По стъпките на Алеко
За планината Витоша е писано достатъчно за да се включа и аз. Всъщност
идеята беше, че след като писателя Алеко Константинов е успял да се изкачи на
Черни връх -2290м. н. в., защо и аз не го сторя..
Преди две години падналата тогава мъгла на планината Витоша
не ни допусна на върха. Днес 23.09.24година в слънчевия безоблачен ден мечтата
ми да се снимам с металната плоча с лика На Алеко Константинов се сбъдна.
Всяка планина има
своите особености. Изключение не прави в това отношение и Витоша.
Когато тръгвахме в шест сутринта с Пежака на сина ми,
времето отвън щипеше. Три градуса, но все още беше над нулата.
Минаваме пътьом за
зареждане. Ние с Боян, храна, а Пежакът успя да
се запаси с гориво. За всеки от нас по нещо.
Пътят не ни
очарова с пукнатините си към лоното на София. Въпреки това беше почти пусто.
Денят, който обещаваше слънце се оказа и почивен. Затова без проблеми Пежакът
глътна километрите. Нашият маршрут за деня започна от Самоков. Мина през София
и квартала на богатите „Бояна“. Покрай „златните мостове“, морените и все
нагоре покрай планински хижи, които се срещаха по- често отколкото серия от
филма „На всеки километър“.
Скоро се натъкваме на път изграден от павета. Минаваме го
без проблеми. Те започват там, където пътя на места макар по-нагоре асфалтиран
е изровен. Няколко маркирани камъни издатини сякаш порасли гъби се опитаха да
спрат порива на Пежака. Но той упорито се бореше без да има мисъл в него за
отказване.
Накрая стигаме
точката на тръгване. Тя се оказва хижа „Бор“
хижа полу разрушена от поривите на времето и дъждовете дали си среща на това
място. Въпреки опитите на някои инвеститори да я възстановят всичко е било
безуспешно. Колоните вътре изградени от тухли бяха поддали надолу. Просто
бетонния под се беше напукал и всичко потъваше. Макар, че имаше и нови колони
изградени изцяло с бетон и желязо. Все пак избягвайте да влизате вътре в
хижата, където животът Ви би бил изложен на опасност.
Най- накрая
откъсваме погледи от сградата на „Бор“ и като слагаме върху гърбовете си
нетърпеливите раници тръгваме по една пътека нагоре към връх „Камен Дел“- 1862
м. н. в. .
Скоро срещаме
първите туристи, които вече се успели да посрещнат изгрева горе и сега се
връщаха надолу към цивилизацията.
Докато се
поздравяваме пътьом леко съм изненадан. Вместо „Добро утро“, което моята уста
каза, те ми отвърнаха със „Здравейте!“.
Първата особеност беше именно тази. В Рила планина повечето
поздрави, които се разменят независимо от ранния час на деня е „Добър Ден!“ Тук
се оказа заменен със „Здравейте“, което със сина ми Боян бързо усвоихме.
Бяхме очаровани и от срещата с една Златожълта Коралка“. Красива
гъба имитираща морски корал. Снимаме я за спомен и се промъкваме нагоре по почти
без камениста пътека. Минаваме през смесени гори. Бук, смърч, леска и храсти.
Излизаме от гората
и се натъкваме на слана, която е успяла да оцвети туфите с треви покрай
пътеката в бяло. Студът още витае на това място, но колкото повече се изкачваме
нагоре и градусът също го качваше.
Минаваме покрай един каменист връх. Всъщност събрани на едно
място каменни, а не вафлени морени. Интересно ми беше да разбера името на върха.
Питам сина ми:
–
Кой е съседният връх! Само не ми казвай, че се
казва „СъседниО“.
Синът ми се усмихва на хрумката и отговаря,
че е това именно „Съседния“ на самоковски „СъседниО!“После уточнява „Ушите“ –
1906 м. н. в.. Малко по-вдясно от него очите ми улавят друга грамада от каменни
късове.
–
Ами, тоя връх?
Синът ми се засмива в отговор:
–
Че това е „СъседниО“ със съседа му!
Е да вече сме за подбив. Или каквото
повикало такова се обадило.
Срещаме шестима младежи, които слизат от
връх „Камен Дел“, който ние с Боян предварително бяхме определили като първа
спирка по пътя. След поздравите „Здравейте“ между нас те, поемат нагоре към „Черни
връх“. Ние оставаме за снимки и погледи, които не могат да обхванат долу
едновременно цялата столица. София вече се събуждаше. Нежен воал омара спираше
от видимостта ни, но софийското поле с неговите многобройно застроени блокове
блестеше на слънцето.
Във
Уикипедия се запознаваме накратко с това място:
„Камен
Дел“ е скалист връх в северната част на планината Витоша. Има височина
1862 м.н.в.
Върхът
е изграден от андезит. / ефузивна вулканична скала/. Склоновете му
достигат на места до 40° наклон. Подножието му е покрито с широколистни и
иглолистни гори. Най-лесно се достига по южния склон. Подходът започва в
близост до заслон „Ушите“. Панорамата от върха обхваща целия столичен град
София, от „Панчаревското езеро“ на изток до квартал Горна Баня и
село Мало Бучино на запад.
Закусили
тръгваме с Боян покрай връх „Ушите“ или както го титулувахме с него по самоковски:
„СъседниО“. Скоро вече в далечината пред нас съзираме вдясно нашата цел „Черни
връх. Минаваме в близост до заслон „Ушите“ с неговата надморска височина –
1865м.н.в.. Пътеката слиза буквално надолу, където пътьом освен със „Здравейте!“
се срещаме и с табелата на „Преходни
блата и плаващи подвижни торфища“.
От
нея научаваме:
„Торфищата
и мочурите са съществена част от природното богатство на природен парк „Витоша“,
която определя неговата уникалност сред останалите български планини.
Характерно за тях е преовлажняването, дължащо се на високи подпочвени води,
стичащи се повърхностни води и висока въздушна влажност. Те представляват
природни местообитания от европейска значимост и са едни от ключовите обекти на
опазване в парка. Въпреки относително малката си площ и фрагментираност, в
торфищата е съсредоточено значително биоразнообразие. Установени са 227 вида
висши растения, от които 91 вида мъхове.
Торфищата са силно уязвими природни
местообитания, чието благоприятно природозащитно състояние зависи от редица
фактори – природни и антропогенни. Промените в климата водят до естествено
осушаване и сукцесия в торфищата: обрастване с висококонкурентни видове треви,
храсти и дървета и постепенното им превръщане през стадий ливада в гора. Сред
най-честите антропогенни нарушения са промените във водния режим /дрениране и
водохващане/, замърсяването с различен тип отпадъци, еутрофикацията, пашата и опожаряването. Отрицателно въздействие
оказва и туристическото натоварване – преминаване на пътеки през и около
торфищата, както и утъпкването извън пътеките. „
Това
е една малка част от уникалните неща, които само Витоша планина, притежава.
След
краткото олюляване на почвата под нас през торфената пътека стъпваме на твърдо.
Срещаме друг много по широк път идващ от
хижа Алеко в посока „Черни връх“. Тук се разминаваме или пък ни
отминават с тяхното и нашето „Здравейте“ толкова много туристи, които могат да
се срещнат само в почивния ден, който се оказа 23септември.
/следва
продължение/
В.
Софин 24.09.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар