Двете телеграми

 

                                                                                            

                                                                         Двете телеграми

                   Бъдещето на мъжа зависеше от нея. Не я бе ухажвал, но очакваше тя да направи нещо за него.

   Въпреки това я нямаше. Някой беше объркал нещата изпращайки я при късметлия.

Той не се мислеше за такъв. Но това не му пречеше да мечтае за нея. Всяка вечер, когато си лягаше и рано сутрин щом станеше, проверяваше дали е дошла.  Дали случайно не се е смилила над него. Уви!

Въпреки, че от нейното идване зависеше живота му. Ако не пристигнеше до утре мъжът щеше да бъде опропастен. Нямаше да има бъдеще. Може би, защото някой, някъде го искаше само за него?!

   Времето му изтичаше. Броени часове оставаха до решението, тя да дойде. Ако не, на заранта, заминаваше да провери лично, какво е станало. А в други ден,  можеше вече и де е успял да промени нещата в своя полза.

     Стягаше се. Всъщност гърлото му се бе стегнало. Очите изцъклени като на мъртвец. Останала съвсем без слюнка, устата едва преглъщаше. Тялото на мъжа се потеше въпреки студа, който цареше в дома му.

           Какво пък толкова…! Отишла е без да забележи знаците на отчаянието му при друг младеж, който имаше бъдеще.

Мъжът се чувстваше ограбен, ощетен и безсилен да направи нещо.

Стегнал куфара на сутринта, когато тръгваше надзърна с последна надежда в пощата си. Нямаше нищо. Нито вест нито кост, нито лист от нея!

На излизане се блъсна в раздавача на телеграми.

„Може би?!“ – преряза го под лъжичката.

–         Вие ли сте… - опита се раздавача да попита, но не му се получи, защото младежа с име Алекс, отвърна:

–         Да, аз съм! Кажете?

–         Но моля ви младежо!  Не така напористо.

–         Моля!

–         Няма нужда да се молите. Все пак името ви, случайно не е ли…?

Младежът го прекъсна:

–         Да аз съм Алекс. За мен ли е телеграмата?

–         Всъщност са две…

–         Моля?!

–         Ами не са ви приели в института да следвате… Някой явно е дал повече пари за да влезе.

–         Моля?!

–         Е няма да Ви, мъча повече. Имате повиквателна. Утре заминавате на фронта.

–         Но, моля, Ви!

–         Молбите са излишни.  Когато Родината има нужда да я защитиш значи трябва да го сториш.

–         А, следването ми? Бъдещето ми?

–         Вие сте лишен от него. Някой трябваше да се жертва, за да може другия, който е налял пари да следва.

–         Не е честно! – реагира остро младежът определен за пушечно месо.

–         Може и така да е. Но не вие определяте правилата младежо. Определят ги парите. А за тях като ги нямате, просто сте лишен от думите си.

Алекс, който вече знаеше, че му предстои да се срещне с войната, която отнема човешки животи, кимна мълчаливо към раздавача и протегна ръце за да вземе телеграмите. Не една, а цели две.

Дилема да бъде или не? В това е въпросът!

Отвори първата телеграма и прочете:

„ Поради заболяването ви, сте освободен от военна служба. Съжаляваме, че няма да можете да се биете на фронта с други мъже, които ще защитават родината ни. Но ако желаете може да ви приемат в завода за снаряди, където също е нужна помощ…!“

Алекс не дочете докрая първата телеграма. Отвори втората. Насили се да я прочете:

„Съобщаваме ви, че сте приет в института ни, където може да следвате медицина. Оценен сте, защото оценките ви са високи. Надяваме се, че ще бъдете наш студент, а после и лекар, който спасява човешки животи…“

Нима!? Дилемата се беше обърнала в полза на Алекс. Той не знаеше дали да плаче, или да се смее.

Съдбата беше раздала картите. Той този път бе изтеглил, асото.

Ами кандидат студента с парите, с които си беше купил мястото в медицинския институт?

Взеха го в армията! Тя имаше нужда от такива младежи. Които вече се бяха доказали. Е поне с парите, които не бяха спечелили лично.

Уви, Съдбата и на него бе раздала картите.  Но там, липсваше, асото!

В.Софин 21.11.2024год.