По стъпките на Алеко - втора последна част.

                                                                                        

                                                   По стъпките на Алеко -втора част

           Вървим с приповдигнато настроение сякаш върха вече е в краката ни. Той обаче ни гледа отвисоко присвива око и подигравателно ни пита:

–         Къде сте тръгнали?

Ние със сина ми мълчим, но продължаваме да се движим с една едничка цел, да победим „Черни връх“.

      Вляво от нас забелязваме според думите на сина ми Боян постройки, които служат  за Ръководител Въздушни Полети. Пътят е осеян с малки камъчета и води чак до постройките там. Нашият маршрут е нагоре, където среща си дават вече появили се облаци, които се опитват да  развалят настроението ни. Не успяват, защото пъстрата тълпа ентусиазирани хора не спират да се изкачват на върха. Задминава ни Лора. Всъщност голямо ловджийско куче с придружител, стопанина си. Явно Лора се оказва страхлива… Гледа да заобиколи много по-малко кученце от нея, също тръгнало на разходка в лоното на планината Витоша.

 Интересно ми стана, когато един господин като вълшебникът от Оз успя от голям сак да извади котка. Виж ти!? Тръгнал с котка! Ти да видиш!? Не само той изкачи върха, но и котката му. Разнообразните възрасти срещани по пътя ни, които напираха към Черни връх ми дадоха успокоение, че не съм единствен от по старото поколение ентусиасти.

–         Я виж, синко, наборите как напират нагоре като двадесет годишни! – смея се аз  и продължавам да тормозя краката си, които удържат натоварването нагоре.

Срещаме покрай един малък поток Ая и Хиро. Две кученца със стопанката им. Веднага се сетих за един филм Хиро, където кучето остава докрай на гроба на стопанина си без да могат да го изпъдят от там. Всъщност привързаността в тях е толкова истинска и непоколебима, че ние хората не можем някак си да го проумеем. Да избереш смъртта само защото стопанина ти си е отишъл от живота… Тъжно, но истинско!

    И след това отклонение най- после стигаме върха, който се оказва поляна заобиколена от няколко грамадни разхвърляни от природата,  скали. Метреологична наблюдателница с метална плоча с лика на Алеко среща погледа ми.

    Много от хората тук явно бяха излезли на пикник. Имаше и бизнес. Или както му казваха на времето, алъш - вериш.  Видяхме да продават кебапчета, бира, кола и минерална вода. Имах чувството, че сме на събор. Някои т туристите обядваха, други почиваха. Вътре пък, се предлагаше фасул чорба. Всъщност най- голямо впечатление ми направи металната плоча на Алеко Константинов, където се снимах за спомен. Повечето от туристите се спираха за снимка пред една издялана от дърво мечка с табела указваща височината на Черни връх – 2290м. н. в.

Погледът ми улови надпис за преобладаващите тук природни забележителности.

Буквално се осведомих от табелата монтирана за любознателни туристи:

„ Торфеното бранище“ съхранява най-значителния за България комплекс от високопланински торфища, както и свързаната с тях мъхова и друга влаголюбива растителност. Образуването на торфа е започнало преди 1500 9 2000 години. Сега дебелината му достига до 2 метра, като продължава да нараства с около 1мм. Годишно. Резерватът опазва около 100 вида вариетета мъхове и над 200 вида водорасли. От представителите на висшите растения , 12 вида са включени в Червената книга на България. Сред тях са рилска жълтица, малка мехунка, торфена острица, два вида насекомоядни растения – петлюга и росянка. Сред обитателите на торфищата са и благородния елен, лалугерът, планинската жаба, планинския гущер, снежната полевка. Резерватът е важна хранителна база за някои видове хищни птици.“

    Решаваме с Боян да обядваме някъде надолу по пътя на връщане. Тук избираме друг маршрут, който ни води покрай заслоните „Самара“ и „Три кладенци“. Всъщност обядваме в местността „Конярника“,  където намираме удобно приготвени маси и пейки за пикник. На това място стърчат ръждясалите останки от желязната конструкция на някогашен ски лифт. След краткия обяд, който правим поемаме към хижа „Кумата“. Там за наша изненада намираме и построен параклис носещ името на Иван Рилски. Не успяваме да влезем, защото беше затворен. Долу на хижата ни посрещат мяукащи и лаещи гласове. Много туристи бяха дошли на разходка с кучетата си. Един куп котки, които явно живееха тук смущаваха с гласовете си горската тишина. Спираме за момент само за да заредим шишетата с вода за пиене и после отново впрягаме краката си за сетен път. На това място хижа „Кумата“ имаше и паркирали автомобили. Това беше възможно заради асфалтирания път водещ надолу. Тръгваме по- него. Нашата посока е през местността Боерица:

Тя е разположена на около 1700м.н.в. югозападно от връх „Черната скала“. Тук се намира една от най-старите сгради на Витоша. Хижа „Борова гора“, известна като горски дом „Боерица“, построена през 1927 -  28год. В съседство до нея са разположени хижите „Планинарска песен“, /построена 1970год./ и „Боерица“ /построена през 1956год/. През местността минава високопланинската обиколна пътека на Витоша, по която се отива до Златните мостове , Голи връх, Платото, черни връх и хижите „Кумата“ и „Алеко“.

    Освен това тук се намира и хотел „Боерица“, където отвън бяха сложени маси и обядваха туристи. Успяваме да хванем пътеката покрай всички тези хижи в посока хижа „Бор“,  където отдавна ни чакаше Пежакът на сина ми.

Слизането се оказва по-трудно от изкачването. Но Пежакът се справя и с многобройните туристи тръгнали пеша по пътя.

Едно запомнящо се изкачване във планината Витоша, където всъщност срещите със „Здравейте!“ впечатлява с добродушната си усмивка на хората, които ни я подариха!

До нови срещи в царството на планината, приятели!

В. Софин 25.09.2024год.