Обичайната закуска!

    Всяка сутрин, едва ококорил очи, се чувствам изключително гладен. Не устоявам на повика и посягам. Отстрани до мен дреме не дочетен роман. Грабвам го почти грубо го разтърсвам, будя го, и започвам закуската с думи. Някои от тях мило глътвам с усмивка. Други дошли груби, дърлят гърлото ми сякаш е простинало. Успявам обаче гладен да се справя и с тях. Обичам и препинателните знаци. Някои от тях поставени накрая на изреченията, преглъщам за десерт.

     Удивителния знак „удивителна“, ме удивлява със способността си да заповядва, да се възхищава и да се усмихва, когато е необходимо. Глътвам го с нежност и се устремявам към питанката "въпросителна". Тя се опитва се да ме прелъже, като ми задава въпросът: „Защо?“

    Не отговарям, защото устата ми е пълна с думи и ще се задавя от дългото изречение, което едва преглъщам. Питанката, понеже е много любопитна и всичко иска да знае, оставям за десерт. Тъкмо бе отворила уста за нов въпрос, когато успявам на един дъх да я изям.

  Стигнах до кавичките и скобите, които се опитват да сложат прегради пред моя вълчи апетит. Опитва се и точката със запетая да стори същото. Напразно драги, мои! Напразно! Захапвам ги по-лека от крайчеца и докато се усетят, и другарчетата им от другата страна също стават жертва, на моята гладна не наситеност.

 Тиренцата, които дават простор пред мен, сякаш показват път в тъмното, глътвам набърже и се устремявам пред бент, който е сложил пред мене две ограничителни точки, „двоеточие“, което указва нов ред и диалог, който говори с любов.

     Запетайките пък се опитват да сложат ред, като ме карат да поема глътка въздух, там където е необходимо. Успешно се справям и с тях. Вече съм на финала. Стои, скромно най-отзад точката и многоточието, слагащи край на вълчият ми апетит.

 Изгарящ от нетърпение, вкусвам и тях. Вече не е останало много или почти нищо за преглъщане. Всички букви са изядени. Изреченията докрай изгризани, а препинателните знаци удостоени като небивал десерт, погълнати накрая.

  Закуската е приключила. Романът страница по-страница, старателно изгризан, дори и точка малка не е останала.

   Доволен, пълен почти се устремявам към новия ден, започнал отдавна.  И за да не бъда разочарован за вечеря, приготвям нов свеж роман, пълен с любимото ми  вкусно меню: букви, думи, изречения, препинателни знаци и разбира се много любов от прочетеното с интерес вътре.

В.СОФИН 

Вечно гладното Метро

     Голямо натискане пада в столичното Метро. Не мога да се начудя, колко гладно е то. Храни се с пътници. Гледам очарован по-спирките. Повечето хора стоят и чакат с отегчени физиономии да бъдат излапани. Предали са се! Вярно някои проявяват живец, като се опитват да четат нещо. Други гледат безучастно. По-хитрите сиреч младите, не губят време, а намират начин за себе си, като разменят, въодушевено целувки. Прегръдки също не липсват. Но ето, че сърдито от тъмния тунел, се задава гладното Метро. Всички бързат да бъдат захапани от него.

  Оказва се обаче, че има вече, изсмукани, обработени и пред погледа ми биват изплюти. Вместо нещастни физиономии виждам хората някак си ободрени, защото хукват към изходите на свобода. Всеки по-задачи, крачи! Или пък, кой ги знае? Може да има и уплашени, които наистина мислеха, ще ще бъдат изядени без остатък!?

   Само до преди миг и от двете страни на спирките кипеше, живот. В един определен момент, когато доволно от улова си Метрото се отдалечи в тунела и ръмжейки доволно пое на път, перонът опустя. Съвсем празно и от двете страни. Стърчи уплашен само, моя милост, изпуснал възможността да бъде глътнат. Едва си го бях помислил това и ето, че отново и от двете различни посоки на стълбите, които са съпричастни към Метрото, пускат нищо не подозиращи нови, не обработени пътници. Пак виждам същата картинка. Погледи безучастни, прегръдки страстни. Разгръщат се вестници, други зяпат в монтирани заместници. Монитори, които бълват реклами и обработват хората допълнително с глупости, които не ги интересуват. Всички са в очакване! И аз също, треперя вътрешно.

  И ето застрашително се задава с бръмчене вечно гладното Метро.  Нещо трепва в душите на пътниците. Бързат като ужилени. Едва отворили се автоматично вратите и всички хукват жертвоготовни, необрабатени вътре.

Скачам, предал се напълно и аз, страхливият пътник.

„Вратите се затварят“ – стигна миловиден женски глас до мен и  Метрото доволно, че е взело плячка, ръмжейки потегли към следващата спирка.

   Зяпам в пътниците. Не го правя директно. Току виж някой се обидил и тръгнал да избива зъбите ми. Гледам в стъклото отстрани, което разкрива интересни неща. Някои от пътниците, дремят, други тихичко говорят, пак се четат вестници, разлистват се книги, места по-някога седящи се отстъпват на дами или по-стари хора. Просто приказка, която трябва да се види с очи и почувства, там където други нямат поглед, сърцето.

   Внезапно ушите ми улавят гласът на жената съобщаваща спирката. Оказва се моята. Н Д К! Панаир на книгата!

    Нетърпелив изскачам освежен, обработен от Метрото и изплют на въздух свободен, хуквам ободрен към книгите и следващото приключение, което ме очаква!

В.СОФИН

Дъждовна обсада

Дръжки от череши падат,

бирени капачки бягат!

Дъждовни капките дотягат,

слънчеви лъчите, се протягат!

Щастливо времето прокисна,

реве простор самотен.

На изпрани дрехи, писна,

мръщи се легенът неохотен!

Отвън усмихват се цветята.

Буйна, танцува зеленината.

Охлюви открили чудесата,

пасат до насита у тревата!

Невярващ купол, днес отварят,

тръгнали чадъри на разходка.

Измръзнали хората мечтаят,

за топла слънчева прегръдка!

В.Софин 

Разстроен зъб!

Клещи измъкнаха болен,

съвсем страхлив, разстроен –

недоволен зъб, гноен!

.....................................

Скромен от картон гигант,

местен, необикновен талант -

все още,

пухти в движение трабант!

..................................

С Вяра, Надежда и Любов,

в този, свят суров,

съм винаги готов -

за тръпнещ имидж нов!

..........................................

Усмивката не ми хареса,

но все пак, открит и без завеса,

език с мен, висок „почеса“!

.........................................

Днес хитри тарикати

и властта си, забранила да ги клати!

Щото, изграждали заплати

от потта, на спящи депутати!

...................................

Неустоима тръпка за мъжа –

Пролетта ухае на жена,

когато радва ни с лъжа

дъждовно времето на любовта!

.................................

В.СОФИН 

Отказа ми!

-Отказа ми братовчед! Просто ми отказа...

-Е-е-е! Няма жена, която да откаже! Ти просто не знаеш как да си поискаш!

-Поисках!

-И тя, какво?

-Отблъсна поканата ми. Не пиела бира!

-И ти какво?

-Опитах с ракия, не става. Пробвах с без алкохолно. Изсмя се в лицето ми. Накрая обещах уиски. И тъкмо ми се стори, че виждам с нея върховете близки, когато гаджето и дойде и я отмъкна. Обещал и беше любов. А пък аз как да се сетя, като освен алкохол, друго не знам да искам...

В.Софин

История

- Е всеки знае поне по-една история, която може да разкаже. Например аз помня, когато Ленин беше пиян...
-Да ама ти, не си бил роден тогава?
-Е, вярно! Но историята знае, все пак Ленин, някога е бил пиян и е създал такава атмосфера, че и днес честните хора се чудят какъв въздух да поемат, и какъв да изплюват на улицата, станала им днес законно жилище.
В.Софин

На имунизация

     Всяка есен шеф на фирма подлагал на задължителна имунизация работниците си. Целта му била никой от тях да не успее да вземе болнични за грип, защото имало много за вършене. А това, както казват американците, струва много пари.

   Иванчо служител в същата тая фирма цъфнал с недоволна, почти уплашена физиономия пред лекарския кабинет. В очакване да го повикат, пристъпвал от крак на крак и мърморел под нос нещо неразбрано. Когато видял гримасата на поредния излизащ държащ се за дупето, Иванчо бил готов да се оттегли. Направо искал да избяга, но заповедта на шефа го заковала на място. Отвътре прозвучал недоволния глас на лекаря.

-Хайде следващия! Нямам цял ден на раз положение! Какво се кумите пред вратата? Влизайте!

Влязъл Иванчо и веднага задал въпрос на лекаря:

-Извинете! Исках да попитам... А това ще боли ли?

-Надали! –отвърнал доктора сигурен в казаните думи и приготвил голямата спринцовка пред погледа на Иванчо, който се осмелил да каже:

-И на мен така ми казаха, но мисля, че ще боли! Нали докторе?

-Не, няма! Ще гали!

-Като гледам в иглата, едва ли! –осъмнил се Иванчо, този път с подходящо хрумнала му рима.

-Ти какво? Няма ли да завъртиш дупенцето? –пошегувал се лекаря съзрял пребледнялото от страх лице на Иванчо.

-А друго не мога ли да завъртя? –попитал той с внезапно никнала на физиономията, лукава усмивка.

-Ти завърти първо него, да те боцна, пък после, ако ти е останал кураж, може и друго да завъртиш!

 Иванчо се престрашил и отлепил, здрав шамар на лекаря.

-Ти какво? Защо биеш?

-Нали казахте, да завъртя? –вместо отговор задал въпрос Иванчо.

-Ама това след като... –тука го прекъсва пациента, който продължава:

-Ме боцнеш, нали докторе? Е аз реших да те изпреваря, за да видя дали ще те боли. Боли ли докторе?

Ядосан лекарят изфучава на висок глас:

-Не ми се прави на умник! Ако ще сваляш гащите сваляй, ако не, вън от кабинета ми!

-Свалям аз свалям, ако има нещо да оправям! –издекламирал поредната си рима дошла ненадейно бликнала от устата на Иванчо, който тръгнал да откопчава колана на панталона си.

Внезапно пребледняло лицето и на лекаря, който изпуснал от ръката си готовата с ваксина спринцовка.

-Вън! –изкрещял той и посочил вратата на Иванчо.

Тъкмо излизал той облекчен, когато се досетил за нещо и казал:

-Спокойно докторе! Не ме гонете! Сам излизам. Ама моля ви, сложете подпис тука на документа, че съм имунизиран. Не за друго, а после да не ме тормози с глоба шефът.

В.Софин