Тази опасна възраст

                                                                                      

                                                                                 

                                             Тази опасна възраст

На тази възраст цял съм втасал -

мисълта ми хванала маясъл.

Главата почти изцяло овдовяла

два косъма едва, вяло е развяла.

 

Да ме радват очилата на очите -

поставени да не вярват на лъжите.

Брадата в черно отдавна обелела

на гърди джунгла с косми е оплела.

 

Гушата в самостоятелния си живот

бръчки свободни пуснала с възход.

Да се мери явно с изгнилия ми под,

който скърца вечно гладен като скот!...

 

Сведен, унизено кръстът ми крещи

с болка на времена от младини.

Отнета силата у мен безпомощно пищи.

Старостта развяла е бялото у знамена…

 

Краката здрав още торса ми държат.

Станали на махало са ръцете.

Недоволни внуците сега ръмжат -

без да знаят какво ми е в сърцето!....

В.Софин 31.03.2024год.

Разказ написан от ръката на писател

                                                                                    

                                                             Разказан написан от писателска ръка

   Вървях унесен. Жега! Мозъкът ми намери смелост, скочи и се разтече по тротоара.  Затова очите ми изскочиха и съзряха мислите ми, да скучаят в близката канавка...

    Внезапен повей на вятъра, изкара отнякъде на показ, черни облаци. Заваля дъжд, който накара мозъкът ми да се прибере на сухо в черепната кутия.!

  Уплашен от влагата мозъкът подскочи и се приюти на сухо в черепната кутия. Моите изтекли в жегата по асфалта мисли усетили студа се парализираха.

Като, че ли всичко изглеждаше в ред. Изглеждаше до онзи сюблимен момент, когато мозъкът вече осъзнат бодна мислите и те родиха разказ от ръката на писателя, която търсеше начин, да се сгрее с писане в студения, неочаквано появил се ден.

В.Софин  

 

Колеги, съседи!

                                                                                                

                                                              Колеги, съседи!

       Насо и Гюро били колеги. И може би не всеки знае и дори не подозира, че един от двамата е по-мързелив, или да не обиждаме човека, мъничко ленив.

Насо се старал много, но не можел да бие с работа, Гюро. Затова след известно време  докато мълчал, решил да се обади:

–         Я, не моем да работим като тебе, Гюро… Моем само да ти завиждам.

Усмихнал се Гюро:

–         Е оти, така бе, Насо?

–         Ами що да ти кажа… Гледам те Гюро и направо ти се чудя! Как така успяваш вече три часа да подпираш лопатата вместо да я раздвижиш. Мисля си… Сигурно е пуснала, корени…

–         Да, бе! – засегнал се Гюро. Не те ли видим тебе, как ринеш снего…!

–         Как? – обадил се плахо, Насо подозирайки отговора, който не закъснял:

–         Мързелив си като къртица. Само ровиш у снего и освен къртичини нищо друго не правиш!

–         А трябва ли? -зачудил се Насо

–         Има си хас! Гледай и се учи от  Гюро!

Извадил джиесема Гюро и се обадил на един приятел, който работел наблизо до  хотела, където се трудели двамата съседи:

–         Ванчо, бе… Дека си? Я, я ела тука да изринеш един снег на паркинго на нашио хотел.  Да, да, Насо ще е платеца, ясно!

–         Какъв платец, Гюро? – усъмнил се Насо не разбиращ още какво става.

–         Сега ще видиш! – казал Гюро и продължил да се подпира на лопатата си.

След малко отнякъде близко до техния хотел, където двамата упражнявали труда си, но едва ли се старали толкова много, избучал трактора на Ванчо.

–         Гюро хвърлил лопатата, която подпирал и се обърнал към Насо:

–         Насо я дай двайсе лева в заем брат! Човека има рожден ден, а не съм му взел подарък! Утре, на честен кръст/прекръстил се Гюро/, ще ти ги върна с лихвата, така да знаеш. Все пак заплатата е днес, ама малко по-късно…

      Насо, който не бил циция, а обичал да помага в труден момент извадил петдесет лева цели и заявил, че са му последните пари с мисълта да му върнат рестото.

–         Нема страшно, час ще ти ги върна с лихвите – засмял се Гюро и пуснал парите в джоба на Ванчо. После сякаш нищо не е станало отново подпрял лопатата. Така де, не за друго а за да не попадне в работните ръце на Насо.

Ванчо завъртял трактора наляво, после надясно и свършил работа.

–         Видя ли? – обажда се доволен от стореното, Гюро, докато изпращал с поздрав приятеля си тракторист.

–         Айде сега да ме водиш вътре на кафе! – Така де! За едно кафе все пак съм заслужил след като свърших сам целата работа без да се изморим, Насо…

–         Ама нали дадох последната си петдесетачка на Ванчо, Гюро? Немам повече пари! – изплакал Насо.

–         Айде не лъжи, а се бръкни! Нима не видех, че имаш още десет лева като отвори кесията… И ме лъжеш съседе, а ми се пишеш приятел. -размахал обвинителен пръст, Гюро на Насо.

      Нямало какво да прави, почерпил съседа си, Насо с мисълта за заплатата, която трябвало да вземат, следобед.

Ядец! Заплата дали, но Гюро така и не върнал петдесетте лева, които взел от Насо и дал на Ванчо с трактора да свърши работа.

–         Така де! – била репликата на Гюро срещу Насо:

–         Ако всеки вземе да си връща борчовете у тая държава, няма да останат пари за бира, да не говорим за ракия. Тебе Насо бълха те ухапала. Ако не бех, аз още да правиш у студо навънка къртичини у снего…

Айде, стига си хленчил като дете, което е изгубило биберона си!  - усмихнал се Гюро, докато Насо, тихичко отвърнал:

–         Знаех си, аз! Лопатата на Гюро наистина беше хванала корени… Има си хас да не му завиждам! Ей на, Завиждам ти , Гюро искам да го знаеш!

– Знам, Насо! Знам! Но, Гюро е майстор, а майсторите нема кой да ги бие в хитрините!...

В.Софин   29.03.2024год.

 

 

 

 

Не ме разбират...

 

                                                                           

Не ме разбират!

Като се сетя... Мене винаги не са ме разбирали.

Тате като малък ми даваше заповеди:

– Без разрешение, никъде!

Е аз се измъквах на риболов в река Искър, и после си изяждах шамара.

И какво от това!

Иначе напредъкът, къде е? Ако всеки слуша това, което му казват като в държавата? Докъде стигнахме и какво постигнахме?

Ниско сведени в послушие, кръстове. А достойнството?

"Нима сте имали, такова!" - учудени са не само от запад, но и от изток.

–Имахме - е- е! - отвърна ехото и се назначиха нови избори, които не ще решат почти нищо или проблемите на хора спечелили, новите.

Ама, че промъкване! Някои се измъкнаха, но въпросът остана нерешен, Българийо!

В.Софин 27.03.2024год.

Корекция на мислите

                                                                             

Корекция на мислите

Петдесетгодишния Иван на когото олекнала кесията откъм пари отишъл при козметичния хирург на съпругата си и го запитал:

–         А бе, докторе… Не мислите ли, че съпругата ми мила се нуждае спешно от още корекции? Изрязахте част от носа ѝ, устните надухте с ботокс… Дупето също направихте привлекателно… Бюста увиснал повдигнахте, но струва ми се, че още нещо се налага да коригирате.

–         За коя част от тялото на съпругата ви, Мила, говорите? – пита козметичния хирург.

–         За главата, докторе… За нея!

–         Ама нали току що ми казахте, че съм се справил добре с устните, носа, брадичката, ушите…!

–         Е не сте се справил с всичко, докторе. Няма да е лошо да вкарате малко ботокс в мислите на Мила, така, че и те да набъбнат!

–         Защо е необходимо това? – учуден е докторът.

–         Необходимо е, защото не мисли за нищо друго, освен за разкрасяване… -недоволно сумти Иван, съпругът на Мила.

Докторът с усмивка отговаря:

–         Мислите не подлежат на корекция, Иване. Няма как да се украсят, за да станат по-хубави, мъдри…

–         Е да, ама банковата ми сметка така набъбна докторе, че пари за повече коригиране нямам.

–         С това трябваше да започнете, Иван! Защо по-дяволите ми губите времето? Нека Мила реши дали ще теглите кредит за повече процедури или не… А за мислите ѝ не се безпокойте! За разлика от Вас, Иван тя има коригирани, а Вие просто не искате да мислите за нея…

–         Ами, ами! Ще видим тая работа докторе…. Па може и кредит да теглим, но виж искам корекция! Истинска, а не такава с ботокс. Днес всичко вече стана, изкуствено. Искам поне Мила да е истинска!

–         Трудно при положение, че днес изкуствения интелект вече решава кое е право, кое криво, Иване! – усмихва се докторът и праща нещастния мъж да си ходи за да ближе раните си някъде другаде, но не и при него. Все пак толкова много работа, толкова жени чакат само от неговия скалпел помощ. Че кой е той за да откаже малко радост в живота на дамите! Е всеки знае, пластичен хирург с тлъста банкова сметка.

В.Софин  26.03.2024год.

 

 

Вихрогонче

                                                                                          

Вихрогонче

Виснало на зелено клонче

голямо колкото бонбонче

на елхата, конче вихрогонче

в компания на сиво слонче!

В.Софин

Чувствате ли се Лидер?

                                                                          

Чувствате ли се лидер?

      В днешно време, когато лидерите са кът или ги има все пак някъде, но не вършат работа. Създадена с труд партия решила да търси ръководители, които умело да я водят напред към светлото бъдеще. За целта направили анкета. Още в първото село, не кое да е, а Ливадово срещнали пред кръчмата двамата най-известни местни, герои. На въпроса им: „Чувствате ли се лидер? – първият,  Гюро отговорил:

–         Да ! Има си хас да не се чувствам… Но само веднъж, беше… Помним деветдесетте години на двайстио век. Имаше една такава ракия, „Лидер“ Като дръпнех от нея и вече вкъщи се извисявах, шеф. Но щом изтрезнеех. Помним как не ми държат тогава краката, лидерството. Добре, че тогава наблизо беше жената. Като взе предимство с точилкята и така ме наложи тогава, че ми се отщя за известно време да се мисля за лидер…

–         Хм! Не става! – решил анкетьорът. Чул думите му Гюро се обидил:

–         Как да н става, бе! У наше село Ливадово на всеки мъж става.

Позасмял се анкетьорът:

–         Имах предвид, лидер!

После без да чака отговор от Гюро се обърнал към Насо, другият местен герой:

–         Ами Вие, Насо чувствате ли се лидер?

–         Ами… Ами, да видим! – запристъпвал смутено пред анкетьора, докато обмислял отговора си.

После започнал с думите, които преди бил казал, Гюро:

–         Помним, беше през деветдесетте години на двайстио век. Дойдоя едни, също като вас. Носят Водка. Гледам пише на нея „Лидер“. Огледах ги. От доле до горе ги огледах. Па като нас беха. Само дето носея, водка. При това „Лидер“.

Питам ги, всъщност с Гюро ги питахме ще ни черпят ли, и те не ни отказоха. Е, обърнахме три бутилки преди да ни хване алкохола, и питаме за какво им е тоя „Лидер“.

Искали от нас да гласуваме за них на предстоящите избори.

Е нема как. Рекохме им. Ние да не сме продажници бе! Та ние у наше село Ливадово аз и Гюро сме лидери, защо ни е да гласуваме за партията ви!...

–         Хм! Не става! – усмихнал се анкетьоът, но Насо го срязал:

–         Друг пат не става! То лидерите да не мислиш, че растат по дърветата, бе! Сички най- мъдри хора са у кръчмата. Само там се ражда брат, истинската политика! А не дома, където жената може да ти избие мислите и да те превърне от Лидер в пълзящо, безпомощно пеленаче…

Анкетьорът, който записвал всяка дума от устата на анкетираните останал като гръмнат. Как така да не се сетят досега. Че това си е решение. Старо от деветдесетте години, но мъдро. Поръчали ракия и водка с надпис „Лидер“ и обиколили няколко села и кръчмите там, откъдето събрали нови ръководители за по-светло бъдеще.

Дали са успели!?

   Може би! Но щом Гюро и Насо са успели да се впишат в листата като лидери, какво остава за другите… местни герои, които си купили за по сигурно местата предварително!...

В.Софин 26.2024год.

Папагалче

 

                                                                                    

Папагалче

Да смени за пролетния бал

решил мъдро както си стоял

нарисуван в пъстро папагал -

костюма си с крещящо бял!

 

Но щом пред себе си видял

дечица как по него се залисват

решил мъдро да остане цял -

с костюма, в който го харесват!

В.Софин 26.03.2024год.

 

Бих се защитил

                                                                                     

                                 Бих се защитил

Не, не бих се възгордял

дори изкачил върховете.

Но бих оставил оня дял

от мен, дето стапя греховете!

 

Не бих се даже и разсмял

с грубост някому в лицето.

От силата си бих му дал –

безкрайна обич от сърцето!

 

Не, не бих си даже позволил

да мразя обидил ме, глупака.

Бих се само смело защитил

с път извеждащ го от мрака!...

В.Софин 23.03.2024год.

Мисли наяве и сън

 

                                                                                      

Мисли наяве и сън

За да разгърнеш чисти мислите си, първо ги изчисти от прах.

 

Въпреки желанието да го ухапят скрити в чувал змиите, хващаше отровата им, преди да се влее в кръвния му поток.

 

Прекалено наивен, за да е противен някому.

 

Завистта, с която следяха успехите вцепеняваше мисълта му, че без друго завистниците не умееха нищо друго освен да завиждат някому.

 

Не разбираш какво е омраза, докато не научиш внезапно, че имаш и нерви, които ескалират наяве и сън.

 

Макар и капризни невинните очи на котката извършила неволно поразия, констатираха с изнервените до неузнаваемост очи на стопанина.

 

Може би нередните неща около мен ме забелязват много преди да ги забележа, аз.

 

Забелязах стълбите в хотела. Вече трети ден не се чистят. Въобще дали ги чистят, някога? Може би, когато съвсем потъмнеят от мърсотия плочките използват препарат, който върши по-добре работа, отколкото мързеливия персонал.

 

„ –Е сега, какво?

–Нищо!

–Не може да е нищо! Винаги има нещо, което следва след нищото!...“

В.Софин 21.03.2024год.

 

Рисувано хвърчило

 

                                                                                          

Рисувано хвърчило

 

Красиво нарисувано Хвърчило

в небето полетяло щастливо.

С ококорените си очи с мастило,

то наблюдавало зайчето скокливо

как бяга от Слънчицето мило!

 

Уплашено зайчето във сиво

скачало след пъстрото Хвърчило

докато по петите му игриво

го преследвало Слънчицето мило!

 

Вече изморено зайчето се спряло.

Светнали очите му с мастило.

Развеселено Слънчицето засияло,

щом някак си разбрало, че е, успяло

да хване сянката на пъстрото хвърчило!

В.Софин 21.03.2024год.

Талантът расте по дърветата

                                                                             

                                            Талантът расте по дърветата

          Не бях се замислял скоро. Но някогашните думи на баща ми стигнаха до съзнанието ми. Той повтаряше една и съща максима, която така и не забравех въпреки изминалите години.

– Талантът расте по дърветата сине.–казваше ми той. Гледай дърветата и се учи от тях!

Доволен от наставлението на баща ми, реших да следвам наставлението му. В двора, където живеехме веднъж той посади, круша. Гледах я, една такава неугледна, неукрепнала още с корени в земята и се чудех. Нима това дърво има талант? Ето аз ходя на училище. Всеки ден научавам нещо ново, а крушата расте в двора ми и била, талант. Как така!? Чудех се и не забравях след училище да и хвърлям с подозрителност поглед. Мислех си, че и тя ме следи и се надява да я надмина. Може би, но едва ли, крушата има талант. За всеки случай я проверявах за да разбера какво все пак ми е казал баща ми. Докато си мислех за тези неща, крушата, а и аз заедно с нея пораствах. Но порастването е едно, а талантът друго. И ето, че една пролет няколко години по-късно, снежнобелите цветове на Крушата влязоха в полезрението ми. Дали пък това не е талантът, за който ми казваше баща ми? Хм! Едва ли! Проследих с интерес ставащото. Взе, че завърза. Появиха се малки неугледни круши, които имаха още нужда от дървото „майка“, за да порастат. Отново се замислих. Може би талантът расте по дърветата, защото дават плод. Това трябва да е. Сигурно като се оженя и аз ще имам деца. Но това талант ли е!?

    Колкото и да мислех никаква свежа мисъл не идваше на помощ в главата ми.

Дойде есен. Дето се казва, златна есен с узрели плодове. И крушата узря, но не и мисълта у мен.

Понеже много се мъчех да открия решението, защо дървото е талант, аз реших на съдбата да определи истината. И тя не закъсня. В един късен следобед, реших, че плодовете на крушата са достатъчно узрели. Пристъпих към прибиране на реколтата. В оня момент си мислех, ако не успеех да ги хапна щях да изваря ракия. И така както си стоях под крушата и си мислех, че плода не пада по-далече от дървото и изведнъж… Каква наглост само! Една круша се откъсна от най-горния клон и ме удари по-главата. Е, не получих сътресение, но внезапно просветление. Това точно измерено попадение ми осветли дългогодишния проблем, който до този момент не бях решил.

 Макар и учил физика до онзи ден, в който крушата ме чукна по главата не бях се сетил. Но сега вече знаех. Исак Нютон и неговата ябълка от, която идва концепцията му за гравитацията.

На 15 април 1726год Нютон си спомнил, как се е родила идеята му. Това станало при падането на една ябълка, докато той се бил замислил за нещо. Тогава се запитал, защо ябълката пада винаги перпендикулярно на земята, а не се отклонява настрани или нагоре. Винаги сочи центъра на Земята. Това са неща най-ежедневни, които са давали тласък на развитието на човечеството.

    И тогава ми стана ясно, защо талантът расте по дърветата. Ако човек е наблюдателен може да забележи много от законите, които природата е решила предварително преди човек да ги открие отново.

 Да, наистина това е талант, татко! Възкликнах преди няколко предателски сълзи да паднат на гроба на отдавна отишлия си от този свят, баща. Да си Исак Нютон и да мислиш като него, да вникнеш в математиката, гравитацията и да разбереш Природата, това дава тласък на мислите. Те освежиха паметта ми с падането на Крушата върху главата ми.

Всеки има талант, някакъв. Важното е да го открие навреме преди времето да му отнеме тази възможност. На Исак Нютон е наречена улица в квартал „Витоша“ в София.

В. Софин 19.03.2024год.

 

Яйчица

                                                               

Яйчица

Новоизлюпени две яйчица

светнали с очички и лица.

В жълто поздравили деня -

Пиленца разперили крилца!

В.Софин

 

Куршум

 

                                                                                             

                                                        

Куршум

Ще си помислиш, нещо става.

Но всъщност нищо не се случва.

Някой, някъде дали не дава -

кръв, когато куршумът го улучва!

В.Софин

 

Движат се крачета

                                                                            

                                  Движат се крачета

С бодлив гръб върви младеж.

С ръчички работни шета.

Дали не се задава таралеж?

Там май движат се крачета!...

В.Софин

 

Охлювът пълзи

                                                                               

Щом перките си развърти

и вятър подухне отстрани.

Но вдигне ли се да лети:

Вертолет, казват му, нали?

 ............................

Ушите прекалено дълги са нали?

От дължина разбира се не ги боли.

Изплашени изправят се като игли.

Бягат със Зайко, укриват се в ъгли.

Това са заешки настръхнали уши!

 ...............................

По пътя си едва, едва върви.

Мислят хората, че го мързи.

Събира гладен сили от треви.

Но охлювът деца, така пълзи!

 В.Софин 

 

Нежни очи

                                                                              

              Нежни очи -13.03.2024год.

Щом на заранта не си простих

и времето не пожела да се оправи.

Към обяд гневът внезапно укротих

и слънцето с усмивка ме поздрави.

Щом вечерта, когато си простих

ме стигна и дори очите ми погали -

разбрах, че сърцето ми желае стих,

дето нежни очи за мене са създали!

В.Софин

Секундата реши спора

                                                                                

                                        Секундата реши спора

     Секундата дойде на време само да припомни, че е забравила да направи

предложение. Ултиматумът отправен към интересуващото се лице имаше само един отговор.

      Мъжът очакваше да чуе милото „Да“. Вместо него прозвуча грубо в ушите му: „Не! Не! Колко пъти, ти казвах, но ти така и не пожела да ме изслушаш докрай…“

Докато осмисляше заедно със секундата отговора си, устата на мъжа не знаеща да пази мълчание отрони:

 

–         Мислех си, че може би… Най-сетне ще се разберем. Дай да се погледнем в очите взаимно и да установим дали те няма да решат – взе да се моли мъжът.

Веднага прозвуча отговор, който нямаше как да се хареса, някому:

–         Моето не, означава, че мили очи, които си обещават любов, няма да има!

–         Ами тогава, какво?- опита се да разведри положението, мъжът.

Секундата дойде навреме само да припомни, че вече е дала предложение преди да се състои този изнервящ и за двете страни разговор:

–         Развод ми дай!

В.Софин  12.03.2024год.