Усещам как се навива въжето... Бавно, сигурно ме задушава!
Времето минава бързо. По-някога хвърля доволно усмивка, друг
път ръмжи, обидено. Но всичко това няма значение. Въжето се навива със
сигурност и нищо не е в състояние да го спре. Дори за миг поне, за част от
секундата... Макарата вече е почти пълна от преживените години. Някои от тях
сполучливи, щастливи, безметежни. Други не толкова усмихнати, но какво от това.
Нали въжето се навива!? И вече му се вижда краят! Защото няма вечност! Има само
любов позабравена днес и удобно заменена с пари, които парят като нагорещени
въглени в ръцете. А те милите, са превзети изцяло от неудобни бръчки! А някога,
бяха пухкави, бяха целувани от мама...!
Днес обидено
времето без жал навива въжето... Без чувства! Просто върши безконечната си
работа, като дава шанс и на млади, току що родени, да започнат с навиването на
макарата.
Когато остане без дъх и се измори и опъне внезапно, въжето
старо, прогнило вече, ще се скъса... Краят му ще дойде. И какво от това!?
Цял живот в бяг. Цял
живот в търсене на щастие. Преследване упорито на истината. А тя през цялото време
е била тук наблизо до мен. Стои кротко гледа ме с усмивката си и вехтите
оцапани от времето стени и шепне в обърканата ми душа, че всяко нещо има,
начало и край!
Усещам въжето почти
навито...! Но без последна битка, няма да се дам, нали!?
Времето е скъпо за всички. Няма евтино такова, което да
подмине някого. Да го пренебрегне, забрави. Денят е равен за всички! Поставени
в еднакво положение дори силните на деня не са по-равни от всички нас, които
дишаме един и същи въздух и се тревожим от едно и също нещо. А то е, че въжето
се навива, нали!?
В.СОФИН 
Няма коментари:
Публикуване на коментар