Реката на живота
Налагаше
се да премине реката. От другата страна на моста очакваха помощта му. До вчера
беше валял дъжд, който още не успяваше да изяде докрай снежната покривка
изненадала хората през април.
Когато се изправи
пред ревящата река и полуразрушения дървен мост се поколеба за момент. Миг само
пред отворената водна паст, която не беше за подценяване.
Мостът по-който се налагаше да премине все още се крепеше,
но коремът му на места зееше разпран. Липсваха няколко дъски отнесени от реката.
Това определено си беше изпитание.
Въпреки това
мъжът трябваше да мине на отсрещния бряг на това място. Някъде нагоре
по-течението имаше солиден мост, по-който колите минаваха. Лошото беше, че
нямаше време за експерименти. Алтернатива, която да създаде спокойствие
липсваше.
Мъжът се стегна
вътрешно. За кой ли път това му се налагаше? Тръгна стъпка постъпка. На гърба му имаше раница с така необходимите
инструменти.
Опипом в смрачаващата вечер мъжът се опитваше да стигне
другия бряг, където го чакаха отдавна с нетърпение.
Имаше защо! Мъжът, доктор по-медицина трябваше да помогне
при раждане на дете.
Лошото беше, че на него самият нямаше кой, да му направи
лесно преминаването по-моста.
Когато стигна разпрания корем на моста, където липсваха
дъски, доктор Ангелов се опита да изпълзи по гредите отстрани. Нужно му беше
време, а той нямаше такова. Внезапно се подхлъзна. Бързите реакции на една от
ръцете му предотврати падането в буйните води на реката.
Издраскан, изнемощял, но с вяра, че трябва да стигне жив от
другата страна докторът взе последните препятствия набързо.
Вече го чакаха. Думите им го жегнаха:
–
Хайде бе, докторе… Докога ще те чакаме!
Доктор Ангелов обърса ситните капчици
пот появили се на лицето му и се опита да се усмихне. Не му се получи, защото
от другата страна вместо разбиране, чу:
–
Ти се хилиш тука, ама родилката може да умре…
Докторът не се бави повече. Беше
готов за най-важната битка в живота си. А нима другите минали битки не бяха?
Всяка една бе различна, но беше къс от сърцето му дало Хипократова
клетва.
Волята да даде всичко
от себе си, спаси родилката и появилото се в живота ѝ дете.
Вече се бе смрачило отвън. На доктор Ангелов щеше да му се
наложи да преспи в това село, на което вече не си спомняше името. Умората в
него надделяваше на моменти, когато джиесемът в джоба му звънна продължително
със стон, на който той нямаше как да не откликне.
От другата страна на реката вече го чакаха други хора.
Тръгнали на път с кола. Бързали. Лошото ги стигнало. Колата се обърнала. Имало ранени
с опасност за живота им.
Дългът зовеше докторът, разумът му обаче отказваше.
Алтернатива да помогне или се скрие като страхливец? Докторът не беше страхлив.
Опитаха се да го спрат хората от селото, където вече беше
дал помощта си.
Махна им с ръка, че вярва в способностите си и тръгна назад
от където беше дошъл само преди два часа.
Този път късметлийско щастието му се усмихна. Успешно
премина моста и спаси още един човешки живот.
Наблизо спря кола от, която се показа познато лице на
приятел. Преди да отвори уста и каже нещо познатия занемя. Черната до скоро коса
на доктор Ангелов беше посивяла.
–
Ти ли си докторе?! Не мога да те позная!
Доктор Ангелов се опита да се
усмихне:
–
То и аз самият не мога се позна. Друг човек съм вече…
–
Нима?
–
Е бях поне до вчера…. -едва промълви докторът и
се хвана за гърдите. Явно получаваше инфаркт в тоя момент. Приятелят чието име
не споменаваме поради мерки за сигурност се обади за помощ по- джиесема си.
Линейката
закъсняваше. А и в това дъждовно, кално и студено време трудно се пътуваше.
Когато помощта пристигна след час, лекарите успяха само да констатират смъртта
на доктора.
Преди да издъхне той все пак отвори очи.
Огледа се. Видя приятеля, който бдеше до него и каза“
–Благодаря ти, че ме пазиш, приятелю!
Отивам си… Но важното за мене беше, че успях да спася два живота. Вярно ще
изгубя един. Но той приятелю си е само моят!...
В.Софин 24.11.2024год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар