Стъпките
Изгубих се. Няма надежда.
Пустинен бряг. Самотно море лишено от крясъка на чайки. Вървя по пясък, който
изглежда девствен. Морето шепне в ушите ми приказка. Вятърът незнайно откъде
носи спомени. Слънцето уморено наднича с любопитните си очи от синьото небе. Спирам
озадачен пред нечии оставени стъпки в пясъка на плажа. Излизат от морето,
пресичат пустошта и се гмуркат в неизвестното. Гмуркам се и аз изгубил път и
посока. Влизам в стъпките. Чувствам ги особено близки. Усещам ги като помощ
донесена от шепнещия вятър, откривател. Издухал ги е и направил видими за моите
очи. Стъпвам в тях и се оглеждам за помощ. Нищо.
Само морето говори с вълните.
Вятърът шепне приказка в ушите. Слънцето блести в петите ми, а следите бягат пред
мен.
Преследвам ги. Мачкам ги в краката
си, а зад мен остава единствено, моята диря. Усещам се като сянка способна да
трие спомени. Стъпките пред мен малки на дете или на девойка. Моите прекалено
големи затъват в следите и илюзията, че не съм сам изчезва. Провирам се между
пясъчни дюни. Без път, но с посока към спомените. Натежават връщат времето на безгрижното
детство и усмивките на мама и татко. Малки следи невидими почти, моите излизат
от морето и се надбягват с чайките по пясъка. Отдалечават се от плажа към
неизвестното. Към моето бъдеще, което
някъде там в пустошта очаква от мен да намеря отговор за живота, любовта и
приятелството.
И сякаш времето, което разделя, но и събира; което трие, но и ражда спомени
е тук наблизо, загнездено някъде в сърцето, което остава истинско и
непроменено.
Изстрел глухо тупване и край!
Животът допреди миг жизнен вече е отминал. Споменът е останал. Но ще има ли път,
и за следващия? Стъпки, които да следва към голямото неизвестно в живота, даващ
много и отнемащ всичко, едновременно.
В.Софин 26.06.2021год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар