Колко може да понесе човек

Какво  би настанало, ако хората не се сърдеха по-между си. Навярно пълна скука.

            На среща съм в кафене с приятел.

За да не обидя човека срещу себе си, мълча и го оставям да приказва. Той не издържа и ме пита засегнат:

-Защо мълчиш като риба?

Отпускам свободен език и се унасям до толкова, че  отново ме прекъсват:

-Много приказваш!

Спирам рязко и сменям тактиката. Говоря от време на време. Това го обижда, защото не следя внимателно неговите думи, а само моите, с цел да не сгреша. После се усмихвам пред разполагащо. Уви! Моят приятел станал по-кисел от лимон, изригва срещу мен:

-Ти, кво се хилиш бе? Мен главата ми е пламнала от проблеми, а той се смее.

Опитвам пак да променя тактиката, придавайки на физиономията си тъжен вид и чувам:

-Кво се мръщиш бе? Да не са ти потънали гемиите?

В отговор пускам, лека изтормозена усмивчица. Пак отзив:

-Кво се подсмихваш като момиче на първа среща?

Решавам да заплача с цел да го умилостивя.

-Я па тоя! –чувам. –Що ревеш бе? Да не е умрял някой?

Чеша оредялата си тиква, леко смутен. Дочувам:

-Въшки ли имаш?

Удивително!

След толкова усърдни атаки срещу мен, все още не се чувствам обиден. Да но това отношение засяга човека срещу ми, и той бликва изнервен:

Много си щастлив бе!? Аз тука се мъча да преживея с жълти стотинки, а той баровеца се радва... Пие капучино, докато аз сърбам постния чай...!

Смутен неохотно бъркам в едната си ноздра необмислено, търсейки полезни изкопаеми.

Реакцията не закъснява:

-И това ли трябва да изтърпя? –прогърмява недоволно гласът на обидения приятел.

Кашлям притеснен от чутото.

-Ти да не си настинал бе? Не кашляй в чая ми! Ще ме заразиш!

    Естествено е човек да не може да угоди на всеки. Особено на капризният, изнервен до не май къде приятел.

-Ставам! –казвам с цел да се махна, не допил още изстиналото отдавна капучино.

-Стой! –чуват ушите ми заповед. Ти къде хукна бе? Аз само се пошегувах...

-За моя сметка –казвам аз без апелационно. После хвърлям с достойнство пет лева доскоро свити от джоба ми срамежливо. Плащам общата сметка и се изнизвам през вратата, оставяйки по шегувалият се с моята скромна личност, сам и с отворени уста от изумление.

В.СОФИН