"Гадняра"

     Виж го ти гадняра“ - мислеше си опечалената жена –„когато се навъди толкова много работа, деца проблеми, наводнения и какво ли още не, взе, че умря. Погледна ме мило в очите, усмихна се гадината, както някога когато бяхме млади и се вързах на номера му, че е единствен и други като него няма и никога не ще позная. Зяпна за последно в очите ми удивен, сякаш искаше да се удави в тях и наистина потъна. Лошото бе че се оказа, завинаги.

   Избяга подлецът му с подлец и остави непосилните данъци на мен. Като, че ли съм длъжна да ги плащам. Лошото е, че гадовете от общината не се поколебаха, изпратиха хора от енергото, цъкнаха тока и ме оставиха на свещи.  Притъмня ми за миг пред очите, когато дойдоха и от Вей като. Не само запечатаха чешмата, но и ме предупредиха, че ако не си платя изконсумираната с примеси на ръждясало желязо вода, ще остана и без тръби за нея.

 Как да не се ядосвам за милия, нежния, пуст да остане гадината, избяга, остави ме да страдам и да плащам, пък той кротичко си спи там горе на върха на рахат сред борове и въздух за който всеки дори и най простия софиянец ще му завиди. Лежи юнакът на "Ридо", крие се на сянка, пък аз сърбам чорбата! –тюхка се опечалена вдовицата и проклина мъжа си на гроба, гътнал се, избягал видял трудностите на живота. Не знае той, забравил е Вапцаров, че вярата в доброто и човека са на първо място.

„Поне да беше предупредил, а той...“ –още повече се разгорещява в мислите си жената и проклина, не само съдбата, починалия си мъж, но и всички пречки появили се пред нейните скромни, мили очи.

    А горе на хълма, на „Ридо“ край нея гарвани кряскат без жал, нажежават до огън обстановката и само вятъра мил, който шепне тихо в нежните женски уши, донася някакво из търгувано облекчение. Вдовицата сякаш, чуваше глас, който казваше, че за всяко зло има и добро. Важното е търпение. Търпение до кога? Живота премина не с фанфари, песни дюдюкания весели усмивки и чувства които раздират тишината. Днес само това е останало, една надежда при това малка, че все пак утрото новото, не само ще дойде по-мъдро от вечерта, но и ще се запази такова.

     Всеки иска, всеки вярва, но малко са тия, които правят истинска, все народната любов. А все пак живота е кратък, нали! Днес сме тук, утре ни няма. Вятъра отнесе спомена за любовта на вдовицата, някъде далеч над морето изсипа в него чувствата и ги разпиля нашир,  да бягат от бряг до бряг, от залез до залез и от изгрев до нов.

В.СОФИН