Жената ми вика
една вечер, преди празника на независимостта:
-Нема да пиеш една ракия! –и даже ми тропва с крак.
-Тогава две! –казвам и надигам трета, поредна чаша.
-Утре рано сутринта да се нацепят дървата за зимата! –продължава
жената да ме обработва.
-Ами нека се нацепят! Кой съм аз да им преча!?
Смръщила вежди като пред буря жена ми нарежда:
-Утре като станеш заранта, да си оправиш леглото!
-Ами не съм този, който ще му пречи... Нека се оправя само!
Ядосана до не май къде, поради моята независимост, жената
пита:
-Гладен ли си?
-То се знае и ракия
нема да откажа... –казвам доволен, суча мустак и гледам с надежда, която
бързо гасне.
-Е па, утре на празнико, нема да ядеш!
-А ракия, може ли? –питам с последна останала вяра в правото
си за независимост.
-Утре ще я дам на първия циганин, който ще сцепи дървата за
зимата. –казва жената и ме гледа под вежди. Аха и да ме убие с поглед.
-Убаво! – казвам и добавям придобил важност:
-Много важно, па я тогава ще отида у кръчмата...
-Прав ти път! –гони ме жената и добавя ядосана като оса:
-И да не забравя! Да не се връщаш!
-Да, но ако ми се приспи?
-Ще спиш на улицата!
-Може ли при кучето? –питам с последна, надежда да запазя
независимост.
-До оградата отвън може! Че оня ден минаха едни цигани и си
рекоя нещо... Може да я дигнат, целата е от желязо...
Е след тая дискусия на крак се сетих, как се обичахме, с
жената някога. Ракията пиехме заедно, стигнали консенсус. Е то се знае и другите
неща...
Гледам нещата, моите пораснали деца и си мисля: „Ех какво
знаете вие за любовта, за независимостта и грешките, нашите и на другите хора?“
Не им завиждам, защото ги чака неотъпкан път. Моя отдавна
стъпкан лежи в калта... Лежи и пита:
-Къде е независимостта? Къде е като всичко зависи от времето
и чувствата играещи в пространството!?
Нямам отговор! Вдигам пълна чаша с ракия, рева като малко дете и казвам:
-Честит празник на независимостта, зависими приятели!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар