Игра на криеница
Щом усмихната внучката видях
приказка изскочи ми в устата.
Разказах ѝ за Зайо Баю досетлив
скрит в храсталака у гората.
Добре, че май съм прозорлив
разсмях даже внучката в лехата.
Божурът там оказа се щастлив,
стигнал висотата на стрехата!
В двора на криеница си играх
скрил се бях от внучката в колата.
Усмихнати очичките и щом видях,
разбрах, че тя печелеше играта!
В. Софин
Глъчка в двора
Едничка казват, имаш внучка!
Тишината даже с нея не е скучна.
За потвърждение и без поръчка -
става често глъчката ѝ благозвучна!
На двора стихчета реди.
Дядо, слуша - даже и мълчи.
Внучката с поглед го следи.
Усмивката от далече му личи!
Баба нещо все нарежда.
Мърмори, даже спори.
Но внучката и със надежда
знае как да я пребори!
На Софи!!!
В. Софин – 30.11.2024год
Диамантени снежинки
Все по бяло вънка става.
Ръка любопитна се протяга.
Снегът хич не се и радва!
Топи се. Не може ни избяга!
Докато сме спали още
пред къщи с коси обелели
от снега натрупан снощи
боровете, кимат оцелели!
Улиците изцяло са превзети.
Светят диамантени стотинки.
С лопати у ръце хората заети,
събират скъпите снежинки!
В. Софин 30.11.2024год.
Мама се оплака
Веднъж мама се оплака,
че животът и със мен е мъка.
Вместо умът ми във наука
взел другаде да щъка!
Татко ме погледна строго.
Но умът ми по момиче щъка.
Наказа ме, дойде ми много.
Но за любовта е нужна, мъка!
Днес преписвах изречения.
Вчера бях на нововъведения.
Не бях отличник, но пък другар -
влюбен бях във Ане Мар!
В.Софин 28.11.2024год.
Небесата с обич целуват
Върхове
високи и черни скали
където
ветрове любов сънуват,
където
еделвайси сред мъгли
небесата
с тиха обич целуват…
Сълзи дъждовни на морския бряг
където
мечтите любовни изплуват,
където
вълните преследват със бяг
чувствата
в мисли, които вълнуват!
И мислите
мои бавно се връщат назад,
когато
морето в закана издигаше глас,
когато
на пясъка топъл само за час
се
вихреха чувствата - цял водопад!!!
Високи
върхове, сред черни скали!
Ветровете
ежедневно горе скандират,
сред
еделвайси и среща с бели мъгли,
че
небесата любов за всеки намират!
В.
Софин 27.11.2024год.
Звезда в
небето
Няма смисъл от сълзите,
когато от живота си отиваш.
Горе редом при звездите
с облаци ще се завиваш!
Луната ще стане ти приятел.
Верен дом за теб ще е небето.
Не ще да имаш указател
но в мисълта ще е Сърцето.
Сърцето дето любеше те на земята.
Което мълчаливо с обич те следеше.
Но съмна. Блещука, едва Звездата.
Твоята, останала да свети на небето!...
В.Софин 24.11.2024год.на Пеньо Пенев
Остана им сърцето!
Срещнахме се на морето.
Ти беше момичето, което
забеляза в мен „детето“
дето иска ти сърцето….!
Вълните пясък галеха.
Нозете смело крачеха.
Слънчеви лъчите, палеха -
Любов, която жареше…!
И може би?! Да може!
Времето ще го покаже.
Двама снимаха морето
Там остана им сърцето!...
В. Софин на Ива 24.11.2024год.
Реката на живота
Налагаше
се да премине реката. От другата страна на моста очакваха помощта му. До вчера
беше валял дъжд, който още не успяваше да изяде докрай снежната покривка
изненадала хората през април.
Когато се изправи
пред ревящата река и полуразрушения дървен мост се поколеба за момент. Миг само
пред отворената водна паст, която не беше за подценяване.
Мостът по-който се налагаше да премине все още се крепеше,
но коремът му на места зееше разпран. Липсваха няколко дъски отнесени от реката.
Това определено си беше изпитание.
Въпреки това
мъжът трябваше да мине на отсрещния бряг на това място. Някъде нагоре
по-течението имаше солиден мост, по-който колите минаваха. Лошото беше, че
нямаше време за експерименти. Алтернатива, която да създаде спокойствие
липсваше.
Мъжът се стегна
вътрешно. За кой ли път това му се налагаше? Тръгна стъпка постъпка. На гърба му имаше раница с така необходимите
инструменти.
Опипом в смрачаващата вечер мъжът се опитваше да стигне
другия бряг, където го чакаха отдавна с нетърпение.
Имаше защо! Мъжът, доктор по-медицина трябваше да помогне
при раждане на дете.
Лошото беше, че на него самият нямаше кой, да му направи
лесно преминаването по-моста.
Когато стигна разпрания корем на моста, където липсваха
дъски, доктор Ангелов се опита да изпълзи по гредите отстрани. Нужно му беше
време, а той нямаше такова. Внезапно се подхлъзна. Бързите реакции на една от
ръцете му предотврати падането в буйните води на реката.
Издраскан, изнемощял, но с вяра, че трябва да стигне жив от
другата страна докторът взе последните препятствия набързо.
Вече го чакаха. Думите им го жегнаха:
–
Хайде бе, докторе… Докога ще те чакаме!
Доктор Ангелов обърса ситните капчици
пот появили се на лицето му и се опита да се усмихне. Не му се получи, защото
от другата страна вместо разбиране, чу:
–
Ти се хилиш тука, ама родилката може да умре…
Докторът не се бави повече. Беше
готов за най-важната битка в живота си. А нима другите минали битки не бяха?
Всяка една бе различна, но беше къс от сърцето му дало Хипократова
клетва.
Волята да даде всичко
от себе си, спаси родилката и появилото се в живота ѝ дете.
Вече се бе смрачило отвън. На доктор Ангелов щеше да му се
наложи да преспи в това село, на което вече не си спомняше името. Умората в
него надделяваше на моменти, когато джиесемът в джоба му звънна продължително
със стон, на който той нямаше как да не откликне.
От другата страна на реката вече го чакаха други хора.
Тръгнали на път с кола. Бързали. Лошото ги стигнало. Колата се обърнала. Имало ранени
с опасност за живота им.
Дългът зовеше докторът, разумът му обаче отказваше.
Алтернатива да помогне или се скрие като страхливец? Докторът не беше страхлив.
Опитаха се да го спрат хората от селото, където вече беше
дал помощта си.
Махна им с ръка, че вярва в способностите си и тръгна назад
от където беше дошъл само преди два часа.
Този път късметлийско щастието му се усмихна. Успешно
премина моста и спаси още един човешки живот.
Наблизо спря кола от, която се показа познато лице на
приятел. Преди да отвори уста и каже нещо познатия занемя. Черната до скоро коса
на доктор Ангелов беше посивяла.
–
Ти ли си докторе?! Не мога да те позная!
Доктор Ангелов се опита да се
усмихне:
–
То и аз самият не мога се позна. Друг човек съм вече…
–
Нима?
–
Е бях поне до вчера…. -едва промълви докторът и
се хвана за гърдите. Явно получаваше инфаркт в тоя момент. Приятелят чието име
не споменаваме поради мерки за сигурност се обади за помощ по- джиесема си.
Линейката
закъсняваше. А и в това дъждовно, кално и студено време трудно се пътуваше.
Когато помощта пристигна след час, лекарите успяха само да констатират смъртта
на доктора.
Преди да издъхне той все пак отвори очи.
Огледа се. Видя приятеля, който бдеше до него и каза“
–Благодаря ти, че ме пазиш, приятелю!
Отивам си… Но важното за мене беше, че успях да спася два живота. Вярно ще
изгубя един. Но той приятелю си е само моят!...
В.Софин 24.11.2024год.
Кафе на мечтите
Кафе горчиво снощи пих,
но капка някаква остана.
Във зори от нея аз се освежих
дрямката тогава ми избяга.
Горчиво вино на обед пих
в чашата ми капка не остана.
Часовете едва не ги убих
с кафе от препълнената кана.
Кафе горчиво в работата пих.
Вкусът му удари ме в очите.
Затова на глътката си позволих
да усети аромата на мечтите!
Времето избира
Денят намръщен си отива.
Липсва ми топлият ти глас.
Мълчание телефонно ме убива.
Теб те няма… Сам съм, аз!
Нейде в спомена с морето,
вечерта довела е луната.
Звъня! Но все дава ми заето.
Нишка прекъснала вълната…!
Телефонно мълчание ме спира
за миг да чуя нежния ти глас.
Щадящо явно времето избира,
подходящ за срещата ни, час!
В.Софин 22.11.2024год. На морското момиче, Ива!
Двете телеграми
Бъдещето
на мъжа зависеше от нея. Не я бе ухажвал, но очакваше тя да направи нещо за
него.
Въпреки това я нямаше.
Някой беше объркал нещата изпращайки я при късметлия.
Той не се мислеше за такъв. Но това не му пречеше да мечтае
за нея. Всяка вечер, когато си лягаше и рано сутрин щом станеше, проверяваше
дали е дошла. Дали случайно не се е
смилила над него. Уви!
Въпреки, че от нейното идване зависеше живота му. Ако не
пристигнеше до утре мъжът щеше да бъде опропастен. Нямаше да има бъдеще. Може
би, защото някой, някъде го искаше само за него?!
Времето му
изтичаше. Броени часове оставаха до решението, тя да дойде. Ако не, на заранта,
заминаваше да провери лично, какво е станало. А в други ден, можеше вече и де е успял да промени нещата в
своя полза.
Стягаше се.
Всъщност гърлото му се бе стегнало. Очите изцъклени като на мъртвец. Останала
съвсем без слюнка, устата едва преглъщаше. Тялото на мъжа се потеше въпреки студа,
който цареше в дома му.
Какво пък толкова…!
Отишла е без да забележи знаците на отчаянието му при друг младеж, който имаше
бъдеще.
Мъжът се чувстваше ограбен, ощетен и безсилен да направи
нещо.
Стегнал куфара на сутринта, когато тръгваше надзърна с
последна надежда в пощата си. Нямаше нищо. Нито вест нито кост, нито лист от
нея!
На излизане се блъсна в раздавача на телеграми.
„Може би?!“ – преряза го под лъжичката.
–
Вие ли сте… - опита се раздавача да попита, но
не му се получи, защото младежа с име Алекс, отвърна:
–
Да, аз съм! Кажете?
–
Но моля ви младежо! Не така напористо.
–
Моля!
–
Няма нужда да се молите. Все пак името ви,
случайно не е ли…?
Младежът го прекъсна:
–
Да аз съм Алекс. За мен ли е телеграмата?
–
Всъщност са две…
–
Моля?!
–
Ами не са ви приели в института да следвате…
Някой явно е дал повече пари за да влезе.
–
Моля?!
–
Е няма да Ви, мъча повече. Имате повиквателна.
Утре заминавате на фронта.
–
Но, моля, Ви!
–
Молбите са излишни. Когато Родината има нужда да я защитиш значи
трябва да го сториш.
–
А, следването ми? Бъдещето ми?
–
Вие сте лишен от него. Някой трябваше да се
жертва, за да може другия, който е налял пари да следва.
–
Не е честно! – реагира остро младежът определен
за пушечно месо.
–
Може и така да е. Но не вие определяте правилата
младежо. Определят ги парите. А за тях като ги нямате, просто сте лишен от думите
си.
Алекс, който вече знаеше, че му
предстои да се срещне с войната, която отнема човешки животи, кимна мълчаливо
към раздавача и протегна ръце за да вземе телеграмите. Не една, а цели две.
Дилема да бъде или не? В това е
въпросът!
Отвори първата телеграма и
прочете:
„ Поради заболяването ви, сте
освободен от военна служба. Съжаляваме, че няма да можете да се биете на фронта
с други мъже, които ще защитават родината ни. Но ако желаете може да ви приемат
в завода за снаряди, където също е нужна помощ…!“
Алекс не дочете докрая първата
телеграма. Отвори втората. Насили се да я прочете:
„Съобщаваме ви, че сте приет в
института ни, където може да следвате медицина. Оценен сте, защото оценките ви
са високи. Надяваме се, че ще бъдете наш студент, а после и лекар, който
спасява човешки животи…“
Нима!? Дилемата се беше обърнала
в полза на Алекс. Той не знаеше дали да плаче, или да се смее.
Съдбата беше раздала картите. Той
този път бе изтеглил, асото.
Ами кандидат студента с парите, с
които си беше купил мястото в медицинския институт?
Взеха го в армията! Тя имаше
нужда от такива младежи. Които вече се бяха доказали. Е поне с парите, които не
бяха спечелили лично.
Уви, Съдбата и на него бе раздала
картите. Но там, липсваше, асото!
В.Софин 21.11.2024год.
Светлината на сърцето
Тъгата остава в нас
взела нещо от мъглата.
И в тоя мрачен час,
няма ни я светлината!
Звездите вече затъмнени
скрили в облаци, очите.
Липсват на всеки откровени
слънчеви избягали ни дните!
Луната пребледняла зяпа
в бездната, където е тъмата.
Сребърна пътеката ѝ сляпа
не вижда в мрака светлината.
В дните облачни и неудачни
мълнии спасяват ни душата.
Там чувствата ги няма, мрачни.
Изгрява в сърцето светлината.
В. Софин 20.11.2024год.
Любов по съседски
Видя ми се мила, скромна, послушна -
докато оседлавах кобила в конюшня.
Но щом името нейно някой пошушна
отвън в галоп като вихър се спусна…!
Докато мисълта у мен едва ли се сеща -
Кобилата прескочи, ограда отсреща.
И хукна влюбена, това ме подсеща -
при съседа – конят Манолчо на среща!
Когато видях това изведнъж ми олекна.
Оказа се връзката тяхна, мила сърдечна!
Не била любовта им прекалено далечна -
дано пък да трае и за двамата вечна!
В.Софин 19.11.2024год.
Бръмбари в главата
Усещам пеперуди във стомаха.
Бръмбари ми влезли у главата.
Виждам себе си с усмивка плаха
на колене паднал пред момата!
На фльонга езикът ми завързан
мълчи уплашен, скрит в устата.
Пробвам в кашлица отвързан
да впечатля с очите си, момата!
Хитрушата целувка ми не дава.
Вместо да се радва, тя припява,
че всяка обич езикът я създава,
когато има кой да му повярва!
Пък аз с пеперудите в стомаха
с езика си мълчалив в устата,
едва ли с усмивката си плаха
ще изградя любов с момата!
В.Софин 15.11.2024год.
Очи разтворих в скука
Дремех обзет от скука,
когато някой внезапно
с Любов взе да гука…
Очи отворих да видя звука -
пробит течеше ми улукът!
…………….
Веднъж един свободен мъник
изскочил гневен и велик
за да може поне за миг
изплезен да се изкаже - език!
……………………..
В ранна утрин озарен
виждам смисъла на моя ден.
Джиесемът слушам умилен -
хванат съм в любовния му, плен!
………………………
Горделив с цвета си бял
сякаш в приказка живял
с глас дрезгав тихичко шептял,
на печката, че всичко е видял -
невъздържаният бобец врял -
внезапно кихнал,
взел, че изкипял!
………………………
Зелените очи
Видях ги вперени в морето -
незабравими, зелените очи.
Видях ги, трепна ми сърцето.
Нещо в тях ме насърчи!
А нейде там далеч в морето
изгревът започна да личи.
Видях го, трепна ми сърцето -
със мен бяха, зелените очи!
Исках безкрай да продължи
изгревът дето тогава се роди.
Тъга у мен остана да лежи –
влюбен бях в зелените очи!
В. Софин 13.11.2024год. на Ива момичето със зелените очи
Вие, последният човек
Телевизор.
Вечеря. Миене на зъби. Телевизор. Програми. Скъпо струващи, петнадесетминутни
реклами…
Седнали
сте пред синия екран. Гледате. Отсреща също някой Ви, наблюдава. Не знаете?! Не
можете да го докажете. Лишени сте от прозрението.
Зяпнали сте екрана на телевизора, който е
променил до неузнаваемост плановете Ви, за живота. Още не го знаете. Не сте го
осъзнали.
В плен сте на „Игри на волята“. А Вашата?
Вече нямате такава. С нетърпение изчаквате мъчението от петнадесетминутните
реклами да свърши. Те влизат като прашинка в зениците на очите Ви, и изменят
мислите, които преди, имахте. Карат да разберете, че парите единствено са
важни. Но не за Вас. За тия, които Ви, следят. Следват, петнайсет минути,
скука. А защо не, разбира се… секс! Правите това набързо като зайците. Защото следва?
… Ами?!
Пак Ви, включват любимото предаване, същото
дето го следите с интерес, и с което вдигате рейтинга на телевизионната
програма.
Точно по часовник петнайсет минути по-късно
идват на ход вездесъщите реклами.
Вече се усещате леко изморен. Дори бих
казал, отегчен. Липсват Ви сили, а и
желание пак да сте заек в размножителен период. Любовницата или жена Ви, също
не изпитват нужда от интимност.
Затова намирате сили да си сипете питие. Някои
пият бира, други са на твърди гориво. Не пиещите хапват. Проверяват хладилника.
Ей така просто от скука се тъпчат. През това време от синия екран някой или
нещо продължава упорито да Ви, следи.
Понякога
усещате втренчения поглед през рекламите, които упорито трият ежеминутно,
Вашата памет.
Вие не знаете това. Не подозирате, че сте
контролирани, манипулирани, наблюдавани.
Лишени сте от ума си.
Вашият ум витае някъде там в предаването по
телевизора. Брадър Биг е включен и за
Вас. Той не ви моли. Брадър Биг, заповядва.
Заповедите му, които не разбирате, звучат
така:
„Вечеряйте, но не забравяйте, че Ви следим!
Време е да измиете зъбите си. Сега правете като зайците в размножителния им
период. За това Брадър Биг Ви отпуска 15 минути на разположение. Проверете дали
е зареден с вкусотии хладилника? Май сте отслабнали? Време е да се подкрепите.
Ожаднели сте. Устата Ви лепне. Сипете си питие по-ваш избор. Ако нямате, то
денонощния магазин със сигурност работи за Вас. Претърчете и си вземете,
разбира се с Ваши пари достатъчно алкохол. Не бързайте! Имате време. Петнадесет
минути са на Ваше разположение.
„Ами предаването?! Моето любимо предаване…?!“
Ако е свършило и не сте успели да хванете
края му, не се безпокойте. Няма нужда да изпадате в паника. Включете се онлайн
по Интернет, който също ще проследи действията Ви, но забележете с по-кратки
реклами.
Вече
сте зомбирани. Били са ви нов експериментален наркотик, от който не искате да се
откажете.
Понякога вечер сте прекалено изморени от работа. Затова заспивате пред
включения син екран. От там на всеки 15 минути се включва камера, която Ви
наблюдава.
По някое време се събуждате. Промъкнала се
е в съня Ви мисъл. Тя прониква на езика ви, който се обажда:
–
Добре, че не ме следи съседът!...
Че, защо му е да го прави?! И той като Вас
е зомбиран. Следи вечер политическите новини на синия екран и на всеки 15
минути облекчава положението си с чаша алкохол. Напиване до безпаметност. Защо
ли?! Бягане от рекламите или нещо друго?!
Не се безпокойте. Никой не може да избяга
от вездесъщото око на синия екран. Не може и да се спаси от преследването.
Телевизор втренчен във Вашето лишено от
мисъл лице, и на съседа алкохолик!
Всъщност кой сте, Вие?
Вие сте последният човек.
Изкуственият интелект е тук. Той Ви
наблюдава, следи и контролира. Налага безпрекословно мнението си.
„Моето…?!“
Вашето мнение днес е без значение!
В. Софин 13.11.2024год.
Цветни пеперуди
Щастливо облаче крачи по небето
иска да скрие на Слънчо лицето.
Докрай неуморно разтяга крачето -
не може да настигне бързо детето,
дето гони цветни пеперуди в полето!
В.Софин 12.11.2024год.
Мама стихче ми чете
Ура! Ура! Ура!
Пак съм у дома!
Мама стихче ми чете.
Пък аз я слушам -
нали съм ѝ дете!
Настинало е моето носле,
но мисля си, че съм добре.
Кашлям малко, не е зле,
стихчето не трябва да се спре!
В.Софин
Мама стихче ми чете -на Софи с обич от
дядо Васко
„Ти си следващият!“
Ранна сутрин.
Вървите по тротоара на притихналия още
спящ град и се опитвате да си поемете въздух. Студеното време Ви лишава
от глътката. Изневиделица започва да Ви души остра кашлица. Тръгнали сте за
работа. Пред Вас потракват обувките на дама, която също бърза за някъде. Може
би като Вас е тръгнала на работа? Може би?! Опитвате се да я настигнете. Не Ви
се получава, защото явно уплашени обувките на дамата се затичват. Решавате, че
сте я изплашили и намалявате крачките си. Дамата завива зад ъгъла и изчезва от
погледа Ви. Вие се движите по същия маршрут. Стигате до ъгъла и онемявате. Няма
дама, улицата е празна. Почти, защото от някъде изкача пред погледа Ви черен
котарак със святкащи в зелено, очи. Стряскате се за момент, а устата Ви сама
проговаря:
–
Какво по- дяволите става тук?
Не можете да си отговорите на въпроса.
Почесвате се и продължавате пътя си с думите:
–
Може и да ми се е привидяло.
Да, но котаракът е на улицата и
Ви следи с поглед. Следите го и Вие. Това не помага, защото Черният котарак
продължава да следи очите Ви.
Решавате, че не Ви е страх и си продължавате пътя към
спирката на автобуса.
Скоро завивате на следващата улица. Погледът Ви отново улавя
движение. Тъмен силует на млада жена с обувки, които бързат за работа. Решавате
да я настигнете с мисълта, че това е оная същата дама преди малко, която
изчезна мистериозно.
Когато почти я настигате, жената ускорява крачките си. Може
би бърза за работа!? А почти сигурно сте успели да ѝ изкарате акъла. Все пак
още е ранна ноемврийска сутрин. Уличното осветление свети също като лунния сърп,
който Ви поздравява с добро утро.
Това Ви кара пак да забавите хода си, за втори път тази
сутрин.
Жената завива зад ъгъла, а Вие обзет от любопитство
забравили, че сте тръгнали за работа тръгвате по-стъпките ѝ.
Вече сте зад ъгъла, където Ви посрещат ококорените очи на
черния котарак, който зяпа към Вас и то без да е учуден. Учудения сте вие.
Жената е изчезнала мистериозно. Нищо друго освен следящия Ви поглед на черния
котарак.
Забравяте този път да пратите някого по- дяволите. Устата Ви
е разтворена в учудване. Езикът едва не прехапан.
„Какво става тук?“
Само тази мисъл минава през главата Ви, но все още имате
кураж. Затова продължавате по улицата изпратен от очите на черния котарак,
който следи Вашите действия сякаш с интерес.
Бързате или краката Ви сами ускоряват темпото. Назад не
смеете да се върнете. Пътят Ви е напред. На следващото кръстовище завивате по една
улица донякъде лишена от осветление. Пред Вас чувате тропота на дамски обувки.
Улавяте строен, женски силует.
Вече сте достатъчно изнервен, но любопитството пак надделява
у Вас.
Решавате да настигнете поне тоя път жената пред Вас.
Почти хуквате. За Ваша изненада и дамата ускорява движението
си.
Задъхан почти я настигате, когато за лош късмет, тя завива
на следващата улица.
Завивате и Вие почти уверен, че ще я видите. Уви! Срещате
втренчените очи на черния котарак, който е застанал на пост и не мърда от него.
От жената няма и помен. Изчезнала, изпарила се… Просто
студен ноемврийски въздух, който щипе бузите Ви и дори има нахалството да
пробие със силата си вашия тънък панталон, с който бяхте тръгнали на работа.
Изведнъж уличното осветление угасва. Още цари полумрак, но
денят е близо.
Дали обаче…?!
Не знаете, какво и защо става?
Бързате към следващия завой само за да установите…
Всъщност срещу Вас върви мъж. Няма помен от странната жена,
която бягаше пред Вас. Няма и черен котарак със святкащи в зелено плашещи очи.
Поздравявате непознатия с добро утро и
заинтригуван донякъде го питате:
–
Извинете! Видяхте ли една млада жена по пътя си?
Човекът Ви погледна сякаш сте полудели и казва:
–
Няма никаква жена, човече!
–
Ами котаракът? Черния котарак видяхте ли?
Отговорът на човека пред вас, Ви шокира:
–
Нито жена, нито котарак! Вие с всичкия ли сте
си?
Разбирате, че човекът ви е взел
за невменяем затова просто махвате за довиждане ръка и бързате напред към
следващата улица и може би…
Стигате, погледът Ви също стига навреме за да видите как
една кола изкача от съседна улица, и блъска същата оная дама, която преди малко
бягаше пред Вас. Гумите скърцат жалостиво, но въпреки опитите на шофьора да
спре возилото с натискане до краен предел спирачки, не му се получава. Колата
поднася блъска жената и опомнил се донякъде шофьорът изчезва с мръсна газ зад
завоя на съседна улица.
Приближавате мястото на произшествието. За Ваша изненада
платното е празно. Няма жена. Но Ви посрещат очите на черния, котарак, който ви
гледа втренчено.
За момент косите Ви настръхват. Врътвате се и хуквате
обратно. Днес няма да ходите на работа.
Ще се скриете вкъщи, ще се заключите и напиете с алкохол за да забравите. А
всъщност нещо случило ли се беше или всичко, което видяхте бе илюзия?
Взимате обратните завои тичешком. Вече на следващата улица
пред вас изкача черен мерцедес, който Ви блъска. Хвръквате сякаш сте птица и
падате на паважа.
Мигове преди да издъхнете се натъквате на зелените очи,
които Ви гледат изплашено.
„Може би котаракът?!“ – една последна мисъл
за Вас преди да потънете изцяло в мрака.
Уви! Оказват се очите на дамата, която
бягаше пред Вас. Може би, защото беше изплашена от нещо, или просто бързаше за
работа рано в тая ноемврийска утрин?!
Това не знаете и няма как да разберете. Жертвата
сте Вие, а не дамата със зелените котешки очи, които ще бъдат оставени за Вас и
в отвъдното. Там ще ви преследват с мисълта за черен котарак. Котарак, който се
е опитал да Ви спре. Не за друго, а за да ви спаси от гибел.
На
следващия ден вестниците публикуваха станалото:
„Вчера рано сутринта на пътя беше прегазен
човек. Самоличността му още не е установена. Пристигналата линейка по-късно
само установи смъртта му. Странното беше, че наблизо до случилото се черен
котарак пресече пътя на репортера ни, който беше дошъл да отрази случая. Втренчените котешки зелени си очи блестяха, но
не дадоха точен отговор за станалото…“
Студеният ноемврийски вятър наблизо смъкваше
последните листа от един очевидец. Кестен, чиято дрезгавост дойде от виещите се
клони на него. Те проскърцаха неистово с глас идващ сякаш от отвъдното: „Ти си следващият!“
В.Софин 11.11.2024год. Самоков
Танцуваща с вълните
Сърцето мое има си очи.
Красива виждам те желана.
Изкушена устата не мълчи
за любов говори без покана.
Усмивката ти, гали ме щастлива.
Усещам пръстите ѝ по лицето.
За мен хвърлена примката ѝ жива
с любов хваща ми сърцето!
Гледам изгрева. Морето ти отива.
Бризът дето роши ти косите.
Гледам ги и виждам те красива -
танцуваш заедно с вълните!
В. Софин 10.11.2024год. На Ива танцуваща с вълните!
Сълзите жълти на гората
Облечена е, цялата блести на есен.
Оранжеви, жълти, червени са листата.
Вълнува живота ѝ вятърът със песен.
Капят сълзите ноемврийски на гората.
В. Софин
Мечтана любов
Едни се радват на пари и дрехи.
Някои на хитрост, други на коли.
Едни с измами, носещи успехи,
а Вие храните се само със мечти!
Всеки има своето желание.
Всеки търси изгодната цена.
Но друго е вашето старание -
мечтаете за любеща жена!
От всичките пари и ловките успехи
за Вас по-скъпа е мечтаната любов.
По безценна от купени шикозни дрехи;
По желана от мерцедес спечелен, нов!
В.Софин 10.11.2024год.
Загадъчно момиче
Момиче виждам в теб загадка
с любов родена с миг за мен.
Погледът и усмивката ти сладка
ме карат да мълча смутен!
Ти идваш в утрото на всеки ден.
Чувам речта за мене сладка.
Щастлив съм, че не съм лишен
от думите и мисълта ти, гладка!
А тя за мен необходима нежност има
за моите сподавени, стаени страхове.
Красива, макар далеч, недостижима
момиче на морето си, което ме зове!
В.Софин 8.11.2024год Посветено на морското момиче.
Възмездието
Бяха го
хванали. Според тях беше в къщата да краде. Според думите му преди да му
запушат устата: „Не!“
Решиха набързо да го обесят преди властите да са се намесили.
Очите за уловения светеха като на диво животно хванато в капан.
Колкото и да се взираше той, не срещаше съчувствие. Нямаше
измъкване. Въжето вече облизваше шията
на осъдения. Ръцете му стегнати отзад, бяха вързани здраво.
На хората в
махалата им беше писнало отдавна. Толкова много кражби за една година, а и
изчезването на шестнайсет годишното момиче на едно от семействата. Макар и да
претърсиха къщите наоколо не откриха нищо.
Може би мъжът, който минаваше за първи път през града им,
знаеше нещо? Или криеше истината?
Много по-добре според
хората от махалата беше да го обесят. Така дори и да не беше той, щяха да
уплашат тоя дето бе отвлякъл, момичето. Така мислеха те, а и бяха подкрепени от
съседа, който беше заловил според думите му, истинския крадец.
Осъдения набързо
опитваше да каже нещо в своя защита, но не му се получаваше заради вече
запушената уста.
Съседът беше довел подкрепление. Племенникът му сирак, който
живееше при него пристъпи към действия. Изказа се, че чичо му лично е заловил
извършителя по-време на кражбата, която не била първата в техния дом. Как така
някой ще си позволи без разрешение да влиза в чужд имот? Пак имал е късмет, че
не е бил наблизо той да го гръмне с пушката си за лов. Чичо му Тони според
думите му, извършил благородно дело като заловил престъпника по време на
престъпление, което извършвал в момента.
И без да се церемони повече племенникът Рон преметна въжето
през клоните на кестена растящ пред къщата, където беше станала кражбата. Тъкмо
бяха успели да повдигнат бавно и мъчително тялото на жертвата, когато изведнъж
някъде наблизо се чу викът:
–
Помощ! Помогнете! Моля, Ви!
Викът дойде откъм къщата на чичо
Тони.
Какво ли ставаше там? Май някой
се опитваше да повика , помощ?!
Племенника Рони и чичо му, лишени
от скрупули продължиха да дърпат въжето с жертвата. Един от мъжете обаче,
Николай, който беше дочул нещо, викна:
–
Спрете! Чувате ли! Спрете! – и Николай блъсна
племенника и чичо му докато въжето се отпусна и жертвата падна на земята. - Мисля,
че е повече от редно да чуем какво ще каже, осъдения….
–
Че какво ще го разпитваме…. Не виждам смисъл- -
опита се чичо Тони да омаловажи факта, че ще обесят невинен човек.
Не така мислеше мъжът прекратил
екзекуцията. Разхлаби клупа на въжето стегнато
около врата на предполагаемия извършител на кражбата и му позволи да говори.
Осъденият на смърт се закашля сякаш беше охтичав. Пое дълбоко въздух, напълни
дробовете си с кислород и едва чуто промълви:
–
Ами, когато минавах по улицата отвън дочух вик и
реших да погледна… Някъде там в къщата ставаше нещо? Втурнах се не от
любопитство, а да помогна, когато тоя тук…- и той посочи, племенника Рони, който беше най
настоятелен в действията си на палач -тоя тук ме спря! Препъна ме, върза ръцете
ми и после се обади по джиесема си на някой.
–
Ами Рони се обади на мен. – потвърди чичото. - Обади
се, че някой е отмъкнал парите ми от масата, в къщата, където ги бях забравил.
Когато проверих наистина ми липсваха поне три хиляди долара… Това преля чашата
и аз като съвестен съсед Ви се обадих, че най-после сме хванали крадеца.
–
Вярно ли е това? – обърна се Николай спрял
екзекуцията към, непознатия.
–
Не е! Защото не успях изобщо да вляза в къщата. Препънаха
ме току пред вратата, която зееше разтворена…
–
Аха! И ти мръсно животно, крадливо такова… -
позеленял от загубата си чичо Тони не подбираше изразите си – ти червей такъв,
пропълзя до масата и отмъкна парите?
–
Моля ви се! Без епитети! – прекъсна отровната
тирада от думи на чичото, Николай, който искаше да чуе истината.
Точно в тоя момент за сетен път отнякъде
прозвуча, сякаш изпод земята, но откъм къщата, писък. Викът удари като камбана
ушите на присъстващите. Всички погледи се отклониха към къщата на чичо Тони,
откъдето се чуха виковете:
–
Помощ! Помогнете! Какво Ви става, хора? Няма ли
кой да ми помогне?
Прозвуча почти детски глас на
момиче, което плаче.
Какво ставаше там? Какво се случваше? Някой зовеше и то
съвсем сериозно за помощ?
Племенникът Рони обзет от ярост, пак беше хванал въжето и го
дърпаше неистово сякаш всичко зависеше от обесването на човека, хванат в къщата
на чичо му.
Последният също беше чул писъка и виковете. Взря се в очите
на племенника Рони, и потърси в тях, отговор. Той не закъсня:
–
Чичо Тони ти, какво? Съмняваш ли се в мен? Това
е вятърът, който скърца в разтворения за проветрение прозорец на мазето… Нали
ти казах, лично го видях да взима парите…
–
А къде са те? – сянка на съмнение набразди
лицето на чичо Тони.
–
Сигурно ги е скрил някъде… - опита се да
шикалкави племенникът, Рони.
–
Какво Ви става, хора? Мислите за пари, когато
някой в тоя момент вика за помощ?! – не се
сдържа, Николай.
Съседите се опитаха да проверят
откъде се беше чул викът за помощ, но чичо Тони ги спря:
–
Вие, какво? Не вярвате на думите на племенника
ми, че няма никой в къщата?!
–
Ами по-скоро вярваме, че парите ти са окрадени
от него. – обвинението плисна помия в лицето на чичо Тони и той почервеня от ярост.
–
Как смеете да обвинявате! Ще се оплача на
властите! Нямате право да влизате без
заповед от прокурора в имота ми!
Когато видя, че това не помогна,
защото го блъснаха на земята, чичо Тони стана и се втурна след съседите, които
вече навлизаха в имота му.
Използвал ситуацията племенникът духна. Качи се в автомобила
си и запраши нанякъде.
Съседите нададоха викове и чуха отговора идващ сякаш изпод
земята. Огледаха се. В близост до къщата имаше маса и два стола. А под нея…
Скрита изба откъдето се чуваше глухо зовът за помощ. Отместиха масата и
столовете. Вдигнаха скрития капак отдолу и онемяха. Просто ужасени погледите им
срещнаха погледа на полуголо плачещо момиче, вързано с вериги.
Именно него бяха търсили последните дни и то с помощта на
полицията. Не бяха открили нищо, защото тогава племенникът, беше сложил парцал
в устата на момичето за да не се чуят виковете му.
Уви, пръстът на съдбата се беше намесил. Парцалът беше
изплют и виковете на момичето всъщност спасиха осъдения на смърт, който стоеше
все още на улицата очакваш решението на съседите.
Чичо Тони надникна и като видя момичето се опита да избяга.
Бързо беше заловен и изправен на съд. Мислеха да го обесят, но по предвидлив
тоя път Николай, който беше прекъснал екзекуцията се бе обадил на полицията.
Вече дошла тук, тя не само освободи заподозрения, а и сложи белезници на чичото.
–
Какво щяхме да сторим! – каза Николай, който се
беше обадил на полицията за помощ. – Вървяхме по-тънък лед. Всеки момент можеше
да се пукне и всички щяхме да бъдем удавени….
Обезумял от страх за направеното от него, племенникът Рони се
отдалечаваше по- магистралата с луда скорост. Опитваше да избяга с колата си.
Полицаите го причакваха на 101 – вия километър.
Не успя да спре навреме преградения от тях, път. Отби вляво и от високата скорост колата
му се преобърна няколко пъти. Когато най-после успя да се спре, намери дърво,
където се разби и избухна в пламъци.
Какъв късмет!
Наистина възмездието беше стигнало племенника. Но кой беше
виновният? Чичо Тони изпуснал юздите на сирака племенник, или самият извършител
на дръзкото престъпление, което трябваше в съда да се докаже?
Или може би парите, които бяха възпитали и двамата. Няма нищо
по хубаво от тях. Но като ги изгубиш?
Животът най-висшето благо беше оставен на второ място.
И това навярно беше късметът на осъдения несправедливо и на
извършителя избягал секирата на правосъдието. Също така и момичето, на което
беше даден втори шанс за живот!
Неведоми са пътищата господни!
В.Софин 6.11.2024год.
