Системата, която ни управлява

 

                                                                                      

Системата, която ни управлява

                               В зората на раждането ми не знаех, че съм роб. Зависим! Майка, баща, училище, учители. И после, работа! Подчинен на нея пряко за пари и хляб. Мечти много! Надежди, несбъднати!

Не е ли роб тоя, който е принуден всеки ден да ходи на работа, която не обича и да слуша заповеди, които трябва да изпълнява при това, безпрекословно?

Гледам котката отвън, Мустачка. Храня я! Тя зависи от мен. Не съм я прибрал от улицата. Просто тя зависи от храната, която споделям с нея. Тя е свободна. Може да си тръгне, когато поиска. Всеки миг е неин. Но втурне ли се безразсъдно в джунглата живот неминуемо ще загине. Затова търпи мълчаливо подаянията ми, гледа ме отвън през прозореца, от който и аз я наблюдавам но отвътре. Зяпаме се всеки ден рано сутрин и вечер. Галя я отвън на терасата. Всъщност тя, не осъзнава, че е моя. Но моя ли е всъщност след като е винаги отвън в топло и студено време?

Идва, гледа ме със зелените си очи пълни с тъга и обич, хапва и си тръгва.

Виждам себе си. Сутрин тръгвам на работа. Вечер се прибирам. Тогава уж съм свободен. Но идва бързо съня, когато човек е изморен и ето ти, другата утрин. Пак на работа, тревоги и вечерно прибиране. Това би бил живота на всеки, който е зависим.

Наркомания някаква, която и като другата трудно се изкоренява.

Има и работа, която радва сърцето на човека. За мен това е изкуството. Рисуване, пеене, свирене, писане, скулптура, опера, театър и още куп неща за които си заслужава да се живее. Любовта също е изкуство за двама! Защо изкуство? Не всеки умее да люби безкористно. Не всеки защото са намесени парите, които носят сигурност в един свят готов да се разпадне всеки момент.

Всеки избира сам за себе си пътя по който ще върви. Някои просто се отказват да го извървят докрая.

Системата е създадена такава, че ти взема всичко.

Но първото, което взима е свободата да бъдеш щастлив. Подчинен на структури, които решават вместо теб. Реклами, кредит и дори гласуване за което едва ли ще разбереш някога.

Единственото, което се иска о теб е да бъдеш роб, скромен и послушен. Иначе системата не търпи да бъдеш друг. Отвън улицата те чака. Свободен е всеки твой миг. Ти избираш, кога да си тръгнеш! Но ако имаш смелостта да го сториш ще изгубиш всичко построено с неимоверни мъки от теб.

Тръгваш губиш всичко и си свободен, или оставаш роб?

Гледам в котката Мустачка, която ме зяпа отвън и мълчи. Нито мяучи, нито драска по прозореца. Гледаме се и питам се кой от двама ни е по щастлив?

Всеки миг е ценен споделен с приятели и близки.

Когато прочитам в погледа на котката обич разбирам, че светът се крепи единствено на нея. Няма ли я, няма ли го тоя миг, тогава? Тогава наистина всички щяхме да сме роби на системата, която избира нашето бъдеще…

В. Софин 7.02.2025год.