Без душа

                                                       

                                                       Без душа

–         Добре мамо, че всичко ми казва компютърът. Тогава защо са ни нужни учителите? – чуди се малко дете научено да чете от родителите си.

За него светът бил сведен до джиесем, компютър, майка, която да го храни и баща да го извежда понякога на разходка, за да подиша въздух. После докато чакало отговор отново се замислило на глас:

–         Хм! Приятели. Пък те нали са компютърни!? Защо ни е да ги срещаме на живо…? Може и да ни бият, ако решат?

–         Е, да! – отвърнала най-после майката на малчугана. – Но ти сине не ядеш виртуален хляб, измислен на хартия шоколад, нали…? Щом стомахчето ти се обади и гладът припари в него, се сещаш, че трябва да се храниш.

–         Е, и? – не разбрало обяснението детето.

– Ами това значи, че има нужда от истински учители, а не от виртуални. Помисли! Ако и ние родителите ти бяхме измислени, тогава кой щеше да се грижи за теб? Стой в интернет само толкова, колкото е необходимо и нито минута повече! Иначе учителят, а не компютъра ще отговори на всичките ти въпроси, дори и на неудобните такива. Не забравяй това! Защото ако го забравиш, ти самият ще се превърнеш на робот. Машина някаква програмирана. А машината си е машина. Няма душа, нито сърце да откликне и каже, колко много те обича.

-          Ами защо трябва да ходя чак до библиотеката за някоя детска книжка като мога да я чета от Интернет? – задал отново въпрос, малчугана на майката.

–         По простата причина, че когато разговаряш с компютъра забравяш, че имаш език. Ако четеш само електронно няма да видиш усмивката на библиотекарката и докоснеш хартиените страници на нова пълна с цветни илюстрации, детска книжка.

От днешния ден, а може би от вчерашния, когато майката обяснило на хлапето някои неща от живота, то започнало правилно обучението си.

Дали е било така или не, не бих могъл да кажа, защото аз съм компютър и нямам душа…!

В.Софин  9.09.2022год.