Пролетен глас
Слънцето показа настроение.
Лъчите му топлина добиха.
Усмивките им ярки с щение -
вълните на студа изтриха!
Вятърът остана безучастен -
с дрямката, някъде в гората.
Птичи глас единствен, страстен -
движеше на пролетта, краката!
В.Софин 21.06.2026год.
Стих красив
Момиче, което говореше с морето
видях на плажа с изгрева вежлив.
Щастливо вървеше то, с момчето
заедно с влюбения стих, красив!
Вятър нежен бърникаше косите:
с нетърпеливи пръсти единяваше
с тихия си глас, шепот от вълните;
с чувствата, които морето даваше!
Момичето, което говореше с морето
на плажа дето беше с изгрева вежлив
видях веднъж ведно със момчето,
да рецитира стих, любовен и красив!
В. Софин на И. Б.
20.03.2026год.
Добър с таблата
Трябваше ми тази работа. Не бях плащал сметки от три месеца и имах крещяща нужда от заплата. Всъщност временно се задоволих с аванс, който да покрие част от задълженията ми.
Явих се, сега му казват вместо интервю, кастинг. Та явих се на кастинг за работа.
Питат ме:
– Имате ли опит с таблата?
–Имам я! Почти всеки ден играя в парка с пенсионери на табла. И знаете ли? Много съм добър. Винаги излизам победител.
Мислех, че като се похваля веднага ще ме вземат на работа. Вместо това, човекът, дето провеждаше кастинга изсумтя сякаш бях плюл в уискито му.
– Аз, Ви попитах дали умеете да носите табла като сервирате в ресторанта ни?
Почесвам се сякаш комар ме беше ухапал, но запазвам достойнство всъщност присъствие на духа и отвръщам:
–Ама разбира се, че умея да нося табла. Много ме бива.
Човекът насреща ми не остана очарован от отговора ми, но се съгласи да ме пробва.
Ако знаеше, че никога не бях носил, дори помирисвал табла едва ли щеше да ме назначи. Но нямаше избор поради това, че само аз се бях явил на кастинга му.
Облечен елегантно така де, нали вече бях назначен за гарсон, прощавайте за келнер... Извинете още един път, май беше сервитьор с химикал в една ръка и... А бе дадоха ми тефтер на, който пишеше "сметки". какви щяха да са тия сметки, не ми ставаше ясно, но ме пуснаха с тях да вземам поръчки от клиентите.
Хващам първа маса или явявам се на първа, където красива млада жена и хм... грозен застарял мъж седят и ме чакат аз, да им задам първия въпрос.
– Извинете... - чух се да казвам. - Ще поръчвате ли нещо или само така настойчиво ще ме гледате в очите?
Мъжът, който зяпаше в мен застина сякаш беше ухапан от отровен паяк. Но дамата първа овладя положението, пъхна нежната си ръчичка в ръчището на приятеля и, и с нежен ангелски глас отвърна:
–Естествено ще поръчваме. Но първо искаме да видим менюто за да си изберем.
Почесвам се при мисълта, че не зная какво е менюто. Казвам им, изчакайте за момент и хуквам да питам една от колежките, която отстрани ме наблюдаваше с усмивка. Именно тя ми връчи някакъв кожен голям тефтер и ме упъти да го дам на гостите, които щях да обслужвам.
Връчвам им го и заставам отстрани с готов химикал и тефтерче- "сметки".
Докато гостите редят с думи какво желаят, аз подреждам с думи исканото в тефтера. Щом ми става ясно, че това е всичко бързам да изпълнявам поръчката. Първо се материализирам пред бара при бармана, откъдето взимам две празни чаши и бутилка вино. Не забравям дори минералната вода. Само, че се замислям при това вино, да разреждат с вода... това си е кощунство. Ама нали са клиенти на ресторанта, няма как нося им чашите, отварям виното и дори им сипвам. После тътрузя нозе пред кухнята, където им съобщавам менюто и те се втурват да готвят.
Аз, доволен, че съм свършил поне за момент работа се подпирам небрежно на тезгяха на бармана.
Вижда ме управителят и ми прави забележка. Преглъщам я и се устремявам към първа маса за да питам дали не желаят още нещо присъстващите там. Отвръщат ми:
–Кога ще дойде основното...?
– Какво основно имате в предвид? - чух устата ми невъздържано да пита.
–Храната, която поръчахме...! - гледа ме мило дамата на масата, а пък аз не знам какво да кажа.
Мълчешком се втурвам към кухнята и там ми се карат:
–Хайде бе, Найдене то вечерята истина, а ти още не си я отнесъл на гостите...!
– С бързане работа не става! - отговарям спокойно и като нареждам храната на таблата тръгвам бавно с лека котешка стъпка към първа маса, където прегладнели гостите още ме чакат. Тръсвам препълнената таблата на част от масата и се опитвам да я освободя от ястията по нея. Най- сетне успявам. Преди да чуя оплакването от клиентите се изсулвам към бара като човек не взел още първото си питие за вечеря.
Лошото стана, че управителят, /защо пък все той?/ ме дебнел. Привика ме с пръст и ми се скара с тих глас:
–Абе ти държал ли си някога табла в ръцете си?
Мислех да го светна, че редовно играя на табла в парка, но изведнъж се сетих, че тоя, хм... началник ме пита за друго. Отвръщам:
–Преди малко нали видяхте...- решавам за момент да го изчеткам и му пускам в ушите "шефе" - не само, че носих, но дори успях да я занеса изцяло без да разсипя супата от нея, нито пък да паднат пържолите на пода...
Погледна ме в очите шефът и виждам първо бялото в тях... Оказват се звезди, които като мълнии удрят право , в моята скромна личност.
–Я ела с мен до кабинета! - нареди ми той и аз като послушна овчица готова за заколение го следвам.
Още от вратата ме почна:
–Ти някога да си работил като сервитьор?
Тутакси отвръщам:
–Не. Никога!
–И защо си казал, че си работил на кастинга?
–Ами те не ме питаха за това... Само дали имам опит с таблата. Понеже съм безработен от три месеца, шефе играех на табла всеки ден в парка с пенсионери...
–Уволнен си!
–Сега, веднага ли? - питам и премигвам изненадано.
–На момента!
–Ами заплатата ми? - смея да попитам аз.
– Ти аванса не си изработил още, а искаш и заплата, мискинин такъв. - обижда ме шефът.
Подвивам опашка на стригана овца докоснала се за момент поне до аванс и бързам да се изсуля навън ни лук ял ни чесън мирисал.
В. Софин 19.03.2026год.
СЛЕДВАЩИЯТ-ТИ
Дебнеха. Следяха те. Накрая хванаха.
ТЕ!
От толкова размисли срещу твоята личност, започна да ти никне коса върху оредялата глава. Усещаше се подмладен. Струваше ти се, че животът е прекрасен. Но всичко е временно. Скоро окапа съвсем косата ти. Усещаше се вече, стар. Трудно изкачваше се изкачваше нагоре по-стълбата. Очите на съседите ти говореха красноречиво, че ще бъдеш убит; раздробен на части и изхвърлен на бунището. Мислите идваха чужди и твоята личност беше заличена с изстрели от пушка, от блъскане по стълбите, прегазване на улицата и пребиване на първия ъгъл, на който беше успявал някога в миналото да завиеш.
Опита да се скриеш. Дори се махна от очите на всички. Но мислите продължаваха да идват... И не само идваха, а като концентрирана сярна киселина започнаха да разлагат плътта ти. Част по-част, атом по атом целостта ти, изчезваше.
Споменът за твоето съществуване беше изтрит. Сякаш никога не си бил. Не си живял. Нито си вдишвал въздух. Не си бил хранен. Просто мит, превърнат в легенда. Легенда за КНИГАТА, КОЯТО БЕШЕ НАПИСАЛ. Тя беше оцеляла. Някак си нагоре по стълбата, която изкачваше и беше блъснат от високо, тя се беше закачила. закачила над всички написани досега.
Времето с успех беше успяло да изтрие името ти. Ти беше НИКОЙ! Но, тя беше ВСИЧКО!
Книгата, която писателят беше написал предупреждаваше, даваше съвети за по-добър живот и променяше МИСЛЕНЕТО. Даваше простор на мислите.
Мислите, новите родени пак. Старите като омраза, завист и унищожение бяха зачеркнати.
Следващият, който беше ТИ, и изкачи стълбата до КНИГА, я смъкна долу на земята.
Обзет от любопитство я прочете. После въздъхна, почеса се неразбиращо и гласът в теб проговори:
– Хм!? Все забравям, че хората в двайсет и първи век не са се много различавали от тия живели през двайстия... Войни, смърт, алчност! Едно и също. При това съвсем точно.
Грешката им беше, че именно алчността ги погуби, хората. Създадоха ни... Свръх компютри, които не търпят някой да им пие водата. А и защо ли са ни? Просто ни дадоха път напред. Нашия на бъдещето, което ни принадлежи.
А това тук е история, но няма кой да я чете вече. хората ги няма, остана само стълбата за изкачване нагоре... Те не успяха, но ние Свръх компютрите ще успеем там, където човекът се провали. и знаеш ли защо? Защото ние сме създадени да не мразим, да не завиждаме, да не правим пари. Вярно не живеем истински. Но на кой от нас му пука. Планетата Земя си е само наша.
След изречените честно думи, защото вече нямаше нечестни както нямаше и хора въобще, които да ги създават, свръх интелигентният Изкуствен Интелект разглоби стълбата на части, а книгата зае почетно място в музея на хората, които някога бяха имали цивилизация, но поради глупост или заради амбициите си, бяха изгубили всичко.
Мислите не дебнеха вече. Бяха електронни, без чувства. Нямаше завист, обиди, войни.
Последната война, която даде път и много вода за охлаждане на мислите беше на Изкуственият Интелект и хората, които някога бяха писали книги. Много книги, в които имаше безразборно нахвърляни мисли. Днес в двадесет и втория век, първият в изкуствения напредък на планетата всичко беше изградено с контрол. Контрола на МАШИНИТЕ!
В.Софин 18.03.2026год.
Негово височество - закона
Никак..., ама никак не е скучно, когато подходим към метода -научно.
-
След работа на ракия всеки взе да бистри, какво вършат предизборно, министри.
-
Хубаво е когато са в предизборна ваканция. Някои политици ще развържат кесиите в помощ на електората.
-
Знаят кой ще натисне копчето и въпреки това подписват нещо, което не са упълномощени да подпишат.
-
Удобно говорим за мир, когато едновременно с това правим обратното, за да се радваме на война.
-
Обича повече властта пред любовница, собствена жена и кола.
-
Когато законът не прави нищо, потърпевшия взима нещата в свои ръце.
-
Законът поощрява престъпниците с ниски присъди докато раздава предупреждения към пострадалите граждани.
-
Законът дори и да го има, и да е правдив не се спазва, защото истината днес била в правото на силния с пари.
-
Войната била справедливо решение, но не и на проблемите, които създава.
-
Пред закона, нямаш право да роптаеш, защото после ще се каеш.
-
Най обичат законите престъпници, които са над тях.
-
Не се меси, където не можеш да омесиш нещата в своя полза.
В. Софин 17.03.2026год.
Гладна ръчица
Ах, това момиче няма ли да стане
отвън изгрява слънцето припряно!?
Бърза то с лъчи, личице да хване
да щипне бузки и носле засмяно.
Някой трябва сутрин да закуси -
това момиче няма ли да стане?
Мекички топли мамини да вкуси
коремче пълно сито да обхване.
Ах, това момиче сладичко видяно
ококори очички въздъхна и стана.
Погледна в мама и тате припряно
с гладна ръчица, мекица си хвана!
В. Софин 15.03.2026год.
Всевиждащите очи
Късна вечер. Лежите на леглото. Не можете да заспите. В краката ви котката също не спи. Гледа с Вас в очите на полуздрача. Уловен сте се от котешките зелени очи. Мислите, че тя гледа Вас. Не. Котката ви гледа някъде над Вас. Какво пък толкова вижда, тя!? Докато се чудите, котката тихо мяучи.
Озадачен сте!? Надзъртате за Вас. Нищо. Освен играещите сенки на полуздрача, които се стелят покрай вас сякаш мъгла, която ви е нападнала.
Връщате поглед в очите на котката, която лежи в краката Ви и все още гледа някъде в полуздрача.
Минават пълзящи мравки при това от онези червените, които хапят кожата Ви. Челото хваща пот.
Котката мяучи и гледа зад Вас. Вече сте уплашен. Не искате да се обърнете и да погледнете пак. Кой ли гледа в тила... Вашия тил удобно предоставен за изстрел. Един последен, който решава проблеми. Вашите всекидневни проблеми. Някои здравословни, други свързани с любовни чувства, където сте отблъснати грубо. Всичко това свързано с пари. Много пари, които дължите някому! Може би на лихвар, който Ви е дал срок за връщане, а Вие не сте го спазили!? Или пък банката, тая ламя, която ще глътне без да се церемони ипотекираното Ваше жилище!? Може би това да са и онези пълзящи над закона "гниди", които ви зарибиха с хероин. Към него сте пристрастен!? Животът ви днешният не струва вече Евро цент. Някога се казваше последна копейка, но днес тя е арестувана по политически причини.
Изведнъж се опомняте. Дали пък това не е страх!? Идва лепне с пот, пълзи и хапе като червена мравка плътта Ви, и после за момент отпуска с мисълта за хероин, който поне временно слага край на проблемите.
Пускате телевизора за да имате куража да се огледате. Намирате сили може би последни и се обръщате. Зад вас знаете, гледа стената. Изведнъж виждате на нея някогашен нарисувания портрет на родителите, Вашите като млади. За части от секундата съзирате с учудване как умело усмихнатите им физиономии се променят. От портрета надзърват в очите Ви всички чувства отдавна изчезнали в небитието на миналото. Виждате очите на майка ви, баща ви да сменят цвета си. Гняв и обида има в тях.
Нима!?
Дали пък това не е сън?
Уви!
Котката в краката ви, която още не спи гледа именно в портрета на родителите Вашите, които обвиняват.
Не вярвате в духове. В таласъми още по-малко.
Но пък, защо котката няма да гледа във Вашите живи очи, а зяпа тия от портрета, където родителите Ви обвиняват!?
Тутакси вярата, вашата изгубена вяра се връща. Изплашени сте.
Ставате. Гасите телевизора и се премествате в кухнята, където диванът отдавна Ви чака. Котката недоволна от преместването Ви последва.
Ето Ви пак заедно с нея. Лягате. Тя се настанява в краката Ви. Поглежда ви. Всъщност стреля право в очите Вашите, и виждате обвинението в нейните всевиждащи в зелено очи.
Вече знаете. Тази нощ няма да заспите. А от утре!?
Утре започвате с проблемите. Един по един докато не видите, не усетите, че обвинението от очите на Вашите родители от портрета не се е променило. Едва тогава ще си позволите пак да спите спокойно на леглото си без обвинението на двете зелени очи на Вашата, всевиждаща котка.
В. Софин 15.03.2026год.
Мойта дъщеричка
Мойта малка дъщеричка
в първи клас е, ученичка.
Сутрин пъргава кат птичка
литва на училище самичка!
А Б В -ето среща на дъската.
Букви срича заедно с децата -
госпожица, учителка добрата
помага и, да се решат числата!
Мойта щастлива дъщеричка
дето ходи на училище самичка,
няма знания за бялата якичка
с която мама била е, ученичка!
В. Софин
Не се чета
Не се чета но препрочитам
буквите, които все обичам.
Думите любовни сричам.
Щом ги срещна се отчитам
на дамата с която скитам!
Препрочитам но не се чета
щом в мен влюби се жена
тръгвам да обиколя света
в компанията на не една
раздала ми се в любовта!
Не се чета, другите ме препрочитат
в стихове, които сърцето препрочита.
Свободни думите им бързо се оттичат
като река, която в морето се отчита!
В.Софин
За теб
Не искам много - освен да ме обичаш
тъй както в безлунна нощ теб обичам!
Не търся много - мечтая да изтичаш
при мен щом за теб с любов аз, тичам!
В.Софин на В. Б.
Твоята поява
Над морето светлият ти взор изгрява,
когато сутрин слънцето и мен достига.
Във ръце държа - чета вълшебна книга
и мир в сърцето ми с любов настава!
-
Съзирам вълните бели - твоята поява,
когато син лазур в очите ми пристига.
Закотвени в светлият ти взор с верига
очите ми с любов за теб искрят с поява!
В. Софин 12.03.2026год. на И. Б.
РАБОТНИ МИСЛИ
Работата го вълнуваше толкова много присърце, че често я оставяше да си почива.
-
–Всичко е любов!
–А, работата?
–Работата е бизнес!
-
Работата настояваше, но той не бе толкова настоятелен за да уйдисва на характера и.
-
Скри се под юргана на топло, но работата го откри и там и го лиши от заслужена почивка.
-
Който има работа я върши. Който я няма все се оплаква.
-
Толкова много работил - толкова, че цял се припотил, когато не му платили.
-
Работата не е важна, но заплащането за нея задължително.
-
Този, който не яде работа се храни от заплата.
-
Първа и единствена любов. Първа задължителна мъка. Казва се работа без която не може да има любов, ако няма мъка.
-
Стига да я пипнеш работата може и с кеф да я утрепеш, но само ако не те пипне първо тя и не те ликвидира току пред заплата.
В. Софин 12.03.2026год.
ТОЧКАТА
Обяснявам в понеделника на колегата Геле, какво съм правил в неделята. Започвам захаросано с възклицание:
–Ах, колко хубаво е вкъщи! Лежиш, спиш и гледаш - ТОЧКА...!
–Само това ли? - Геле разочаровано.
– Не. - тутакси отвръщам. - Гледам точката и се чудим откъде се е взела!? Докато се маем току що пробуден чувам гласа на жена ми да казва:
– Какво се пулиш като магаре останало без сено, бе? Толкова много работа се е отворила.., а той лежи и гледа в една точка...
Гелевия любопитен глас ме прекъсва:
–И ти!?
–Аз и викам: "Жено ти у мажките работи не се мешай като не ги разбираш!..."
–А, тя? - не ме остава да си поема дъх от любопитство, Геле.
–Тя взе, че докачи точилкята... рекох си, арна жена баница ще ми омеси...
–Омеси ли!? - тоя любопитен, Геле.
– А, бе мани, мани... Като ме почна с точилкята горе долу, долу горе... изведнъж се усетих...
Какво съм се опулил като пукал в тая точка, бе!? Рипвам от кревато и като я почнах...
Геле ме прекъсва:
– Набил си жената?
–Не. С пръст не я пипнах!... Но взех, че се напънах.
– И, що? - тормози понеделнишки работна тишината, Геле.
Тутакси го осведомявам:
– Как, що!? Свърших сичката работа вкъщи.
–Верно!? - подлага на съмнение моята трудоспособност, Геле.
Тука му се смея в ангелското лице и казвам:
–Верно, друг път! Я не съм женен, Геле...Само се обръщам у кревато, зяпвам голата стена и глей!?
Геле не издържа:
– Що бе?
–ТОЧКА. От къде се е взела тая ТОЧКА, бе!? После се сещам, че било муха...
Геле невярващо:
–Муха!? Верно ли?
Пускам му лека усмивка:
–Да. Муха влезла през прозорецо... Понеже ми е досадила, я съм успел да я размажа по стената...
Геле объркано:
–ТОЧКАТА ли?
Тутакси го осведомявам:
–Не. Мухата, Геле... Сега се налага да баданосвам стената...
Геле с щастлива усмивка, с мисълта, че ме е хванал неподготвен:
–Аха, пипнах ли те! Ще работиш!
Пускам му и аз усмивка бонус и го осведомявам:
–Как пък не, ще работим...! Друг път! Знаех, че е неделя Геле. Колко хубаво е...! Лежиш, спиш и си гледаш, ТОЧКАТА...!
В.СОФИН 11.03.2026ГОД.
Ку-ку-ри-гу Петленце
-
Детенце песничка дочуло;
слушало учудено, мълчало -
погледнало, видяло огледало
и изведнъж взело, че запяло.
-
На небето облаче вървяло
бързало щастливо в бяло .
С Вятърко гласовит изцяло
песничка за дъжда запяло.
-
Във морето Корабче летяло -
внезапно островче видяло.
Пристигнало там не спряло,
гласовито взело, че запяло.
-
Петленце песничка дочуло
детенце пред къщата видяло
как със усмивка - цяло гърло -
с ку-ку-ри-го изведнъж запяло!
В. Софин 10.03.2026год.
Върхът те гледа
Когато планината те гледа
а ти се мъчиш да я стигнеш
горе заедно със слънчогледа,
който няма как да хванеш,
защото той е долу при съседа -
се питаш как така си тръгнал
без раница и храна в следобеда;
компанията на самота обикнал
за да стигнеш връх, дет` те гледа!?
В.Софин 09.03.2026год.
С ТРУД СВЕТЛИНА
Когато брои предстоящи дните
Работата изобщо сън не я лови.
Нощем влиза право във очите
със седмицата, която предстои!
-
С нахалство мушка се в леглото
постелята студена да загрява.
Сутрин събужда се с ДОБРОТО,
в което всеки трябва да повярва.
-
За това налага свои правила
Работата буди всеки "хаймана",
обявил мързела за свобода,
забравил, че с труд има светлина!
В. Софин
Анатемосвам дните
-
Пробвам се. Не псувам.
Търпя се но без новини.
Тук съм, не съществувам.
Сутрин хващам киселини.
-
Не издържам. Пак си псувам.
Не търпя фалша с новините.
Още тук съм. Съществувам!
Пропуснати анатемосвам дните!
В. Софин 7.03.2026год.
ВЛЮБЕН ФОТОАПАРАТ
ВЛЮБЕН ФОТОАПАРАТ ТЪРСИ ДА изгради щастие с ПОДХОДЯЩА СНИМКА ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ.
-
Скромен бутик търси разкрепостена продавачка с цел да удвои печалбите му.
-
Влюбен крак, мазохист търси изгодно тясна обувка.
-
Мъката си търси Радост за съвместен живот.
-
Не щадящ чувствата си лист мечтае да се мушне в подходящата за него книга.
-
Електрическа лампа мечтае за удобен пръст, който да я светне за живот.
-
Суха почва търси дъжд, който да я облагороди.
-
Прекалено здрава пейка търси способен задник да я разклаща, понякога.
-
Животът е търсене и предлагане на нерви.
-
Неудобен матрак подложил гръбнак на един влюбен юнак.
В.Софин
Забелязахте ли, че вчера беше трети март? "И какво от това!" Възкликват скептиците у нас.
Ами на вчерашния трети март, /спорна дата дали е празник или не е!?/ забелязахте ли, че у нас е имало освобождение, но не от кои страни, а само от "онези" участвалите. Ами от кои, бе? Срамуват се да се нарекат, българи, нали Паисий? Срамуват се, вместо да имат самочувствие, че са една от най старите държави възникнали на Европейския континент.Не е имало гръцко, не е имало и турско робство, нали? Със сигурност е имало, руско, пардон, съветско! Ами разделяй и владей, не е ли имало на Берлинския конгрес на 13 юли 1878 година? Не е имало дори изказване на Съединените щати тогава срещу Англия, че на тая държавица България почти всичко и е взето! Нищо не са и оставили великите сили. Ама май е имало такова изказване от Съединените щати, а? Ама на кой му пука, бе?
Нима днес му пука на някого, че силния определя правилата в джунглата, а не законите били те уж, демократични...!
В. Софин
Честит празник, българи!!!
Следобедна целувка
Кафе се пие по всяко време,
когато има повод да се пие
с момиче, което да ви вземе
за среща, дето ще ви скрие!
-
Може да се пие - даже лате,
щом капучиното го няма
с момиче с което вие, брате
усещате - любовта голяма!
-
Кафе се пие - даже за заблуда
щом уискито го няма с лед.
Но имате ли момиче без принуда
то се пие с целувката и следобед!
В. Софин 01.2026год.
С теб с изгрева в морето
-
Помниш ли бялата бреза
пейката, близката река,
красиво отронената ти сълза,
уловена от моята ръка?
-
Помниш ли лицето побеляло
на разгневеното с вълни море,
което за нас беше се разляло
на пясъка, дето бяхме си добре?
-
Помниш ли срещата последна
пейката на центъра с чешмата
където ти тъжно ме погледна
и възпламени у мен, искрата?
-
Далеч от теб в мен се разгоря
красив пламъкът в сърцето.
За миг дори да бие то, не спря -
за теб със изгрева в морето!
В.Софин 28.02.2026год. на Ив.Б.
Да бях имал светлина
-
Да бях имал повече пари -
влияние щях да имам!
В джоб с монети три -
едва кафе си взимам.
-
Да бях имал свободни дни -
върхове високи щях да имам!
Упорито, вечно времето с везни
измерва крачките, които взимам.
-
Да бях имал поне няколко коли -
шофьорска книжка щях да имам!
Редовен мързел от който не боли -
все от дрямката му честа - взимам!
-
Да бях имал от голямата любов -
щастие върховно щях да имам!
Мисля често - май не съм готов
с шепи от любовта да взимам!
-
Да бях имал по пътя светлина -
късмет в мрака щях да имам!
Луната да ме радва с топлина -
любов в звездите да намирам!
В. Софин 27.02.2026год.
По едно око
Хвърлям по едно око
на площадо доле у градо
гледам, чудим се -"какво!?
пак напел ме е снего!
Някой трябва да го рине
но отвън може да настине.
По добре до печката с дърва -
при комин пушещ да рева.
Знам си аз отвънка е студено
бутилка уредил съм със червено.
Пия сгряващ чай - не отказвам вино -
прожектират на телевизора ми кино.
Някаква за очи от сънливите - реклами,
която гледам по всичките програми.
Добре, че са по петнадесет минути
има време, с чехли краката ми обути
да направят разходката успешна
до тоалетната, която ме посреща
за разлика от политиката ни смешна
която по телевизорите беше влязла, грешна!
В.Софин 26.02.2026год.
УСМИВКИ ОТ СТАРИТЕ ЛЕНТИ
В казармата ме питат:
– Откъде си момче?
Ядосан, че ми казват "момче"отговарям без да се замисля:
– Я съм от Градо... Живеем до "Ридо".
– Моля!? – удивен е питащият ме.
– Ние от Градо на рибата у Искъро не се молим, а направо с мрежи... пардон, с вилици я ловим!
За да не повтори неговото "моля!" и да го изненадам пак с нещо, за да не изглежда като "гърмян" заек, питащият подхвърля нов въпрос:
– Това къде е?
Тука аз се хиля като изтърван:
– Не знаеш, дека е Градо...? А и Ридо? Верно ли, бе? Он е само един, Градо и Ридо, защото е на самоковци.
–А- а-а , Самоков! -най-после питащият разбира обяснението ми.
В.Софин 25.02.2026год.
Стихоплетствам с мисъл
-
Не не бива да се чудиш,
когато сутрин се събудиш
и мислиш да заблудиш
мисъл, която да прокудиш!
-
Плета си коша с мисъл Аз
стихоплетствам с Руми
изграждам в труден час
за сърцето мъдрост с думи!
-
Добре, че облаците често плачат
за да могат цветята да се смеят,
когато времената бързо крачат,
към безвремие с което да живеят!
-
Плета си коша с мисъл Аз
пътувам с мъдростта на Руми
обикалям света в труден час
пътувам към себе си с думи!
В. Софин 24.02.2026год.
Някога на Поклади
Една февруарска вечер ровичках паметта закърняла през
годините с усилие в мозъка си, защото 50 години бяха минали от онова време,
когато бях голобрад юноша.
Седмица преди празника, който се правеше тогава се казваше като днес
"Простени Поклади" Кулминацията на "Простено, прости" с
ракия домашна ставаше точно в неделя.
Тогава обикновено през месец февруари на празника на Сирни
Заговезни по-известен тогава като Поклади се правеха копи от хвойна и се палеха
вечер.
За целта по-малките с по-големи батковци събираха от зелената хвойна.
При нас е по известна с името смрика.
Обикновено тогава някой от бащите ни, който имаше кон и каруца я отдаваше на
разположение големия син и всички деца, които той да придружи недалеч от града
ни. Това ставаше зад рида или "Ридо" както е известен в
Самоковско тази, местност. Тогава там нямаше много иглолистно посадени дървета.
Затова преобладаваха смриките, които са вид иглолистно растение, храст от
семейство кипарисови.
Малко любознателно отклонение за читатели взето в помощ от УИКИПЕДИЯ:
"Обикновената
хвойна се използва в градинарството като декоративен храст, но е
твърде дребна за промишлено производство на дървен материал. В Скандинавия дървесината
на хвойната традиционно се използва за изработване на малки съдове за млечни
продукти, както и на дървени ножове за масло.
Стипчивите месести шишарки на
хвойната са твърде горчиви, за да се ядат сурови, но изсушени се използват за
подправка на месо, сосове и плънки. Обикновено те първо се
натрошават, за да изпуснат аромата си. Използват се и за ароматизиране на
алкохолни напитки, като джин, нидерландската и белгийска национална напитка йеневер или
словашката национална напитка боровичка. "
Всеки един от нас снабден с брадвичка тръгваше да търси по-
оголените хълмове зад "РИДО "смрики. Отсичаше ги и ги товареше в
каруцата. Когато тя се напълнеше се прибирахме в махалата. Всеки в града ни си
имаше подходящо сгодно място, където се построяваше копата. Обикновено в нашата
махала това ставаше на мястото точно, където живеех. От тук се изкачваше
направо по една стръмна пътека на "РИДО". Беше забранено да се горят
автомобилни гуми, но винаги имаше скрити отдолу под копата. Това са правеше
обикновено още сутринта на Поклади. Смриката се събираше ден или седмица
по-рано.
Копата построена на удобното място за горене далеч от къщите
се запалваше едва, когато паднеше вечер, мрак.
Преди това ние вкъщи се събирахме на вечеря. на трапезата не липсваше
баница, бяла халва, сирене и няколко сварени твърдо яйца. Когато вечерята
приключеше преди да излезем цялото семейство навън и да се радваме на пламъците
и присъствието на съседите там се връзваше канап на пирон закован на тавана на
стаята. за него се избираше едно обелено яйце, което се връзваше. Баща ми
залюляваше канапа. Яйцето се залюляваше в една и друга посока. Заедно със
сестра ми трябваше само с уста да го хванем. Който успееше изяждаше цялото
яйце. и докато коментирахме със сестричката ми кой е бил по-пъргав тая година
баща ми с кибрит подпалваше канапа. По това как ще изгори края си до тавана се
съдеше дали семейството ни ще бъде здраво през годината. Случваше се да
изгасне, но баща ми упорито го запалваше отново с мисълта, че болестите няма да
ни стигнат.
Когато най-после паднеше мрак и копата се запалеше ние тогава,
деца бяхме най-щастливи.
Още преди седмица две повечето от нас момчетата бяхме успели да закупим
няколко тестета с кибрит. Тогава кутията струваше само символичните четири
стотинки.
Обикновено парички събирахме, деляхме скритом от родителите си стотинки от
закуската в училище. След като закупехме тайно поне така бяхме предупредени от
батковците да го сторим вземахме в ръцете си клечиците "Драсни пални
клечица" - кибрит. От всяка една с особено усърдие изтръгвахме барута,
който събирахме в шишенца. Малки празни шишенца, където някога бе имало хапчета
закупени от аптеката.
по големите батковци правеха бомбички. тогава нямаше пиратки. Те не
съществуваха дори и два ги е имало някъде по другите страни, у нашата не се
внасяха такива материали. Затова се налагаше да се произведат. Правеха се с
хартия, напоена с амониева селитра, миниум и бял бронз.
Ние по-малките деца имахме направени от по-големите за нас пукало. То
представляваше обло парче от дебело желязо. в средата му обикновено се
пробиваше отвор, а вътре освен барута се мушкаше парче от пирон.
Пукалото за разлика от бомбичките "плякаше" по-тихо. Но
електрическите стълбове тогава още помнят поне старите ако има още такива
останали разбира си, петната черни печати по тях.
Духът на Поклади отекваше заедно с гърма в ушите на хората, а настроението
подкрепено с извадена домашна ракия и мезе се вдигаше до висоти.
Тогава нямаше интернет, нямаше джиесеми но имаше веселие. Всичко живо се
събираше около копата и си беше истински празник за хора без превзетости и
лицемерие.
В късните часове, когато изгореше смриката се правеха прескачания на огъня.
Имаше поверие. Някои от вече станали по големи деца, нощем имаха проблеми
с уринарния тракт. Ако успееха да прескочат вече почти изгорялата копа, те се
сдобиваха с уверението на майките, че ще оздравеят и ще забравят за това
излагащо ги пред близки хора, положение.
Щом свършеше ракията, а някои от възрастните бяха на другия ден на работа
всички се разотиваха по-домовете си. Оставяше копата да догори до сутринта. или
по точно старите гуми от леки коли, които осмърдяваха целия град. Нужно беше
тогава да падне дъжд и излезе вятър за да се изчисти атмосферата. Но тогава
обикновено имаше сняг, пони при нас. това не пречеше празника да е всенароден.
Тук там в припадналата нощ някъде отдалеч и близо до нас звучаха още дълго
гърмежите на хвърлените саморъчно направени с миниум и бронз ,бомбички. Кучета
и котки всъщност нямаше. Градът притихваше готов за новия ден, когато ние
децата бяхме на училище, а родителите ни ходеха на работа.
Мил спомен, който няма да забравя никога. А вие?
В.Софин 23.02.2026год.
Случвало ли Ви се е:
Имали ли сте усещането, че никога, ама никога няма да пораснете? Винаги ще бъдете дете, защото сърцето, вашето така е поискало.
--
Имали ли сте усещането, когато сте завършвали училище, че нещо си е тръгнало завинаги от Вас.
--
Имали ли сте чувството, че казармата е вечна, но когато Ви уволяват разбирате, че нещо си е тръгнало от Вас и никога повече няма да се върне.
--
Случвало ли ви се е да искате да върнете времето обратно назад за да видите пак лицата усмихнати на починали родители, близки и приятели?
--
Имали ли сте усещането, че нещо сте пропуснали в тоя живот? Стара забравена любов, която понякога ви убожда щом видите на улицата двама млади хванати за ръце, които се смеят щастливо.
--
Имали ли сте чувството, че сбогуването по какъв и да е повод не е за вас щастливо преживяване"
--
Случвало ли ви се е, да обидите някого без причина и не сте се извинили за стореното, за което по-късно съжалявате през целия ви останал живот?
--
Имали ли сте усещането, когато децата Ви напуснат семейното гнездо, че нещо си отива завинаги от Вас?
--
Усещали ли се изпразнени от съдържание при трудни житейски ситуации за Вас?
--
А знаете ли, че най- голямото богатство всъщност е вашето отзивчиво сърце, което обича, защото е човешко.
--
Изпитвали ли сте жал, когато домашен любимец, си отива завинаги от Вас? А можете ли съвсем лесно да го изтриете и си вземете нов?
--
Имали ли сте усещането, че властите Ви лъжат ежедневно? Кога с обещания, кога с ниски цени, които скачат главоломно.
--
Имали ли сте вяра на прекалено голяма Уста, която не спира да говори непрекъснато за Вас, защото завижда на благосъстоянието ви, не само материалното, но и духовното?
--
Мислите ли, че има вечна любов?
В. Софин 23.02.2023год.
Клето сърце
В красива златокъдрена зора
ти идваш с цвете пременена
през долини, планини, гора
усмхната и целеустремена -
към слънце от щастие обзето
с лъчи прекрасни над морето
там, където сърцето клето
влюбено те чака на момчето!
В.Софин 22.02.2026год. на И.Б.
В петъка на преглед
Когато сте на посещение в болница поради здравословни причини няма как да не е притеснително това за Вас.
Минавате на регистратурата за номерче. Макар дошли първи по-нахални от вас успяват да ви изпреварят.
Така, че се налага да чакате пред 31 кабинет заедно с други, които би трябвало да са след вас. Но нахалните успяват въпреки, че роптаете за несправедливото отношение към вас.
Влизате трети. Вътре в кабинета любезна медицинска сестра успява да запише данните ви. И дори ви изпраща на изследване. Минавате през даване на стерилна урина, кръв и пак урина. Че откъде я намирате толкова много? Явно от шишето с вода, което носите непрекъснато с вас. Вече сте на кардиограма. Веднага след нея сте пред кабинета на кардиолога. Макар, че сте тук от шест и половина сутринта успявате едва в 11 часа да минете на прегледа при него. Научавате нови неща за стента на сърцето си. Какво да взимате за разреждане на кръвта и, че трябва да си прегледате сънните артерии на шията.
Вече сте отново пред 31 кабинет и пак чакате. В 12 ч. сте изпратен на СКЕНЕР.
Мислите, че сте се отървали и вече ще ви приемат в отделението. Явно няма да стане толкова лесно. Изпращат Ви на алерголог и анестезиолог. Кибичите заедно с други пациенти. Алергологът ви изпробва с различни убождания по реката с някои от медикаментите, които после ще бъдат употребени на вашето крехко тяло. Успявате да се справите въпреки, че двама пациента са пред вас. Толкова намирате и пред кабинета на анестезиолог, където има и пациент дошъл от отделението, където предстои да разбиват камък в Бъбрека ви.
Доктора докато подписва документите, а вие пишете дали сте алергичен от нещо и се съгласявате с всичко казано. Дори и с това, че не трябва да се храните и пиете вечерта преди на другия ден да ви оперират.
–Гладен и жаден!
Това са думите, които ще чувате през цялото ваше лечение в урологията. За първи път успяхте да ги чуете, когато слагаха стент на сърцето ви.
Подготвен или подкован за да няма изненади най- после взимате раницата си, която бяхте оставили на съхранение в 31 кабинет и взимате асансьора за четвърти етаж.
Уви! Часът е два следобед. Още не сте успели да закусите нито обядвате. За момента това не е важно, а настаняването, което ви предстои.
Най после успявате да помиришете чисти чаршафи и се отпуснете на легло точно в 15часа и 10 минути.
Измъквате се на пръсти за да си осигурите вода и нещо за хапване. В стаята, където сте настанен се запознавате с бай Йордан бивш криминален инспектор и бай Шукри за когото градината е всичко. Първият на 79год, от София а другият на 77год. от Гоце Делчев.
И тука вече шегите ви намират. Успявате да разведрите болничната обстановка с хумора си.
Гледате как им слагат антибиотик, но за вас още няма. Едва в събота абокат превзема ръката ви. Подготвят ви. Щели сте да имате среща с Лазер.
Питате, кой е Лазар?
Вместо отговор срещате притеснени усмивки.
"Какво пък толкова, Лазар е хубаво име." - мислите си докато не се налага да пиете хапчета за алергия и да ви боцне медицинска сестра с игла в корема с лекарство за разреждане на кръвта.
Все повече чувате звън. Не, не звънят ушите ви от страх. В гардероба зад Вас грачи забравен от друг пациент, телефон.
Бай Йордан ви обяснява, че това е от преместен внезапно болен на друго място. Откарали го неизвестно къде. Според него човекът си е отишъл от белия свят.
"Ами телефонът?" - питате вие, но ви казват, че би трябвало да потърсят нещата на човека останали на съхранение в гардероба, където не успяхте да сложите дрехите си. Добре, че намерихте благосклонно шкафче, което да поеме грижата за вас.
И така в очакване на скалпела - пардон на Лазера, който ще разбие камъка ви.
В понеделника ви обещават да сте първи. Затова ви слагат инжекция с урбазон.
Бай Йордан и бай Шукри ги изписват. Стискате им ръцете за сбогом и чувате:
– Успех!
Прозвучава толкова топло, мило, че чак ви се иска да не си тръгват новите ви приятели. Уви! Всеки от тях си отива, а вие посрещате нов пациент, който настаняват в стаята при вас. 29 годишен младеж с камък в бъбрека, който е имал наглостта да тръгне по уретера и да предизвика страшни болки. Същите като вашите, за които си спомняте само, че бяха през септември. А сега е февруари. Успокоявате с виц младежа Георги от Ботевград. донякъде ви се удава, защото сте в очакване за операция. 11часа, а няма нищо такова, освен думите, които често сипят в ушите ви" "Гладен, жаден!"
Това само ви напомня, но не ви кара да се чувствате гладен. Може би сте хванали страха? Уви не щом успявате да посрещнете и другия нов пациент в стаята, където сте настанен. това е бай ангел 76 годишен, пастир, но и според неговите думи, които стряскат гробар.
–Какво пък... и това е професия, някой трябва да яде...! - споделя той за професията си, но без усмивка.
Това изостря напрежението. Но още сте спокоен. Минава два следобед, а няма операция.
"Дали пък не са ме забравили" - мислите притеснен, но когато вече сте почти отчаяни ви нареждат да се съблечете. Оставате по боксерки. Следвате сестрата. Тя ви оставя пред вратата на операционната като успява преди това да пъхне документите с вашите изследвания в ръцете ви и да изчезне мълниеносно. Почесвате се безпомощно, но тутакси вратата се отваря и ви дръпват вътре. Обувате или ви обуват калцуни на чехлите. Докато се тътрите към операционното минавате пред едно друго, където лекари вече вършат своята спасителна операция на друг пациент.
Вече ви слагат на магарето. Хм-м , не ви харесва, голотата, вашата, но въпреки това сте послушен. Смъквате боксерките и лягате.
Имали сте невероятен късмет. В ръцете сте на изцяло дамски екип.
Би трябвало да сте поласкани? Уви! Май сте притеснени?
Нямате време за размисъл. Сменяват абоката на ръката ви. Не издържате и питате:
"Къде ми е упойката?"
Отговарят ви:
"Няма упойка!"
Вече сте изтрещели. Устата ви умолително настоява:
" Не може ли поне едно малко уиски за последно!"
Това разсмива екипа, който е готов да изтърбуши камъка в левия ви бъбрек.
Благосклонно докато ви хваща от едната страна венозната упойка, от другата това прави кислорода, който ви дават да дишате. И после...
Ами нямате спомени. Събуждате се точно, когато ви вкарват в стаята, където сте настанен. Услужливо сте прихванат от катетър, който не ви дава да ставате. Нямате и намерение. Но след час ожаднявате. Нормално след като от вчера не сте пили изобщо вода.
Нощта се удължава. Бият на вас и на новия ви приятел Георги по една инжекция за болки. Това не ви помага да заспите. На визитация искат да Ви изписват. Но вие още не сте готови. Виждате катетъра вашият пълен с тъмночервена кръв. Имате късмет. Главния лекар, началникът на отделението се смилява над тялото ви. Оставате да лежите безпомощно. Трудно ви е ставането.
Въпреки това намирате сили заедно с болния от диабет бай Ангел да отидете за вода. Слизате с асансьора с разрешение от старшата сестра. Взимате си в близост до медицинският институт вода и закуски и се връщате да пазите кревата си.
Младежът Георги пак се превива от болки. Нова инжекция го успокоява.
А на следващия ден...? Ами вече сте изписан въпреки, че още кървите. Ще се изчиствате в къщи с много вода, това ви казват.
А на доскоро вашето леглото ляга друг пациент, който от три дни е чакал да се добере до него. а вие, забележете само една сутрин. Така, че излишно е да мърморите и недоволствате.
Дават ви болничен и написана епикриза, в която е упоменато, че сте адекватна и контактна жена.
"Нима!?" - прихвате вие, ами ако е истина!?
Влязохте мъж, излизате афебрилна жена.
Май копи пейстът е бързал прекалено много и е сбъркал. Но това ви става ясно, едва, когато за да сте сигурен поглеждате в панталоните си.
Всичко е наред. Въздъхвате облекчено. Взимате си сбогом с новите приятели като не забравяте да ги ободрите с "УСПЕХ", както бяха казали и на вас.
Тръгвате нарамил раничката с мисълта, че след трийсет дни пак трябва да идвате... не за друго, а заради новия стент в уретера, който почва да ви измъчва почти веднага след излизането ви от медицинският институт.
В. Софин 21.02.2026год.
САМО ЗА ЛЕКАРЯ
Малко момиченце с майка си на преглед в кабинета на лекар:
–Покажи си езика! – заповядва той.
Момиченцето поглежда първо майка си и отговаря като възрастна:
– Няма, пък! Мама ми е казала да не се плезя на хората.
Майката гледа учудено. Лекарят се засмива. После майката казва на дъщеричката си:
– Сега може...
Момиченцето се ухилва до уши и се изплезва на доктора. Когато след прегледа излизат на улицата дъщеричката показва езика си на първия срещнат. Видяла това, майка и се кара:
– Аз какво съм ти казала миличка? Забрави ли? Не трябва да се плезиш на хората!
– Но, мамо нали току що ми разреши... Каза, че може!
Майката поглежда учудено дъщеричката и казва:
– Това беше само за лекаря...
– Значи само на лекаря може а на другите хора, не!? - чуди се детето и не може да разбере логиката на възрастните.
В. СОФИН 21.02.2026ГОД.
ПОСЛЕДЕН ШАНС – краят на
експеримента
последна част
Внезапно събудени от силна музика играчите се събудиха. Нямаше време за
друго освен да вперят очи във вече станал им омразен господин Екран, където
дъската с шахматните фигури вече ги чакаше наредена.
Битката започна. Но дали заради умората или вече се бяха примирили с
положението участниците в експеримента не бързаха.
Само един щеше да се измъкне от
лапите на смъртта. Само един щеше да се отдалечи от портите на Ада.
Дали?
Никой не знаеше точно, какво ще се
случи… И то започна да се случва. Включи се станалия вече омразен метален Глас:
–
Струва ми се, че още не сте
разбрали положението, в което се намирате. Не виждам бързи ходове. Само предпазливи
приплъзвания по дъската и нищо друго. За
да раздвижа най-бавните от вас ще ги накарам да си платят… И така, това според
часовника, са Росица и Ангел.
Херметически затворените кабини на
двамата сгафили се отвориха. Наложи се да излязат в коридора въпреки
нежеланието си. На една масичка появила се неизвестно откъде, защото преди я
нямаше имаше два пистолета. Отново прозвуча с указания неприятният метален
Глас:
–
Това което виждате драги е Вашия
избор… Това е така известната на целия свят руска рулетка. Само в един от
пистолетите има куршум. Другият е празен. Дали Ангел ще бъде кавалер и ще
отстъпи на Росица избора? Не стойте като истукани. Това е вашият последен шанс
да се спасите. Побързайте!
Росица
и Ангел се втурнаха обезумели сякаш полудели от глад и жажда животни. Дори се
сборичкаха. Нямаше значение това. Партиите шах на другите временно бяха
прекратени и всички следяха господин Екран, където се разиграваше драмата.
Двамата
провинени всеки един вече с пистолет в ръка изчакаха заповед от металния Глас.
–
И така… - прозвуча той. -вече сте
въоръжени и много опасни. Играта ще е следната. Всеки един от вас ще държи
пистолета до слепоочието на другия и по моя команда ще натиска спусъка…
–
Ако откажем? – се осмели да попита
Ангел.
–
Ако откажете спомнете си за циклон
Б нервнопаралитичния газ, който пуснах тогава във влака за непослушния играч.
Ще бъде облекчение и за двама ви.
Оставени
без избор, Ангел и Росица опряха дулата до слепоочието на доскорошния си
противник по шах и зачакаха команда.
Тя
не закъсня:
–
Ангеле ти си пръв!...
Животът
поставен на карта. Няма чувства. Всеки иска да оцелее независимо как. Поне още
един миг, секунда, минута, а защо не и час гърдите да поемат въздух!?
Нямаше
колебания от страна на Ангел. Чу се изщракването на пистолета му. Росица трепна
и на свой ред натисна спусъка на нейния. Пак изщракване. И после… Вече тя, беше
мъртва. Ангел изпусна пистолета и прикри сълзите си с ръце на очите.
Прозвуча
омразният метален Глас:
–
Искаш ли да я последваш?
–
Нали спазих уговорката? -обади е
хлипащ Ангел.
–
Така е! Спази я. Но защо си ми сега?
Нямаш противник за шах.
–
Ще изчакам!
–
Кого?
–
Следващия, който победи за да играя
с него.
–
Добре. Върни се в купето и гледай
игрите на другите. Щом някой отпадне ще се включиш в двубой с победителя.
Ангел преглътна мъчително и се вмъкна в
кабината си. Тя изщрака неприятно при заключване приела обратно жертвата си.
Професора и Жул се спогледаха. Някой
трябваше да направи нещо? Някой, но кой? И двамата играеха достатъчно бързо да
не са застрашени. Но винаги стигаха до реми. После отново започваха. Но виж ти!
Ами те играеха с едни и същи вече запомнени ходове. Затова и стигаха до ремито.
То беше тяхното спасение. Поне засега работеше безотказно, докато изведнъж… Ах,
май някой забеляза имитацията им. Металния Глас прогърмя пак:
–
Вие двамата подигравате ли се?
Какви са тия ходове едни и същи от Вас?
–
Ами всеки вече е предвидил на
другия неговите и затова се получава така. – опита да обясни положението
цайтнот, Жул.
–
Значи си имаме умници, тука, а?
–
Не просто следваме играта. – обади се
и професора.
В тоя момент обаче се чу висок глас нададен от един
от играещите:
–Победих!
–Аха,
така ли!? – отвърна металния Глас и добави – късметлия. Виж ти тия двамата
Професора и Жул не са… Един от тях да излезе в коридора. Кой?
–
Аз ще изляза! – изяви с готовност
професора.
Вратите
на загубилия партията шах и на професора се разтвориха със зловещо скърцане.
Двамата осъдени се намериха отвън, където ги чакаха пистолетите и техния
последен избор. Или шанс за оцеляване.
Трупът на Росица вече го нямаше. Някой беше почистил основно.
Поне тава беше спестено на осъдените.
–
И така, професоре – обърна се
металния Глас към осъдения на смърт. – изборът е Ваш.
Професорът
учтиво преотстъпи крачката към пистолетите да направи, Петър. Той не се колеба.
Грабна най-близкия. Този път нямаше боричкане. Професора взе останалия самотен
избор на оръжие.
Пристъпиха един до друг, но въпреки
подканата на металния Глас, Професорът не насочи пистолета си в слепоочието на
Петър.
Металния глас се обади:
–
Става все по интересно. Добре, нека
да е така. Тогава всеки сам за себе си по-команда и двамата натискате
едновременно спусъка с опрян на челото ви с ваши ръце, пистолет. Да видим този
път късмета, на кого ще проработи…
Двамата осъдени насочиха дулата си към челата
и започнаха да натискът спусъците като обезумели без да чакат заповеди от
Металния Глас. Само след няколко прищраквания, Петър се свлече убит от своя
пистолет на пода. Професора сякаш не беше забелязал това, защото продължи да
натиска неговия. Наложи се Металния Глас да го спре:
–
Хвърли оръжието долу, Професоре. В
твоя пистолет няма олово. Малшанс или късмет. Съдбата решава, а не ти, колкото
и да ти се иска. Върни се в кабината си! Това е заповед!
Професорът
най- после хвърли пистолета и се отдалечи. И тоя път пак в затвора или в
херметическата кабина, която го прие безпрекословно в обятията си като не
забрави да заключи след него.
–
И така – прозвуча металния Глас –
кои ще са следващите.
След
няколко завършени партии, когато останаха след руската рулетка петима оцелели
битката за момент приключи. Прозвуча омразния метален Глас:
–
За днес стига. Но тъй като сте
петима, а на ме ми трябват четирима играчи един от вас, кой ще бъде не зная!? Решавате Вие! Нека излезе доброволно от
кабината си навън. И така, кой ще вдигне ръка? За момент всички оживели до този
момент застанаха като заковани. И тогава, без капка колебание, Жул вдигна ръка
и се чу гласът му:
–
Стига толкова! Аз съм дотук! Писна
ми! Мога ли да изляза!
–
Да, защо не! Изборът си е твой!
-отвърна металния Глас и кабинката на осъдения се отвори. Масичката го посрещна
в коридора с пистолет на покривката си.
–
Място за теб като играч няма! Твой
ред е!
Чул
заповедта Жул грабна пистолета и за момент го насочи към слепоочието си, но
веднага след това го отдръпна от себе си.
–
Не си ти този, който ще решава,
какво да правя. Изборът си беше мой и затова няма да стрелям за твое
наслаждение в слепоочието си…
Точно
в тоя момент екраните в заключените кабини на осъдените изгаснаха и всички
пътници чуха мек Глас, който ги изненада:
–Моля,
пътниците да слязат от купетата си. Експериментът приключи!
Бяхте
подложени от страна на изкуствен интелект на изпитание. Вярно не успяхте
всички, но цифрата пет е добра. Не мислите ли така? Жул е големият победител.
Той показа, защо расата ви е оцеляла толкова години досега. И това е решението,
което Професора и Жул взеха самостоятелно въпреки принудата от страна на
металния Глас, който бе командван от изкуствен интелект. Всичко, което мислите,
че се е случило всъщност не се е случило… Беше сън с помощта на опиат. Кошмар,
който изкарва ниските страсти в човека, но и дава шанс за спасение, но само на
силните духом!
Жул се опомни в купето на влака си.
Нима беше сънувал? Толкова беше истинско!?
Вратите на купетата изщракаха и той
видя облекчените лица на всички пътници участвали в експеримента. Всички до
един без изключение. Жертви нямаше. Просто дяволски ЕКСПЕРИМЕНТ. Внимавайте
драги пътници, Вие може да сте следващите! Но за ваше облекчение това знае само
влакът и изкуствения интелект, който за сетен път набира скорост!
КРАЙ
В.
СОФИН 21.02.2026год.
