите! Казанчето в тоалетната тече...  Да направиш нещо по въпроса!

- Виж какво мила!? –опитах да смекча бодливия тон на съпругата си.

-Шефът ми даде безплатна карта за море...! Само за нас двамата! Какво ще кажеш?

Предвкусвах скромната си победа. Радвах и се. Но кактусовият тон на милата продължи да боде мислите ми:

-Ти оставаш вкъщи! Достатъчно работа се е натрупала през изминалата година, за да се шляйкаш безцелно на морето.

-А картата...!? -  с треперлив гласец, проплаках с леко възражение, дошло направо от сърцето ми.

-С дъщеря ти, ще ни бъде хубаво... Като се върнем от морето гледай да си свършил работа, иначе като нищо ще поискам неплатен отпуск за да светне всичко у дома ни. Цяла година се мота, сега ще бачкаш!

-Но нали бях на работа? –опитах се да отклоня бодлите на кактуса, но ситуацията се оказа безуспешна, защото милата ми заяви право в лицето:

-Аз да не би да не бях...!? Готвех ти, перях те, хапчета за кръвното ти вземах... Малко ли е? Не съм ли заслужила отдих?

-Да, ама аз...?

-Ти на работа! –рече и отсече жена ми. Набави ми веднага материалите за ремонта, да не би в залисията да кръшна и заявя, че не съм намерил. После заедно с дъщеря ми и естествено с моята заслужена карта за почивка на море изчезна към слънчеви лазурен бряг.

Цял месец, здраво място от бачкане, не остана по-мен. Дори успях да смъкна килата натрупани в офиса, където работех. Когато се върнаха моите, две мили гълъбчета от морето, едва ме познаха.

-Я да видя какво си свършил през месеца, докато ние с дъщеря ти с мъка трупахме под чадъра тен! – каза вместо поздрав, благоверната и се втурна пъргаво на проверка. Гадината бодлива си ги бе записала на тефтерче, за което не бях подозирал че съществува. Като отметна сторените с труд от мене чудеса рече:

-А дървата за зимата? Не ги виждам.

-Нямаше ги в списъка. –опитах се да шикалкавя, но тя пъхна мазното си тефтерче под носа ми и каза:

-Гледай тука? Последна, най важна точка, дърва букови! 12-кубика за зимата! Нацепени и наредени! Къде са?

-Забравил съм! – заявих и втренчих обнадеждаващ поглед  към календара на стената, който ми обещаваше утрешния ден да бъде в офиса на службата. Но това въобще не спря устрема на благоверната, която ме бодна с кактусовия си език:

-Безчувствено говедо!!! Мързел! Не си мисли, че си се измъкнал! Утре взимаш три дни допълнително неплатен отпуск! Да купиш дървата, да ги нацепиш и наредиш!

-Ама шефът ми няма да разреши...! –опитах се да лъжа, но милата с кактусовата усмивка ми обеща болнични, при това цели десет дни за да свърша още нещо, което ще бъде от полза за дома ни.

-Да но аз съм здрав! –заявих  аз треперейки от справедлив гняв дошъл незнайно откъде у мен.

Номерът не мина,  защото съпругата ми заяви, че щом съм отслабнал, значи не съм добре.

-Тогава щом съм болен да полегна? – опитах да се отпусна на кушетката отзад, но резкият бодлив тон и кактусовата нейна усмивка, ме отрезви и хукнах да свърша нареденото.

Най-после след като се развали времето, успях да се добера до служебния офис, където тъкмо се бях отпуснал в креслото замечтан с пура в ръка, когато внезапно пред мен изникна усмивката на шефа:

-Е добре ли прекара отпуската? –запита ме той.

-Прекарах аз...! – отвърнах и добавих тихо почти едва доловимо: -Прекарах, но ме прекараха...!

-Да виждам, че си отслабнал. Все пак това е добре за теб! –каза шефът ми и се отдалечи към личния си кабинет, без да чуе мърморенето ми, което прозвуча не гласово, а само в мислите ми.

„Да бе добре! При такава жена. Такъв бодлив цербер! Как пък не!”

Още от тоя миг ме осени идеята следващата година да почивам сам на море. Лошото е ако предварително милата разбере за моите въжделения. Тогава пак ще пълзя, ще се моля, ще лижа пода пред шефа си, само и само с една цел да разбере, че най-добре и най заслужено се почива не къде да е, а в креслото на служебния офис, където без контрол човек може да се отпусне в размисли за живота, почивката и работата въобще.

В.СОФИН