Безценен спомен
Красив роман чете се цял живот -
море, любов и пътека
на луна.
Времето не спира бързия си ход,
когато си на среща със жена.
Когато мисля си за нея
виждам стъпките ѝ в пясъка.
Морето дето хапе кея -
изгрева с крясъка на чайки!
Когато мисля си за Ива
виждам вълните да я следват.
Гласът ѝ дето ме залива -
стъпките ѝ, които ме преследват!
Красив роман чете се цял живот –
Любов и среща с желаната жена.
Едно море с вечно бързащ ход -
горещо лято и спомен без цена!
В.Софин на Ива
Довиждане
лято
Стихнал плаж. Море, което протестира. Вълните
солени сълзи, които удрят брега, но нямат сила да задържат спомена. Лятото си
отива. И вече не е същото. Всичко е променено. Самотно куче търси следи, но не
ги открива. Вятърът е заличил босите крачета. Няма го и милият глас, който пожелаваше
с любов на всички добро утро и красив ден. Крясъкът на чайките избягал. Пусто
е. По улиците липсва хорска глъч. Листата на дърветата оцветени с различни
пламъци, които само майката природа рисува, падат. Толкова тихо, че едва се
чува тихият, отронен за последно мъчителен стон.
И едно морско
момиче, което се сбогува с пристана; с морето, вълните, пясъка и лятото. Едно
момиче, които няма да усеща пясъка в босите си крака. Изгревът няма да усмихва
с руменината си лицето ѝ. И разбира се, той! Някъде далеч, толкова, че едва се
чува гласът му по телефона. Може би все още посреща изгреви и залези! Може би
изкачва планини, пресича реки и среща сърни!
А може би той е
забравил за срещите на пристана. На морския бряг, където вълните цитираха
стихове за любов и щастие, което крясъкът на чайките украсяваше с непоколебимия
си тон. Зов за обич!
Някъде там далече останаха мечтите. Влакът потегли от гарата
с нежелание. Морският бряг остана далече назад. И вече нищо не е същото. Море, слънце,
следи от боси крачета на пясъка. И снимките, лунния изгрев, бризът, който
рошеше и на двамата косите…
Всички неща, които лятото им обеща,
няма ги вече, липсват в пясъка следите.
Сал споменът един на брега останал -
за една любов, неизживяна докрай
неизживяна, но любов незабравима!
В.Софин 27.09.2024год. на морското момиче, Ваня.
По стъпките на Алеко -втора част
Вървим с
приповдигнато настроение сякаш върха вече е в краката ни. Той обаче ни гледа
отвисоко присвива око и подигравателно ни пита:
–
Къде сте тръгнали?
Ние със сина ми мълчим, но продължаваме да се
движим с една едничка цел, да победим „Черни връх“.
Вляво от нас
забелязваме според думите на сина ми Боян постройки, които служат за Ръководител Въздушни Полети. Пътят е осеян
с малки камъчета и води чак до постройките там. Нашият маршрут е нагоре, където
среща си дават вече появили се облаци, които се опитват да развалят настроението ни. Не успяват, защото
пъстрата тълпа ентусиазирани хора не спират да се изкачват на върха. Задминава
ни Лора. Всъщност голямо ловджийско куче с придружител, стопанина си. Явно Лора
се оказва страхлива… Гледа да заобиколи много по-малко кученце от нея, също
тръгнало на разходка в лоното на планината Витоша.
Интересно ми стана,
когато един господин като вълшебникът от Оз успя от голям сак да извади котка.
Виж ти!? Тръгнал с котка! Ти да видиш!? Не само той изкачи върха, но и котката
му. Разнообразните възрасти срещани по пътя ни, които напираха към Черни връх
ми дадоха успокоение, че не съм единствен от по старото поколение ентусиасти.
–
Я виж, синко, наборите как напират нагоре като
двадесет годишни! – смея се аз и продължавам
да тормозя краката си, които удържат натоварването нагоре.
Срещаме покрай един малък поток Ая и Хиро.
Две кученца със стопанката им. Веднага се сетих за един филм Хиро, където
кучето остава докрай на гроба на стопанина си без да могат да го изпъдят от
там. Всъщност привързаността в тях е толкова истинска и непоколебима, че ние
хората не можем някак си да го проумеем. Да избереш смъртта само защото
стопанина ти си е отишъл от живота… Тъжно, но истинско!
И след това
отклонение най- после стигаме върха, който се оказва поляна заобиколена от няколко
грамадни разхвърляни от природата, скали. Метреологична наблюдателница с метална
плоча с лика на Алеко среща погледа ми.
Много от хората
тук явно бяха излезли на пикник. Имаше и бизнес. Или както му казваха на
времето, алъш - вериш. Видяхме да
продават кебапчета, бира, кола и минерална вода. Имах чувството, че сме на
събор. Някои т туристите обядваха, други почиваха. Вътре пък, се предлагаше фасул
чорба. Всъщност най- голямо впечатление ми направи металната плоча на Алеко
Константинов, където се снимах за спомен. Повечето от туристите се спираха за
снимка пред една издялана от дърво мечка с табела указваща височината на Черни
връх – 2290м. н. в.
Погледът ми улови надпис за преобладаващите тук природни
забележителности.
Буквално се осведомих от табелата монтирана за любознателни
туристи:
„ Торфеното бранище“ съхранява най-значителния за България
комплекс от високопланински торфища, както и свързаната с тях мъхова и друга
влаголюбива растителност. Образуването на торфа е започнало преди 1500 9 2000
години. Сега дебелината му достига до 2 метра, като продължава да нараства с
около 1мм. Годишно. Резерватът опазва около 100 вида вариетета мъхове и над 200
вида водорасли. От представителите на висшите растения , 12 вида са включени в
Червената книга на България. Сред тях са рилска жълтица, малка мехунка, торфена
острица, два вида насекомоядни растения – петлюга и росянка. Сред обитателите
на торфищата са и благородния елен, лалугерът, планинската жаба, планинския
гущер, снежната полевка. Резерватът е важна хранителна база за някои видове
хищни птици.“
Решаваме с Боян да
обядваме някъде надолу по пътя на връщане. Тук избираме друг маршрут, който ни
води покрай заслоните „Самара“ и „Три кладенци“. Всъщност обядваме в местността
„Конярника“, където намираме удобно
приготвени маси и пейки за пикник. На това място стърчат ръждясалите останки от
желязната конструкция на някогашен ски лифт. След краткия обяд, който правим поемаме
към хижа „Кумата“. Там за наша изненада намираме и построен параклис носещ
името на Иван Рилски. Не успяваме да влезем, защото беше затворен. Долу на
хижата ни посрещат мяукащи и лаещи гласове. Много туристи бяха дошли на
разходка с кучетата си. Един куп котки, които явно живееха тук смущаваха с
гласовете си горската тишина. Спираме за момент само за да заредим шишетата с
вода за пиене и после отново впрягаме краката си за сетен път. На това място
хижа „Кумата“ имаше и паркирали автомобили. Това беше възможно заради асфалтирания
път водещ надолу. Тръгваме по- него. Нашата посока е през местността Боерица:
Тя е разположена на около 1700м.н.в. югозападно от връх „Черната
скала“. Тук се намира една от най-старите сгради на Витоша. Хижа „Борова гора“,
известна като горски дом „Боерица“, построена през 1927 - 28год. В съседство до нея са разположени
хижите „Планинарска песен“, /построена 1970год./ и „Боерица“ /построена през
1956год/. През местността минава високопланинската обиколна пътека на Витоша,
по която се отива до Златните мостове , Голи връх, Платото, черни връх и хижите
„Кумата“ и „Алеко“.
Освен това тук се
намира и хотел „Боерица“, където отвън бяха сложени маси и обядваха туристи.
Успяваме да хванем пътеката покрай всички тези хижи в посока хижа „Бор“, където отдавна ни чакаше Пежакът на сина ми.
Слизането се оказва по-трудно от изкачването. Но Пежакът се
справя и с многобройните туристи тръгнали пеша по пътя.
Едно запомнящо се изкачване във планината Витоша, където
всъщност срещите със „Здравейте!“ впечатлява с добродушната си усмивка на
хората, които ни я подариха!
До нови срещи в царството на планината, приятели!
В. Софин 25.09.2024год.
По стъпките на Алеко
За планината Витоша е писано достатъчно за да се включа и аз. Всъщност
идеята беше, че след като писателя Алеко Константинов е успял да се изкачи на
Черни връх -2290м. н. в., защо и аз не го сторя..
Преди две години падналата тогава мъгла на планината Витоша
не ни допусна на върха. Днес 23.09.24година в слънчевия безоблачен ден мечтата
ми да се снимам с металната плоча с лика На Алеко Константинов се сбъдна.
Всяка планина има
своите особености. Изключение не прави в това отношение и Витоша.
Когато тръгвахме в шест сутринта с Пежака на сина ми,
времето отвън щипеше. Три градуса, но все още беше над нулата.
Минаваме пътьом за
зареждане. Ние с Боян, храна, а Пежакът успя да
се запаси с гориво. За всеки от нас по нещо.
Пътят не ни
очарова с пукнатините си към лоното на София. Въпреки това беше почти пусто.
Денят, който обещаваше слънце се оказа и почивен. Затова без проблеми Пежакът
глътна километрите. Нашият маршрут за деня започна от Самоков. Мина през София
и квартала на богатите „Бояна“. Покрай „златните мостове“, морените и все
нагоре покрай планински хижи, които се срещаха по- често отколкото серия от
филма „На всеки километър“.
Скоро се натъкваме на път изграден от павета. Минаваме го
без проблеми. Те започват там, където пътя на места макар по-нагоре асфалтиран
е изровен. Няколко маркирани камъни издатини сякаш порасли гъби се опитаха да
спрат порива на Пежака. Но той упорито се бореше без да има мисъл в него за
отказване.
Накрая стигаме
точката на тръгване. Тя се оказва хижа „Бор“
хижа полу разрушена от поривите на времето и дъждовете дали си среща на това
място. Въпреки опитите на някои инвеститори да я възстановят всичко е било
безуспешно. Колоните вътре изградени от тухли бяха поддали надолу. Просто
бетонния под се беше напукал и всичко потъваше. Макар, че имаше и нови колони
изградени изцяло с бетон и желязо. Все пак избягвайте да влизате вътре в
хижата, където животът Ви би бил изложен на опасност.
Най- накрая
откъсваме погледи от сградата на „Бор“ и като слагаме върху гърбовете си
нетърпеливите раници тръгваме по една пътека нагоре към връх „Камен Дел“- 1862
м. н. в. .
Скоро срещаме
първите туристи, които вече се успели да посрещнат изгрева горе и сега се
връщаха надолу към цивилизацията.
Докато се
поздравяваме пътьом леко съм изненадан. Вместо „Добро утро“, което моята уста
каза, те ми отвърнаха със „Здравейте!“.
Първата особеност беше именно тази. В Рила планина повечето
поздрави, които се разменят независимо от ранния час на деня е „Добър Ден!“ Тук
се оказа заменен със „Здравейте“, което със сина ми Боян бързо усвоихме.
Бяхме очаровани и от срещата с една Златожълта Коралка“. Красива
гъба имитираща морски корал. Снимаме я за спомен и се промъкваме нагоре по почти
без камениста пътека. Минаваме през смесени гори. Бук, смърч, леска и храсти.
Излизаме от гората
и се натъкваме на слана, която е успяла да оцвети туфите с треви покрай
пътеката в бяло. Студът още витае на това място, но колкото повече се изкачваме
нагоре и градусът също го качваше.
Минаваме покрай един каменист връх. Всъщност събрани на едно
място каменни, а не вафлени морени. Интересно ми беше да разбера името на върха.
Питам сина ми:
–
Кой е съседният връх! Само не ми казвай, че се
казва „СъседниО“.
Синът ми се усмихва на хрумката и отговаря,
че е това именно „Съседния“ на самоковски „СъседниО!“После уточнява „Ушите“ –
1906 м. н. в.. Малко по-вдясно от него очите ми улавят друга грамада от каменни
късове.
–
Ами, тоя връх?
Синът ми се засмива в отговор:
–
Че това е „СъседниО“ със съседа му!
Е да вече сме за подбив. Или каквото
повикало такова се обадило.
Срещаме шестима младежи, които слизат от
връх „Камен Дел“, който ние с Боян предварително бяхме определили като първа
спирка по пътя. След поздравите „Здравейте“ между нас те, поемат нагоре към „Черни
връх“. Ние оставаме за снимки и погледи, които не могат да обхванат долу
едновременно цялата столица. София вече се събуждаше. Нежен воал омара спираше
от видимостта ни, но софийското поле с неговите многобройно застроени блокове
блестеше на слънцето.
Във
Уикипедия се запознаваме накратко с това място:
„Камен
Дел“ е скалист връх в северната част на планината Витоша. Има височина
1862 м.н.в.
Върхът
е изграден от андезит. / ефузивна вулканична скала/. Склоновете му
достигат на места до 40° наклон. Подножието му е покрито с широколистни и
иглолистни гори. Най-лесно се достига по южния склон. Подходът започва в
близост до заслон „Ушите“. Панорамата от върха обхваща целия столичен град
София, от „Панчаревското езеро“ на изток до квартал Горна Баня и
село Мало Бучино на запад.
Закусили
тръгваме с Боян покрай връх „Ушите“ или както го титулувахме с него по самоковски:
„СъседниО“. Скоро вече в далечината пред нас съзираме вдясно нашата цел „Черни
връх. Минаваме в близост до заслон „Ушите“ с неговата надморска височина –
1865м.н.в.. Пътеката слиза буквално надолу, където пътьом освен със „Здравейте!“
се срещаме и с табелата на „Преходни
блата и плаващи подвижни торфища“.
От
нея научаваме:
„Торфищата
и мочурите са съществена част от природното богатство на природен парк „Витоша“,
която определя неговата уникалност сред останалите български планини.
Характерно за тях е преовлажняването, дължащо се на високи подпочвени води,
стичащи се повърхностни води и висока въздушна влажност. Те представляват
природни местообитания от европейска значимост и са едни от ключовите обекти на
опазване в парка. Въпреки относително малката си площ и фрагментираност, в
торфищата е съсредоточено значително биоразнообразие. Установени са 227 вида
висши растения, от които 91 вида мъхове.
Торфищата са силно уязвими природни
местообитания, чието благоприятно природозащитно състояние зависи от редица
фактори – природни и антропогенни. Промените в климата водят до естествено
осушаване и сукцесия в торфищата: обрастване с висококонкурентни видове треви,
храсти и дървета и постепенното им превръщане през стадий ливада в гора. Сред
най-честите антропогенни нарушения са промените във водния режим /дрениране и
водохващане/, замърсяването с различен тип отпадъци, еутрофикацията, пашата и опожаряването. Отрицателно въздействие
оказва и туристическото натоварване – преминаване на пътеки през и около
торфищата, както и утъпкването извън пътеките. „
Това
е една малка част от уникалните неща, които само Витоша планина, притежава.
След
краткото олюляване на почвата под нас през торфената пътека стъпваме на твърдо.
Срещаме друг много по широк път идващ от
хижа Алеко в посока „Черни връх“. Тук се разминаваме или пък ни
отминават с тяхното и нашето „Здравейте“ толкова много туристи, които могат да
се срещнат само в почивния ден, който се оказа 23септември.
/следва
продължение/
В.
Софин 24.09.2024год.
Морското момиче
Тиха морска сутрин.
Приятен ветрец гали лицето Ви. Вървите покрай брега на морето и се взирате в
изгрева. Някъде там далеч сред вълните бавно изплува за Вас, слънцето. То идва
за да Ви погали с лъчите си. Милва лицето, гали косите и се взира в очите Ви.
Леко слиза надолу докато се изкачва над морето хапе и нозете ви, вашите дето
оставят следи по-пясъка.
Вълните идват и без скрупули изтриват нарисуваното от Вас,
сърце! Сърце, което обича изгревите, усмивката на слънцето, крясъка на чайките
и кучето, което за сетен път отмъква забравените ваши чехли на пясъка.
Тях намирате по-късно, когато осъзнаете, че изгревът е вече
високо. Достатъчно високо за да влезе на всички намиращи се покрай брега хотели
в очите.
Радвате се сякаш сте дете. Единственото за което мечтаете е Той.
Всъщност разходката, колкото и красива дори вълшебна да е, е нищо без него. Без
погледа му взиращ се в ирисите ви; без ръката, която държи здраво вашата;
усмивките… Дори снимките, които успява да снима с Вас на брега на морето заедно
с изгрева.
Ще ви липсват тия
неща!!!
Слънцето дето влиза в очите, вятъра, който разрошва косите
Ви и разбира се оная ръка, която ви води покрай морския бряг сред крясъка на
чайки и приятелския лай на куче крадец. Стъпките, които морето изтрива и остава
само оная постоянна тъга, че лятото милото за съжаление и тази година е
избягало.
Избягало, но не и чувствата запалени с изгрева за Вас. Оня
изгрев дето в него се къпе, любовта и разбира се морето… морето, което знае
много тайни, но не ги споделя с всички.
В.Софин 22.09.2024год. На морското момиче Ваня
Тези зелени очи
Не бях мислил за
тях. Въобще не се сещах, че има такива. А бяха толкова близко до мене… Всъщност
гледах ги през прозореца. Наблюдавах ги. Те също се взираха в мен. Дори ми
приказваха. Мърмореха нещо тихо, почти нечуто на глас. Опитвах се да доловя
искането им. Бяха едни такива… Сякаш копчета. Кръгли копчета, които ме следяха
през стъклото на прозореца.
Не бях мислил скоро за тях. Но ето, че отново една сутрин ги
видях. Толкова красиви, с цвят зелен. Ами!?
Дали пък не беше
още не узряла ябълката в двора? Или пък листата зеленикави на сливата?
Да, но тези зелени очи не се движеха. Вятърът не ги клатеше.
Дори не успяваше да ги подчини в посока, която той желаеше. Само черната козина
с бяло на гърдите, вятърът рошеше в опит
да промени нещата. Не винаги му се
получаваше обаче.
Котката, която ме
следеше през прозореца всеки ден, всъщност с тия красиви зелени очи с името
Чернишка идва на терасата ми гледаща към двора с ябълковото и сливово, дървета,
и чака. Всъщност тя се храни тук. На моята тераса, където идва със смущаващи и
молещи красиви зелени очи на, които няма как да се откаже!
В. Софин 21.09.2024год.
Не си отивай!
Не си отивай лято мое!
Не бягай от мене, море!
Капризно съм детето твое
обично, което те зове!
Не заминавай мое лято мило!
С морето искам Ви, за мене!
Днес слънцето лице е скрило.
Дъждът плющи отвън и стене.
Не тръгвай лято, остани!
Моля те! Бъди година цяла!
Заедно с морето с мен бъди!
Тогава дори луната засияла
за любовта ми би, разбрала!
В.Софин 21.09.2024год.
Пристан
Леко погледни ме в очите!
Усети порива на моето сърце.
Бавно се стичат горещи сълзите
търсили пристан в твоето лице!
Нахлуват вълна след вълна.
Морето бурно е не стихва.
Ти вървиш сама по-брега.
Изгревът при теб е и те усмихва!
В. Софин
Да
умееш да даваш, но и да вдигнеш стотинката на пътя
Свикнали сме, когато плащаме сметките си в магазина да оставяме по някоя
стотинка. Вие може и да не сте? Може и да ги броите? Но дали ги вдигате от земята,
когато ги видите изхвърлени. Долу в прахта, никому ненужни.
Но
ето, че пред магазина Ви среща човек добре облечен и изглеждащ. Той ви моли за
помощ. Иска Ви пари, защото не работел. Че работата да не расте пред
магазините? Човек ако не се потруди, не се помъчи за себе си едва ли ще
забогатее от някоя дребна подхвърлена му пара.
Но ето, че същият господин, който току що е
искал от Вас пари, изхвърля по- една и
две най, дребните от стотинките. Че те пари ли са? Нищо не можеш да си купиш с
тях. Дали?
Не забравям да вдигна изхвърлена стотинката
намерена на пътя. Може същата да я оставя в магазина. Не една а цели пет. Така
ще станат повече.
„Но моля ви се. Дайте ми пари, а не работа.“
Не е лесно да се трудиш. Нима сме мързеливи?!
Но имаме сила да изхвърлим на пътя
дребните стотинки. Че откъде е тая сила? Не може ли мързеливия да я впрегне да
работи за него? Тогава ще започне да уважава стотинката на пътя си. Не за
друго, а защото ще знае да я даде на някой наистина нуждаещ се от нея. А дори това
ще му достави удоволствие.
Глупости!
Удоволствие от стотинките. Но ако Вие мързеливия сте успели да ги
изкарате с работа. Тогава? Ами случайно или не видях във Венеция, Италия как
хората изкарват пари. Не само с музикалните си инструменти. Възрастен човек.
Хвърли шапката си току на пристанището и започна да пее. При това вълшебно. Как
може да се отмине такъв човек!? Той не проси, а дава от себе си. А щом дава значи заслужава да се сложи някоя пара в
шапката му.
А
нима оня, който иска без да върши нещо освен да отваря устата в молба: „Дай!“ -
заслужава да му се дадат?
И отново! Спомен:
–Абе ти ми дай пари аз ще си купя хляб! –
това не е измислица, а истина, когато решите да помогнете на изпадналия в беда,
който отбива мераците ви да му вземете храна.
Ами!? Дали трябва да сме жестоки? Съдбата
всеки сам я кове. Без чужда помощ, без стотинки дадени от добро сърце.
Питам се често как така системата създаде
търтеите у нас? Пустеят буренясали ниви, дърветата превземат трънясали полетата.
„Ние сме гладни, но някой друг нека да
работи.“
Че
защо ли?
Ами да даде някой друг лев, а не жълти
стотинки на някой който прощавайте ама няма да си вземе хляб. Ще предпочете да
се напие или пък ще ги проиграе на комар.
А
случайната стотинка на пътя? Те е вашият късмет приятели. Не трябва да я
оставяте на произвола. Дори да сте дали на някой безвъзмездно пари, погрижете
се и за най- „бедния“ намерен на пътя. Всъщност това е нищожната стотинка
изхвърлена без скрупули на шосето, покрай канали, и къде ли не!
В.Софин 19.09.2024год.
Да се смееш или да плачеш
Малка уютна
книжарница готова за първия час. Всъщност тука се продават тетрадки, химикалки,
моливи раници, подвързии и всичко за децата дочули звънеца, който ги кани за
училище.
Малка опашка пред
книжарницата. Млади майки, баби, но не и бащи си чакат реда.
–
Ами можеше и в петък да се вземат нещата за
училище, но първо трябваше да каже учителката, какво е необходимо. – споделя една
от майките от опашката.
Вие продавачката сте там и се
радвате на внимание. Всъщност се опитвате да задоволите вкусовете на клиентките
си.
В повечето случаи справяте без проблеми като същевременно
сте учудена, че не се купуват химикалки. Мислите си за това с какво ще пишат
децата в клас? Да, но майките се придържат строго към нещата, които учителката
на тяхното дете е поискала. Нито една гумичка или молив в повече. Ако ги изгуби
отрочето, тогава може и да се вземе. Днес обаче, не.
И докато се чудите на безхаберието на майките идва ред на
една млада госпожа, която Ви шокира.
Тя иска от Вас тетрадки, които както казва според нея сте
задължени да подвържете. Дори учебниците е успяла да донесе. Маникюрът и
парфюмът у госпожата Ви идват в повече.
Тук кипвате:
–
Откъде накъде съм длъжна да ви подвържа
учебниците и тетрадките на вашето дете?
–
Ами аз ще си платя, колкото струва, защото не
мога…
–
Моля!?
–
Ами нали трябва да се вакуумират подвързиите…
–
Моля!? Подвързиите се ламинират за учебниците, а
не вакуумират. Иначе няма да могат да се използват.
–
Все тая. Може и да съм сгрешила, но не мога, не
зная… - започва да ви гледа госпожата с надежда, и вие откликвате:
–
Ще го направя само заради детето ви, а не заради
милите очи, с които ме молите.
Напарфюмираната госпожа също
кипва, но се примирява като вижда вашите бързи действия. Вие сте започнали да
подвързвате поисканите неща и дори ги слагате в една удобна раничка. Когато
вече сте успяла да се справите госпожата с финия маникюр пита:
–
Колко?
Вие сте обидена от такова
отношение. Подвързвате всичко не, защото искате пари, а просто за да помогнете
на детето на госпожата, която ви измъчва в тоя момент.
–
Не струва нищо! – чувате се, че казвате, но
тутакси сте хваната в положение.
–
Тогава нали може да оставя раничката с
принадлежностите тук в книжарницата. Детето ще дойде само да си ги вземе.
Вътрешно всичко у вас кипва. Иска
Ви се да кажете нещо обидно на госпожата, но тук сте не да се заяждате с
клиентите, а просто да ги обслужите безпрепятствено. Все пак сте учудена. Как е
възможно да има такива майки? Че по-добре заедно с детето си да ходят на
училище. Там ще научат много повече неща отколкото от джиесемите си и Тик Ток.
Вашите мисли обаче си остават за Вас. Майката всъщност
облечена като манекенка, с тежък грим, маникюр и парфюм се изсулва сумтейки
през вратата на книжарницата. Вие
успявате най-после да си вземете дъх. Опашката пред вратата на книжарницата
вече е намаляла, но напрежението все още е тук при другите майки. Които
прощавайте, ама повечето не знаят какво да вземат. Нима са слушали внимателно
учителката на тяхното дете? Водили са си записки и знаят точно какво да вземат
за децата си?
Просто съмнението гризе душата Ви. Но тук сте не да се
съмнявате, а да раздавате надежди. На всяка майка мъничка надежда, че детето ѝ
ще стане най- умно и разбира се ще успее в живота.
Ами майките? За тях е вече късно. Поне за някои с изискан
маникюр, тежък грим и натрапчив парфюм.
В. Софин 17.09.2024год.
„Чудовище“
Някои ще кажат, че Ви
няма нищо. Ами имате вид на здрав, храните се добре. Угаждате си. Но Вие си
знаете най-добре как системата е успяла да преобрази физиономията, Ви. Може би
не сте го искали? Може би сте си мислели, че ще Ви се размине. Глупости. Всеки
е там, където заслужава!
Дали?
Нима не работехте в
завод. Нима не ги давахте тия триста болта дето Вапцаров ги беше описал, както
го искаше нормата.
Уви! Оказа се недостатъчно, за да е щастлива физиономията Ви.
И как, разбира се, когато прощавайте ама „богопомазаните“ разрушиха всичко.
Нима те се гордеят с това? С извършената под масата приватизация и раздадените
безвъзмездно куфарчета с народни пари?
Чудят се на хората. А и на Вас също. Нима сте виновен, че
разрушиха заводите, унищожиха стопанствата, земеделието? Виновни ли сте че искате
да живеете и дишате свободно. Образование за Вас и децата Ви, ако сте успели да
ги създадете.
Май искането ви е прекалено!
Никой не ви мисли! Че Вие съществувате ли изобщо?
Май вече сте се
превърнали в „Чудовище“. Джиесеми, компютри, изкуствен интелект, защото видите
ли вашия бил, малък. И разбира се дават нищожни пари за да купувате стоките на
промяната - генномодифицирани, които идват загрижени за натрупване благосъстоянието
на ония, които отстрани Ви се смеят. Не в лицето, защото днес така може да
нарушат правата ви, на „Извънземен“. Пардон на самоопределящ се с цвета на
кожата, пола и дори и косъма на главата ви, който едва се крепи.
Докато някои потриват ръчички, други гинат на фронта, където
се раздава оръжие. Прекалено много за да не бъдете щастливи. Все пак вече сте „Чудовище“.
С главна буква, което е лишено от сън, спомени и бъдеще.
Е, Вас не ви обичат. Не ви и мразят. Но все пак понякога се
питат:
–
Откъде изпълзя тоя плужек?
Нима вие сте
виновни? Нима вие измислихте схемата, която не дава право на истински живот?
Пишете за нещата от живота, днес и сега. Пишете ги така
както чувствате полъха на вятъра край морето, който гали душата Ви. Пишете,
защото мразите лъжата.
Изборът е Ваш! Имате право да мълчите като всички други.
Имате, но не се възползвате. Нима очаквате правосъдие? Справедливост?
Интересно как медиите пропускат неудобната истина. И така
как да вървим напред като тъпчем на едно място.
Избори, които нищо не решават. Нищо не дават. А може би създават
ново поколение лишено от мисъл и чувства?
Кошерът на „Осите“ се опитвате да разбуните май? Не са хубави
тия неща. Хич даже, не са!
Но правото, избора е Ваш! Вие сте виновния а не системата, че дори и да
не го желаете: вече ви титулуват с „Чудовище“.
Бъркате се в неща,
които не ви засягат. Но сте истински, а не измислен плужек, който лази там,
където не му е работа! Все пак пътят и беше избран от тия, които не искаха да
мислите! Удобно, но не справедливо, нали?
В.Софин 16.09.2024год.
Живот или вежди да изпишем
Лъжем се, че живеем.
Разбираме се с хората.
Но още се маем.
Не сме успели с чувствата!
Опитваме да се смеем.
Вицовете дават ни почивка.
Но още не умеем –
не сме намерили усмивка.
Коментираме, че някои живеят.
Не знаят нищо за съчувствие.
Пари броят - наистина умеят.
Щастието тяхно е, присъствие.
Лъжем се толкова близки.
Всъщност колко сме далече?
С изпълзели страсти низки,
живота ни в кавги изтече…!
А казват любовта била спасение.
И всеки ден сме с мисълта за нея.
А всъщност без капка откровение -
щастливи сме с нашите си щения!
В.Софин 16.09.2024год.
На колегите от Пампорово и Боровец!
Сервитьорски поглед
Добре, че имате
поглед. Сервитьор сте. Препълнени чиниите с храна сами скачат в ръцете ви, а
краката послушно намират масата за обслужване.
Очите Ви не спират
да дебнат погледите у клиентите.
Всяко ястие заема
мястото си.
Детето взима кебапчетата, майката пилешката супа, а бащата
успява да улови пълнените с ориз чушки.
Нямате време за чудене.
Взимате нови поръчки
от съседните маси и отново се втурвате на бой. Всъщност краката Ви без да роптаят,
а има ли смисъл да го правят поемат към кухнята, където ръцете ви за сетен път
взимат ястията, които чакат сервирането си.
За момент успявате
заедно с колегите, пет на брой да се справите. Но идва и от сервирането.
Забелязвате клиент, който се чуди дали да изяде последната
си лъжица с таратор, или пък да я остави. Питате:
–
Може ли? – с надежда да вземете почти празната
паница.
Но се оказва, че клиентът е с
характер. Вие дърпате паницата, но и той я хваща с бързина на орел. Дърпа я и
той, а устата му, които не знаят да мълчат проплакват:
–
Ей, много сте бързи, бе! Още не съм си изял таратора,
а вие бързате да от сервирате.
Оставяте му паницата нека си я ближе ако иска, а вие
запазили достойнство се втурвате към следващия клиент, който вече е запалил
цигарата си и издухва облаци дим върху полу празната си чиния с ядене.
Решавате да бъдете тактичен, но правостоящите гладни чакат
отстрани да се опразни масата, за да седнат също за вечеря. Питате:
–
Извинете господине! Това ще го ядете ли?
Шокира ви отговорът:
–
Ние да не сме свине!?
Сконфузен донякъде от сервирате
чинията, но това не помага на краката на клиента да опразнят масата за други
нуждаещи се от храна.
Минавате с празните чинии към кухнята, където ги оставяте на
колегите там, които за сетен път мъчат миялната машина.
Докато се движите покрай масите очите ви следят ръцете на
клиентите заети с лъжици, вилици и ножове.. Погледът зяпа и в чиниите. Внезапно
чувате глас от дама попрекалила с килограмите си, но това не и пречи да мърмори
в ушите Ви:
–
Извинете! Ще може ли готвачът да ми изпържи порция
картофки, топли, и ми ги поднесе лично. Вие ми ги носите все студени?
Обвинението върху вашите
сервитьорски рамене натежава, но Вие като професионалист не му обръщате
внимание.
Но ето, че и друг доста по млад господин ви вика при него на
масата. Почва да ви гризе с думите:
–
Не зная как се е получило… Но готвачът тоя път
явно е успял по невнимание да изсипе цялата солница върху моето руло „Стефани“
в чинията?
Вие сте длъжен да запазите спокойствие:
–
Не отговарям за солта вътре в ястието. Моята работа
е да сервирам и от сервирам чиниите.
Запазили достойнство ги взимате, и докато ги мъкнете към
миялното пътьом друг клиент Ви спира с думите:
– Извинете! Ще може ли филийка хляб?
–
Само!? -като вашето питане е подплатено с лека
сервитьорска ирония.
Други клиенти по напористи от тоя с филийката, искат люти
чушчици, а някои настояват да бъдат обслужени на свободна консумация с
кебапчета. Молят и за питиета. Нужно Ви е търпение за да им обясните, че бара е
на другия край, където ваши колеги посредством магнитни карти дават нужните
количества, алкохол, кафе и безалкохолно.
Втурвате се да събирате поръчките, които мълниеносно се изпълняват от колегите Ви.
Нямате време дори да погледнете клиентите в очите. Пък защо ли? Вашият ястребов
поглед е устремен към изпразнените от съдържание чинии, с които ръцете Ви
трябва да се справят.
Намирате освободена от нахранени клиенти маса и започвате
почистването ѝ, с четка и малка лопатка. Ако някой от клиентите е омазал
покривката до неузнаваемост, това не значи, че е китаец, който е доволен от
обслужването. Невнимателните му ръце са сторили това. Сменяте покривката и
зареждате чисти прибори на масата, салфетка, вилица и нож. Още не сте успели
докрай в мисията си, когато нови клиенти, които действат по чевръсто от Вас са
седнали на масата. Дори Ви подават и поръчката във форма на касов бон, където
се мъдрят гозбите им, които още не сте донесли.
Мърморите си по пътя към кухнята:
–
Ей, много са бързи, бе! Още не сме почистили и
вече са седнали…
Но знаете, че всеки клиент дори и
най-досадния е в правото си. Някои от тях са забравили какво са си пожелали или
маркирали за ядене. Започват с обвинения:
–
Извинете! Но не виждам трите филийки с хляб към
храната си; Защо не сте ми сервирали, салатата?
За да излезете от положение досаждате на човека в кухнята с
марките. Убеждавате го да ви даде касовия бон с изписаната храна на него, който
тиквате в очите на клиента. Той мърмори, че се е объркал, но забравя да Ви се
извини. Пък и защо да го прави. Той е тук на почивка. Море, въздух, пясък,
любов и щастие веднъж в годината.
А пък Вие нещастния сервитьор сте в командировка. Нямате
време да се топнете в морето. Изморен сте. Искате вече всичко да е свършило и
да се приберете в къщи.
Писнало ви е от всичко. Нямате избор. Липсват служители.
Сервитьорите са малко.
Сърфирате между масите, усмихвате се. Приемате поръчки,
правите отстъпки. И всичко това с мисълта: „А бе работа, ама ако можеше… Някой
друг да я върши!“
Пък Вие да си пиете уискито, зяпате, морето и влюбените, и
от своя страна не да мечтаете само, а да осъществите това, което желае сърцето
Ви! Безгрижие и любов, която заслужавате.
В. Софин 16.09.2024год.
