Бащината круша

На село имахме круша ранозрейка, сладка като мед. Но там, вече не живееше никой от моите близки. Бяха избрали града, като средство за препитание. Мястото където беше роден баща ми, чичовците и леля, бе изоставено от целия ни род. Една година се случи, така че в града, където имахме круша, дървото не даде плод. Баща ми се сети, че на село, имаше подобна. Една сутрин той ми рече:

-Сине, знаеш ли, че на село има наша круша? Сладка като мед –ранозрейка. Не е лошо да отскочиш до там. Може пък крушата на село да е родила! Качвай се на колелото с раницата и върви да провериш! –нареди ми той, уверен, че ще изпълня желанието му, да набера от вкусната круша. Не ми се ходеше, но как да откажа на баща си! Мобилизирах се и заминах. Гледам, вярно дървото беше успяло, доста плодове да народи. Подпирам, на крушата колелото и лека-полека успявам да се покача. Започвам да пълня, приготвената малка чанта, която после изсипвам долу в празната раница. От време на време избирах,  от по презрелите круши и отхапвах доволен. Усещах сладостта на вкусния ароматен плод, който караше пресъхналата ми уста да ликува. Но нещеш ли, внезапно в тишината прозвуча, възмутен мъжки глас:

-Ей, какво правиш на крушата?!

Озърнах се и гледам, как през оградата занича съседа, с който в действителност не се познавахме.

-Как, какво правя! Не виждаш ли!? Бера круши! –отговарям му аз със спокоен глас.

-Как, така береш круши?! Това да не ти е бащиния? –пита  съседът разлютен.

-Я виж, ти ! Как позна? Браво на теб! Бащиния  ми е крушата! - отвърнах му спокойно с ироничен тон.

-Чий си ти бе? –пита ме съседа отново.

-Как чий!? На баща ми! - отвърнах му аз, ни лук ял ни лук мирисал.

-Добре де, кой е баща ти? –продължи съседа да ме изтезава с любопитните си въпроси.

-Да си чул за Мите Софин? –казвам му аз придавайки си важност. –Аз съм негов син. Той ме изпрати да му набера, така да се каже от неговите круши. В градината у дома дървото ни не е родило. Затова съм тук! –обяснявам на зяпналия ме съсед ситуацията засмян. Успях  някак си да затворя, любопитната му уста, която бе отворена, и готова отново, да спори с мен. После от други хора от селото на баща ми разбрах, че бях объркал плановете на спорещия с мен комшия. Всяка година, той събирал на готово, падналите узрели круши, за направа на домашна ракия. Тази година, явно нямаше късмет . Затова пък баща ми имаше и си хапна доволен от крушата, която някога бе засадил с драгоценната помощ на моят дядо!

В.СОФИН