Довиждане
лято
Стихнал плаж. Море, което протестира. Вълните
солени сълзи, които удрят брега, но нямат сила да задържат спомена. Лятото си
отива. И вече не е същото. Всичко е променено. Самотно куче търси следи, но не
ги открива. Вятърът е заличил босите крачета. Няма го и милият глас, който пожелаваше
с любов на всички добро утро и красив ден. Крясъкът на чайките избягал. Пусто
е. По улиците липсва хорска глъч. Листата на дърветата оцветени с различни
пламъци, които само майката природа рисува, падат. Толкова тихо, че едва се
чува тихият, отронен за последно мъчителен стон.
И едно морско
момиче, което се сбогува с пристана; с морето, вълните, пясъка и лятото. Едно
момиче, които няма да усеща пясъка в босите си крака. Изгревът няма да усмихва
с руменината си лицето ѝ. И разбира се, той! Някъде далеч, толкова, че едва се
чува гласът му по телефона. Може би все още посреща изгреви и залези! Може би
изкачва планини, пресича реки и среща сърни!
А може би той е
забравил за срещите на пристана. На морския бряг, където вълните цитираха
стихове за любов и щастие, което крясъкът на чайките украсяваше с непоколебимия
си тон. Зов за обич!
Някъде там далече останаха мечтите. Влакът потегли от гарата
с нежелание. Морският бряг остана далече назад. И вече нищо не е същото. Море, слънце,
следи от боси крачета на пясъка. И снимките, лунния изгрев, бризът, който
рошеше и на двамата косите…
Всички неща, които лятото им обеща,
няма ги вече, липсват в пясъка следите.
Сал споменът един на брега останал -
за една любов, неизживяна докрай
неизживяна, но любов незабравима!
В.Софин 27.09.2024год. на морското момиче, Ваня.
Няма коментари:
Публикуване на коментар