Последният лъч от любов

      Погледна я, почти влюбен в нея. Сълзите му бликнаха превземайки брадясалото му отдавна, небръснато лице. Гледаше я удивен и не можеше да повярва, че това се случваше с него. Привличаше го! Мамеше го! Не можеше да и устои... Искаше му се... да тръгне!

   До вчера вглъбен в себе си, обзет от напрежението на живота, изобщо не я забелязваше. Да но, ето, че днес я срещна неочаквано.

  Чудеше се, дали обидата, че го лишиха от великденската премия не беше виновницата за чувствата разиграли се в гърдите му. Или може би, онзи твърде пренебрежителен поглед, който му хвърли едно момиче, когато вечерта замаян от невероятния залез разкриващ се пред него, изпусна автобуса си и се наложи да се прибере, пешком вкъщи.

    А там на прага, тъкмо когато отваряше вратата, погледна случайно нагоре. Чудото блесна с цялото си великолепие и заслепи очите му. Красотата му показа безплатно път, който го водеше напред. Дълбаеше мислите му, усмихваше се насреща му, мила сребърната лунна пътека отразяваща се в близката река.

„Може би това е раят?!“ –мисълта го блъсна напред и го подкара към най-близкия мост. Не можеше да си представи да се върне. Твърдо беше решил. Не искаше да забрави. Мъжът който отдавна не помнеше името си, угнетен от фалша на живота ширещ се всекидневно около него, се завъртя към реката с усмивка, която бликаше от дълбините на наранената му душа.Съвсем замаян с блеснали от щастие, озарени очи последва съдбата си. Тя го очакваше равнодушно, с пръст сочещ му лунната пътека.

   Не се замисли повече. Последва я. Светът отдавна го отвращаваше с изгубените ценности. Любовта, не беше любов, приятелството го нямаше... Смисълът се губеше някъде там... Далече от него, високо сияеше Луната и показваше пътя. Последния път, който го зовеше. Мамеше го...!

Внезапно загубил разсъдъка си, мъжът и неговите тридесет и пет години решително прескочиха предпазните перила на моста. Протегна ръка напред уверен, че ще хване лунната пътека. Скочи! За части от секундата, сребърния блясък идващ от реката озари очите му.

   Усмихна се, докато падаше във водата. Тя го приветства в студената си прегръдка, водораслите го придърпаха към дъното. Последното, което видя преди очите му да станат стъклени, беше малък лъч от лунната пътека, промъкнал се неусетно с него изпращайки му своята последна, сгряваща, единствена любов!

В.СОФИН  

Казармен живот -шеста глава

Шеста глава: Как определиха бъдещата ми военна специалност и успяха да ми зачислят, въпреки недоволното мое безпомощно сумтене, автомат „Калашников“, който се налагаше да бъде почистван редовно, всеки ден.

    Докато упражнявах всекидневно краката си в маршировка, една сутрин до мен се приближи любопитен офицер. Докато ми задаваше въпрос, дали се справям с математиката, стоях изпънат смутен като струна, не готова да бъде дръпната веднага. Решението дойде неочаквано за мен. Това, което не харесвам , а именно да се занимавам със задачи, ставаше моя специалност.

Мислех си, че се справям, но явно не достатъчно, защото ми прочетоха на бързо правата.

-Повече се упражнявай! –заповяда ми без компромис офицерът и ме остави да мъча математиката.

  Явно за да не скучая, а и моите другари по,съдба също, ни зачислиха оръжие. Автомат Калашников за когото трябваше да се грижим като за част от нас.

Бях учуден, когато се намери новобранец да откаже. Бил съботянин и религията не му позволявала. Да но, казармата за това е казарма, да пречупи силните, а слабите да направи силни. Наказаха го в ареста, където успя да опита твърдостта на дървените нарове, които изправяха грешните мисли на всеки дръзнал да мечтае за друго.

     Бях чул, че първото докосване на лично зачислено оръжие било, като на младеж до девойка, който плахо се опитва в потните си длани да го държи правилно. Но автоматът то се знае като своенравно момиче все бяга и дори си позволява да уплаши новобранското тяло удряйки го по-непредпазливите крака.

Веднага след  съприкосновението на ръцете с личният автомат,прозвуча заповед, да се лъсне до блясък. Небрежен в действията си, го забърсах набързо и го мушнах на мястото му в оръжейната. Излязох на двора с цел да глътна въздух лишен от смазка, когато прозвуча заповеден глас до мен.

-Защо не почистваш оръжието си, новобранец?

Огледах се. Погледът ми се закова в очите на офицера, дал ми задача да мъча математиката.

-Готово е, другарю капитан! –рапортувах уставно и без да смея да покажа усмивка.

-Хм! –прозвуча не одобрително изхъмкване от страна на офицера. –Ей сега ще, видим!

Пред слисаните ми от учудване очи, капитанът мушна едно парцалче в зачисленото ми оръжие и го изкара замърсено.

-Това е от смазката! –направих се на умник аз. Номерът не мина обаче, защото с висок тон нетърпящ възражение капитанът уведоми съвсем клепналите лишени от настроение мои уши, че няма да видя скоро отпуска. След това ми остави свобода, да мъча с чистене автоматът, който колкото и да търках все се оказваше мръсен. Чистех и естествено псувах съдбата, но заповедта в казармата, за това е заповед, защото се изпълнява без прекословно и без право на мислене.

/Край/

Седма глава:   Какво стана когато най-после успях да оставя  на спокойствие лъснатия до блясък автомат. Как без да искам бях успял да изплаша войник от стария набор, който от своя страна също изкара акъла ми.

В.СОФИН

Рибарлъкът

Успяла с голяма мъка,

без червей кука в разлъка,

усвоила с муха, рибарлъка!

.....................................

Отскочил вдъхновен махмурлука,

в зелевата чорба на комшулука!

......................................

За да уважи кръчмарската мъка,

мъж цял ден хвърлял „кука“,

на среща при вечно „Жадната щука“!

.................................................

Оказа се честна жената.

Когато видя висока, цената -

призна на мъжа си, вината!

.............................

Подменили в Европа, походката:

Политици, решили да изгонят водката,

но приели спокойно, сельодката!

..................................

В.СОФИН 

Вратовръзка

С красива, опитна дръзка,

имал сгряваща връзка.

На шията дарена от балдъзка,

стягаща, шарена вратовръзка!

...............................................

Вятърът особено мил зимъска,

съчувствено с хъс, пръска,

оцветена с радост в бяло,

студена, снежна вратовръзка!

.....................................

В.СОФИН  

Гладни клюки

Често създавани неуки,

разрушаващи съвсем покоя,

подигравки, слухове и клюки,

хапят нощницата моя!

Скачат въшки вдъхновени,

без остатък, гълтат ми перчема.

Нищят косъм откровени,

в прашна, не щадяща мене, тема!

Будя се докоснат и в съня си...

Забравили какво е, да съчувстват,

от плътта с парчета, думи къси,

червени мравките, закусват.

В.СОФИН

Дъвкан!

     Внезапно в душата ми навя хлад. Погледнах през прозореца. Грееше слънце. Въпреки това усетих, че съм дъвкан. Някой говореше за мен. При това все неща които и на сън не бих помислил. Да но сега, като опитен артист, някой дъвчеше дрехата ми. И не само това, защото направо я нищеше. Ушите ми пламнаха обзети от безчувственото дъвкане. Косата ми окапа, изядена от молците, които някой бе пуснал там. Раменете ми се разтрепериха, усетили и те влиянието от клюката. Някой здравата ме дъвчеше и не искаше да ме изплюе. Бих бил му благодарен да спре, но този някой не спираше, да лъже. Откъде идеше тази негова увереност? Дали от приказките разказвани от майка му, когато е бил малък, или пък от суровото дърпане на ушите от бащата, опитал се да промени нещо? В училище, явно е научил хватките да плюе. При това доста опитно го прави, защото усещам „милувките“ му в ушите, които проникват, чак неприятно в мислите ми.

    Толкова думи за мен! Толкова разпиляна сила. Ако беше щангист със сигурност би взел първото място и би бил, гордост за нацията. Да, ама... Дъвкане? Това не го разбирам... Живей си живота и престани да смъкваш гащите на околните клюкарю. Нека всеки сам решава, прани ли са те, или непрани.

      Все пак хубаво е за човек да се говорят неща. Хубаво е! Но не и такива, които уронват и обявяват на всеослушание, лъжливи неща. Всеки мами! Неволно или волно, но всеки. Когато осъзнаем това, обаче вместо да се спрем, продължаваме да дъвчем. ВСИЧКИ!  Дъвчете приятели! Дъвчете! Все пак ченетата стават за това. Но те стават и за друго, вместо за надсмиване и незаслужени подигравки.

Е-е!!!

    Когато се усетих изплют, най-после въздъхнах с облекчение, защото видях долу в градината да цъфтят съвместно минзухар и кокиче. Около тях, невъздържани в чувства, два гълъба, сив и бял играеха на Пролет!

    Как да ги сдъвча? Не мога даже и да плюя срещу красотата на живота. Пък и не аз решавам, не и ти приятелю дето ме дъвчеш всекидневно. Единствено времето е, което вади душата и  зъбите на всеки и решава, дали да му даде шанс. Всичко друго, просто са обидни думи, които остават петно за клюкаря, артист, който няма друга работа, освен да пуска слухове, които се оказват в повечето случаи неверни.

В.СОФИН  

Не съм обиден, сърдит съм!

   Честно казано, не знам, какъв човек съм! Чудя се на себе си. Как така, когато положението е съвсем сериозно, напечено аз виждам в ситуацията смях. Докато крия в шепа избухването си, винаги се намира някой обиден. Прозвучават думите му яростни и груби.  Аз, не се чувствам обиден. Просто съм сърдит на себе си.

Опитвам да съм сериозен с жените, въпреки, че с особени напълно искрени чувства пъхам в ръцете им за осми март, букети направени с шеги.

Обиждат се, защото мислят, че всичко е постановка. Не се връзва в техните разбирания за подарък, но все пак, аз съм сърдит. Отново на себе си.

    Докато разказвам собственоръчно виц на който се смея естествено, забелязвам сълзи в очите на докоснали се до поезията ми. За кой ли път се убедих и убеждавам, че не знам кой съм и какъв съм? Чувам отговор, че разказаното от мен не било хумор, а просто взета сериозна сцена от живота с която не бивало да има майтап. Естествено, почувствах се не обиден, но сърдит, и този път на себе си.

 За да ги разчуствам и пречупя приятелите, опитах с драматичен разказ. Дори успях аз самият да се просълзя. Изгледаха ме от петите до главата, не разбрах точно в коя част зяпат от мен, но избухнаха в неистов смях. Въпреки това ги бях засегнал. Не се обидих разбира се, но се разсърдих. За кой ли път на себе си.

Диване!!! Такъв ли бях и съм в действителност?! Не разбиращ чувствата на хората. Бягащ от проблемите им?

Опитах кротко с любовна поезия бликаща от сърцето ми. Не успях! Попитаха ме, откъде за Бога съм го преписал това... Аз да крада! Не! Почувствах се... Не, не обиден! Просто сърдит на себе си.

Поисках да помогна без умисъл на непознат човек паднал на улицата. Опита се да ми пъхне лев в джоба. Не искаше да има, някой на когото да дължи нещо. Не се обидих, когато отказах. Той обаче, беше обиден. Дори ми плесна шамар на изпроводяк с особено чувство и ми каза:

-Да съм сигурен, че не дължа някому нещо!

Усетих се сърдит отново. При това на себе си.

 Как така става, че не разбирах, а и не разбирам и днешните мисли споделени от хората. Дали пък не съм безчувствено животно? Да се хиля, когато другите плачат, да плача, когато пък някои се смеят, дали това не е признак на обезумяване от моя страна... Когато  се сърдя пък, все се намират обидени... Странен свят, странни приумици. Всички сме хора, но някои още не са осъзнали това.

-Дали пък, аз не съм животно? –споделих пред приятел сериозно, а той се разсмя и сподели виждайки сълзите в очите ми, че съм просто едно голямо... Не! Не леке! Диване, приятели. Просто диване, което е взело живота на заем и има да плаща дългове с майтапи, които идват без да иска от душата му, която не мрази никого. Естествено е да не съм обиден, но поне съм сърдит... И то, на себе си!

В.Софин