Божури, които не цъфтят
В двора божурът не цъфти.
Времето не знае що е топлина.
Отвън вятърът с глухарчета лети.
Слънцето едва усмихва заранта.
Дъждът изсипва се в порой.
Охлюви щастливи там пълзят.
Тревата стигнала човешки бой
крие божури, които не цъфтят!
В. Софин 20.05.2025год.
Трудна пътека
Трудно е да усмихнеш небето,
когато посивял денят пълзи.
Но откриеш ли огън у сърцето,
ще усетиш щастливите сълзи.
Трудно е да усмихнеш морето,
когато буря срещу теб ръмжи.
Но разкриеш ли някому сърцето -
Любовта красива ще те задържи!
Не е трудно да усмихнеш човека,
когато весела усмивката извира.
Трудно е, да тръгнеш по пътека,
където някой пътя ти, избира!
В.Софин 19.05.2025год.
Гъдулка
Двама познати от близки села се срещнали по
пътя към града.
Мунчо пръв отворил уста за да каже какво
става при тях:
–
Па Ненчо да ти кажувам само… У наше село, Пена
събира подписи за референдум.
–
Верно ли бе, Мунчо? За Еврото сигурно…?
–
Ами, не. Иска мнение от нас, съселяните, дали да
остава мъжо си, или пък да го смени с друг.
–
Защо, бе Мунчо? Какво му е на човеко? Сичко си
има. Да не е болен?
–
Стар бил вече за лакърдии. А Пена още младее.
Убава булка е. Търси некой по-млад да свири на нейната „гъдулка“…
–
Аха! Пък аз си мислех за Еврото… Виж, тоя
референдум, че е по интересен у ваше село. Като го знам мъжо ѝ каков бик е…
Като нищо ще пребие новио кандидат.
–
Нема начин! Мъжо ѝ Петко вече е абдикирал у
чужбина.
–
Че що ще дири там?
–
Абе не знам що, че дири, но не със сигурност
Еврото, което ще дойде у нас по нова година.
–
Верно ли бе, Мунчо?
–
Верно както това, че Пена сбира подписи у наше
село за референдум!
В. Софин 18.05.2025год.
Капка по капка
Животът изтичаше
капка по капка. Бяха му казали, че спасение няма за него. Медицината била
безсилна. Нужно беше да има някакво решение. Младият мъж мислеше, че всичко,
което се случваше с него е лъжа. Наскоро се беше сгодил за едно според него
прелестно момиче. Мислеше си, че животът е пред него. Лекарят обаче беше
достатъчно лаконичен за да не му повярва… Оставаше му месец живот. Нямаше надежда.
Не мислеше да казва на любимата си Мария страшната диагноза,
която го обричаше на смърт. Размисли се. Може би трябваше да замине някъде,
сам!? Да избяга някъде в пустошта и да умре като куче, което е разбрало за
сетния си край. Ами надеждата? Надеждата беше, че никой няма да го открие.
Никой няма да разбере, къде е заминал.
Взел решението
Живко не се сбогува с близките си. Дори не звънна по телефона на любимата.
Тръгна пеш.
Преодоля рида пред него сякаш на шега и хвана планината. Някъде там на
високото, течеше извор. Може би изворът на живота, там?
Когато стигна горе видя водата как тичаше ускорена от
наклона в планинския масив. Също като времето, което изтичаше секунда по
секунда. Капка живот, капчица вода.
Водата, която отнемаше, но и спасяваше живота.
Живко обхвана с
две ръце главата си и седна до извора. Остана там. Наблюдаваше как водата
напъва от извора нагоре и си пробива път към образувалия се ручей водещ някъде
далеч надолу. Там, където се сливаше ведно с река дошла от друг извор.
Остана в час на съзерцание. След него се заредиха минути на
отчаяние. На размисъл. Защо?
И миг на
прозрение. Беше дошъл да умре на това място. Но изворът се раждаше тук. Той шепнеше
тихо. Надигаше бавно сили и изхвърляше фини частици от пясък. Бълбукането му се
чуваше едва, когато хващаше склона надолу. Песента на живота.
Може би това спря младия мъж от решението. Изведнъж му
присветна. Та той не беше изслушал друго мнение. Трябваше да се консултира с
трима лекари. Да чуе три мнения и тогава да тръгне към неизбежното…
Засрами се от
себе си. Каква паника га беше обзела. Отчаянието беше взело връх. Последните
лъчи на слънцето се скриха зад планинския масив. Някой там отиваше да спи.
Луната проблесна в полумрака. Звездите я уважиха също със сиянието си.
Младият мъж беше тръгнал по обратния път. Пътят, който го
водеше към живота.
„Изборът, който
правим понякога е погрешен.“
С тези мисли отхвърлил съжалението от себе си Живко
пристигна в града на заранта.
Родителите му още не бяха осъзнали, че го няма. Те си
мислеха, че е с приятелката си.
******
Мария
беше учудена, че не се обажда, когато му звънна. Телефонът на Живко мълчеше.
Нещо ставаше? А може би просто обсъждаше с родителите си предстоящата
сватба?
Мария не знаеше какво да мисли. Телефонът и звънна. Обаждаше
се личния лекар на Живко.
–
Вие не знаете ли? Станала е грешка…! И каква сте
на Живко?
Мария слушаше гласа на лекаря, но
не схващаше какво искаше да ѝ каже.
–
Какво е станало, доктор Георгиев? - намери сили в себе си да попита тя:
–
Объркал съм картона на Живко с изследването,
което правихме с него вчера…
–
Защо? Какво да няма проблеми?
–
Проблемът
всъщност съм аз, защото грешката е моя. Там ли е Живко? И защо не си вдига
телефона? – попита леко угрижен, доктор Георгиев.
–
Няма го тук! Не зная, къде е…? – изхлипа Мария.
Тя знаеше, че Живко е прекалено доверчив и безкрайно чувствителен. Вярваше на
всичко, което чуеше.
–
Няма му нищо… Живко е здрав! Диагнозата, която
разглеждахме с него вчера беше на друг пациент. Нека се обади да му се извиня!
Мария изтръпна. Със сигурност
нещо ставаше в момента. Нещо, което отряза като с трион краката ѝ. Залитна. За
малко да падне на улицата по която се движеше в момента. Беше тръгнала към къщата на Живко.
Това мълчание, което струеше от
телефона на приятеля и, просто я убиваше. Трябваше да се убеди, че всичко е
наред.
******
Задъхан от свежия въздух Живко бързаше да
се прибере вкъщи. Беше си дал отсрочка. Ако диагнозата се потвърдеше, ако
съдбата бе решила така… Тогава? Нямаше да има колебание. Нека поне още един път
види близките си. Нека види очите на Мария, да опита от нектара на сладките ѝ
устни… И после, ако е речено щеше да си отиде тихо без да тръби и плаче,
разбира се.
Пристигна при къщата. Тъкмо
отключваше вратата, когато някой го дръпна отзад за якето. Обърна се. И тогава
прогледна.
Тези красиви, невероятно големи очи! Зелените
очи, в които се беше влюбил. Едни такива… замечтани и със сълзи в тях! Мария плачеше.
Живко реагира с думите:
–
Ти какво? Кой те е обидил? Къде е? Дай го насам
да го пребия…
Мария изведнъж се засмя. Този път
от зелените очи избликнаха сълзи от щастие.
–
Глупчо! - отвърна тя на Живко. – Сълзите са за
това, че не се обаждаш. Доктор Георгиев се е притеснил…
–
Какво за доктора? – прекъсна я, Живко угрижено.
–
Ами грешка! Здрав си. Картона бил на друг
пациент.
–
Но… Той ми каза…!?
–
Този път, Мария го прекъсна:
–
Знам,
какво ти е казал. Няма защо да се безпокоиш повече. Но за твое успокоение ще се
прегледаш и при други лекари. Ще чуеш мнението им. И тогава, Живко му мисли.
Няма как да избягаш от мен. Ти и аз, за цял, живот!
Неочаквано сълзи на облекчение
бликнаха и от очите на младия мъж.
Мария, която вече бе избърсала своите отново се разплака.
Сълзите на щастие в очите
идват, когато са свободни.
Когато сбъдват се мечтите -
изворни дните благородни!
Понякога животът е приказка, която се разказва вълшебно!
Изворът от
планината, който шепти и се бори за любов, за разбиране. Капка по капка
изтичащ, докрай. Намира покоя си в руслото на реката, която гостоприемна го
приема завинаги!...
В.Софин 16.05.2025год.
Защо не идват баба и дядо?
Една вечер, когато
си бях у дома и си играех на рисуване, мама ми показа на телефона баба и дядо.
Скоро не бях ги виждала. Уж били близо, казва мама пък ми се
струва, че са далече.
Попитах я:
–
Мамо, а защо баба и дядо не идват да ме видят?
Мама се засмя само как тя си знаеше и ми
каза:
–
Ами те са много заети хора, Софи!
–
Че какво толкова правят? – настоях да узная, аз.
–
Ходят на работа всеки ден и затова нямат време…
–
Ами ти, мамо нали винаги намираш време да ходим
на разходка в парка за да играем! Защо и те не намерят?
Мама каза, че съм прекалено
умничка за годините си. Ти да видиш! Не като децата в детската, които не
рисуват като мен, а се блъскат едно в друго като мислят, че това е игра…
Хм! Игра, ама друг път!
Изведнъж се сетих, че баба и дядо са стари. Нали щом са
стари не трябва да ходят на работа. Ето на, на приятелката ми Кате, баба ѝ си
стои у дома. Попитах мама, а тя:
–
Трябва първо да се пенсионират и тогава ще си
стоят у дома, Софи. Тогава може и да имат повече време за да дойдат да те
видят.
–
Ами, мамо! Че аз ще остарея докато те се сетят
да дойдат и да си играем с тях! – казах на мама, а тя пак ми се засмя пак в
лицето:
–
Няма да остарееш, Софи, а ще пораснеш!
Пък аз не искам да пораста.
По-добре е да съм малка. Така, мама, тате и баба и дядо ще ми дават толкова много
играчки колкото си искам.
Знам, че мама не е съгласна, но кой я пита нея…
Дядо само да ми
дойде! Скоро не ми е писал „стихче“. Даже не ми е чел приказка. Пък аз толкова
много обичам да слушам за Пипи. Оная Пипи дето мама казва, че и били дълги
чорапите. Пък аз си зная, че през лятото трябва да са къси, за да не е толкова
горещо. Мама отново ми се смее. Не, не съм съгласничка с нея. Какво толкова съм
казала? Върви, че разбери. Смеят се с тате, а не казват защо!? Зная, че смехът
е здраве. Мама ми го е казвала, но все пак, защо!?
А вие деца
обичате ли, приказката за Пипи, която обича да се забавлява като се смее? Ами
за онова дебеличко човече с перка на гърба дето летяло и живеело на покрива… с
трудното име Кар… сон ли беше или Карлсон!? Май беше заедно с едно Дребосъче!?
Попитах мама,
какво е това Дребосъче, а тя ми каза, че било малко човече като мен. Не мога да
разбера, защо не го кажат направо, а измислят там някакво си „Дребосъче“!? Това го могат само възрастните. Абе аз, като
порасна… Ама нали си казах, ще бъда малката принцеса на мама и тате. Те да му
мислят като пораснат повече от мен!
До скоро, мили деца! Веселата Ви, приятелка,
Софи!
В. Софин 12.05.2025год.
Обичам
те
Видях я…! Пулсът
ми скочи в небето. Видях я! Неземно красива. Единствена, необходима. Един
поглед ми беше достатъчен. Само един и вече бях хлътнал по- нея. Тази вечер
беше особено запомняща се. Интересно. Винаги при срещите ни, тя показваше
по-малко от себе си. Дали пък това не ме плени в нея!? Капка по-капчица и о,
красота, която очите ми искат… Устните ми изричат името ѝ. Всеки го знае. Но не
всички са влюбени в нея. Аз я обичам, но тя дали? Все пак ми показваше по-малко
от бледата си хубост. Но това, беше достатъчно. И когато я видях тая вечер в
цялата ѝ неземна прелест възкликнах:
–
Ти единствена и необходима! Ти, която светиш
горе! Ти, която палиш искрите на любовта между хората… Неземно красива! Луна, обичам
те!...
В. Софин 12.05.2025год.
Дни на тъмнина
Изнизаха се дни на светлина.
Нови дни с тъга ги скриха.
Лишиха месеци от топлина -
сезон дъждовен им откриха.
Избягаха чувствата в нощта -
бялото им в мрак го скриха.
Любовта обречена на самота
с война на омразата изтриха!
Два гълъба бели отстрани
намериха оная чистота -
път дето нямаше да ги лиши
от чувствата на любовта!
Дните на свобода отнеха.
Лишиха месеци от светлина.
Ликвидираха без страх смеха.
Светът потънал в тъмнина…!
В. Софин 11.05.2025год.
