В деня на храбростта
Приятели на Гергьовден се
събрали в кръчмата на село Ливадово. Всеки споделил някаква история от
казармата. Гюро се вредил като изпреварил всички. Нали все пак бил именик.
Нямало как, дали нему първом, думата:
-Ей! Страшна работа беше казармата… Страшна ви казвам!... Беха ни олизали… Косите ни, де! Заприличали бехме
на стригани агнета, готови за заколение… Строяват ни. Нема мама, нема тате. Они
моичките де, гледат през оградата на казармата отвънка и пускат по некоя сълза,
но се и кефят, че са изчували /отгледали/ таков голем, син като мене, Гюро.
Но да ви кажем правичката, то и на
мен ми се ревеше тогава. И как не?! Таман бех срещнал любовта. Оная убавата
Лена… Нали се сещате за коя ви казвам?
-А, дашната Лена. Кой не я знае?! Всички я знаеме у селото. -обажда се
намигащ на другите от компанията, Насо съседът на Гюро.
-Абе она тогава си беше още много харна… Не беше дашна. Само мене обичаше,
ама казармата обърка работата и нещата се разтуриха -защитил някогашната си
изгора Гюро.
-Ясно! Я давай по-същество, че ми пресъхна гърлото от допълнителни обяснения.
-оплакал се Насо и гаврътнал на един път лютата ракия с която Гюро черпел за
имения ден.
-Хм! По същество ни бутнаха голи, голенички право у банята. Една такава голема
с много душове. Събира доста остриган народ, вътре. Обаче изпуснеш ли си сапуна
доле на плочките те хваща срам, после да се наведеш…
-Това го знаем бе, Гюро! Давай по
същество! -обадил се отново Насо.
-По същество значи излизам от банята и ни обличат с „въшкарниците“…
-За какви „въшкарници“ става дума Гюро? -повдигат рамене нищо не разбрали, Гюровите
приятели в кръчмата на село Ливадово.
-Така им викахме на зимните дрехи. Но по същество! Излизаме от банята и не моем се познаем.
Всички остригани в едни униформи. Отивам я до оградата на казармата за да се
отървем от ония… Не мама и тате, разбира се. Става дума за цивилните дрехи.
Връчвам им ги, и чувам оп-па, некой да крещи, бегом марш, хайде бързо в стройо…
И като се почна:
-Редник Печенегов!
Отзад у стройо един таков дребен, въшка ще кажете, вика:
-Тука съм другарю старшинка…
-Не тука говедо такова А аз, редник Печенегов, другарю старшина!
Така беше, тогава. А ние от къде да
знаем, че у казармата имало и майка. А майката била старшинката. Хем мил, дава
чисти чаршафи за леглата, хем зъл, ругае като хамалин на който са отнели балите
за носене…
-Давай по-същество бе, Гюро! -за сетен път съседът Насо прекъсва монолога
на именика.
-Добре де! Та по същество да ви кажем правичката помним в казармата
наровете…
-Наровете?! -учудени са Ливадовци.
-Да бе! Редовно ме вкарваха в ареста. Все заспивах по време на пост.
Проверяващия… Пустият му старшинка като добра майка загрижен за моето здраве ме
прибираше в аресто за почивка. Преди да влезнем вътре ми взимаше колано и
връзките на обущата…
Накрая ми писна и след осем месеца
му намерих цаката. Здрави медицински връзки! Много здрави и сигурни. Чичо ми
беше лекар и успя да ме изкара охтичав… Па я не бех болен тогава, а здрав като
бик. Уволниха ме и се приключи спането по-наровете. Друго си е тука на село у
сеното, хем меко, хем ароматно като тая пукница, ракията де, дето пиеме за мое
здраве…
Веднага след задушевните излияния на
Гюро започнал със спомена си от казармения живот и Пешо, но знае се, че тя била
разказана едва на Петровден. Пак там в местната кръчма на село Ливадово. Така
де! Всеки по-реда си и имения си ден!...
В.Софин 6.05.2021год.
