Чух Сопран
Веднъж на пазар чух Сопран -
нежен глас увещаваше разбран,
че аз, а не някой друг избран
ще играе хоро на селския мегдан.
Щастлив усетих се обхванат в плам
от две очи забравили какво е свян.
Протегнах обични ръцете си да дам
и в миг решителен оказах се в капан!
Изслушах горещия красив Сопран
нали мъж съм, не някой самозван!
На пазар тогава, щом бях избран -
хванах хорото със глас овладян!
В. Софин 30.09.2026год.
Спомени мили
Скърби Луната от облак затъмнена
витаят мислите и тъжни в мрака.
Една история любовна, откровена
есенно с горещи сълзи заплака!
Капят сълзите и топли по земята.
Незабравени чувствата и, не истиват.
Скърби изоставена в мрак Луната -
спомени мили сега душата намират!
В. Софин 27.09.2026год.
Забранена за паркиране
Двама общински служители дебнат на една улица, където неправомерно въпреки забраната за движение, коли на граждани паркират. Докато вадят касова бележка с глоба за един нарушител, друг пристига и паркира пак на забраненото място. Излиза от автомобила, прозява се безгрижно и тъкмо да тръгне към пазара гласът на един от общинските служители го спира:
– Видяхте ли знака?
– Какъв знак? - пита нарушителят и се оглежда като отстрелян заек.
–Ето там, не виждаш ли табелата?
– А видим... Видим я господин старши!
– Глоба! - казва безцеремонен служителят и вади касова бележка.
– За какво? - пита нарушителят.
– Как за какво, бе... За табелата!
– Какво за нея, господин старши?
– На табелата е написано, че тука е забранено паркирането. - обяснява служителят и къса бележката с глобата.
Нарушителят опитва да изклинчи:
–Ама я господин старши съм неграмотен... Не мога да чета табели.
Служителят се чуди:
– А книжка за управление на автомобил имаш ли?
–Имам как да не имам. Нали си я купих наскоро от Чехия...
Служителят започва да дава накъсо като очите му като стопове на кола започват да мигат.
– И сега какво? Мое ли да си тръгвам? – пита нарушителят.
Общинският служител се опомня:
–Никъде няма да вървиш! Давай двайсет евро...!
– Па така кажи старши оти ме мъчиш! - нарушителят вади петесет евро и вика благосклонно:
– Мое да задържиш рестото!
Служителят пребледнява сякаш видял призрак и изкрещява:
–Изчезвай и повече да не съм те видял да паркираш тука!
Нарушителят пита:
–А къде да паркирам, старши? Та нали тука е най-близо до пазара с картофо...
–Картофо!? - чуди се служителят. Нарушителят обяснява като показва с ръка:
–Па не видиш ли къде е магазино? Ей на току до табелата заради, която искаше да ме глобиш.
Служителят сменява бялото на лицето си с червено и пак изкрещява:
– Ти какво не разбра, бе? Казах ти да изчезваш, а ти си още тука...!
Нарушителят маха с ръка, козирува на гола глава, качва се на опела си, и потегля в неизвестна посока. Служителят се обръща към другия, който е с него на обучение:
– И това, което стана на никой дума, чу ли?
–Ясно брат! Гроб съм! - и новобранецът показва с пръсти, че устата му е заключена и няма да изложи колегата си пред другите с изцепката на улицата, която носи знак забранена за паркиране.
В. Софин 26.09.2026год.
С кола на Мусала
Двама приятели се видели след лятото на бира отвън на въздух пред НДК -като:
–Ако знаеш Гоше, колко нови върхове изкачих това лято...! - хвали се Пейо.
– Ами, ти не слизаш от колата си.
–Именно! Не слизам от колата, но изкачвам върхове.
– Кои са тези върхове, Пейо?
– Връх Шипка, Ботев, Мальовица, Мусала...
Впечатлен Гошо пита:
– И всичко това успя да изкачиш пеша!?
– Ами, нали сам каза, че не слизам от колата...
– Как успя да качиш колата на Мусала?
– Лесно. До Боровец на паркинга. От там с лифта, а после до хижата с джип.
– Джип?
– Закараха ме като си платих за услугата, брат.
– А нагоре...
– Нагоре само лудите ходят. аз на хижата бира, кафе, алкохол и гледки.... какво може повече да иска човек!?
– На Шипка как се изкачи? - пита Гоше, Пейо.
С неизменна усмивка отпивайки от бирата, Пейо отговаря:
Изкачи се колата. Паметника се вижда много добре от пътя, няма смисъл да си троша краката нагоре...
– Мальовица?
–ЦПШ - шето с кола, после с кон нагоре...
– Аха! И успя?
–Успя коня я! Как да не успее като го ръчках по целия път нагоре...
– Няма смисъл да питам за Ботев, нали? -любопитството на Гоше дава отговор.
– Какво за него?
–Как си го изкачил?
–Имаше документален филм по-телевизията и успях да го изкача виртуално. Значение няма, защото всеки будала като теб може да го направи с краката си, но с кола и кон и с телевизор не може. Аз съм първият! Също някога като този, който изкачи с колело Мусала.
Без думи остава Гоше, който допива бирата си и отказва нова, че вкъщи го чака жената с покупките, а той горкият няма кола и трябва да хваща трамвая.
В. Софин 25.09.2026год.
ДО СВИНСКОТО ЕЗЕРО В РИЛА
До Свинското езеро в Рила
"В глухото горно поречие на втория от трите Прекоречки потоко се гуши неголямо езеро, познато на селяните от Искровете като свинския гьол. В ранна пролет водите му преливат отвъд тясното корито и буйни водорасли стърчат над гладката повърхност, в която се оглежда снагата на грамадна, почти отвесна скала. Тия водорасли радват окото с неотменимия си копнеж по слънце, въздух и простор."
АСЕН ХРИСТОФОРОВ
Неочаквано дори за мен повикът от Рила планина беше толкова силен, че двамата с Боян не устояхме на порива и.
Тръгваме почти без подготовка след обяда на 21.09.2026год. Пежака и той изненадан в дрямка почти без настроение поема нагоре към ЦПШ -МАЛЬОВИЦА.
Места за паркиране бол. Времето обаче не е в съгласие с нашите планове. Изведнъж решава да се изявява. Пуска няколко от сълзите си отгоре върху нас, но не може де спре порива ни нагоре по маркираната пътека към Йончево езеро.
Срещаме две деца с баба им и вероятно, бяха и с майка си. Малкото момиченце, някъде към седем споделя със сина ми Боян, че не е време за разходка.
Естествено пренебрегваме съветите му и не хукваме, а бавно като приливна вълна се носим не надолу, а нагоре към Свинското езеро на 2080 м. н. в.
Вървим покрай пистата за ски по път, който скоро преминава в пътека, която ни води наляво.
Минаваме покрай борове, елхи, боровинкови храсти... Стигаме висока гора, където за изненада на Боян успяваме да намерим въпреки сушата няколко гъби Пачи крак.
Когато стигаме до Легендата, табелата с описанието на пътя, избираме вместо към Йончево езеро да тръгнем към друга цел неотстреляна още от нас. Съвсем неразличима бих казал скромна пътека вдясно преди срещата ни с един от прекоречките потоци наречени реки.
Тя води полека нагоре през папрати, борови дървета, боровинкови храсти, върбови клони на ива, млади издънки на бреза и да не забравя, за сухата трева спираща стъпките ни.
Много скоро пътеката нагоре изчезва заменена на места с буквата "Г" оцветена по скали и дървета със синя боя. Явно виждаме наяве, нова маркировка, която се оказва водеща за Свинското труднодостъпно езеро.
Изобилието от боровинки не пречи на ръцете ни лакомо да откъсват зрелите сини плодчета, които спират погледа ни и карат устните ни да се оцветяват в лилаво.
На моменти спираме докато джипиесът на Боян не покаже правилната, за нас посока. И тя се оказва все вдясно без да се преминава малкия поток шумящ долу в дерето. Някога по точно през 2013 година на това място е имало пожар. На места овъглени клони още почти цели на клекове срещат погледите ни, а ноздрите ни улавят мириса на изгоряло.
Изцяло задушени като, че сякаш изправени от някого статуи от смърчови, борови и мурови дървета удивляват очите на пътешественика. Сиреч нашите зъркели впечатлени попиват гледките и се чудят как е възможен тоя рисунък от майката Природа.
Стигаме малкия поток през който невидима за очите ни пътека води към Свинското езеро. Боян напред, аз зад него... и изведнъж стъпвам на камък, който решава да прекрати похода ми като ме спъне. Падам като подкосен, но нито се измокрям от водата на потока, нито се контузвам.
Ставам ядосан, мърморя под нос, кихам проклинам и тръгвам пак нагоре следващ петите на Боян. Той се промъква между камъни, клек, и мокър мъх, който се пързаля сериозно. Спираме за малко удивени от късните зрели малини на това място. Ръцете се протягат, устните кимат, а устата лакомо ги поглъща. Изглежда сякаш, сладка глътка вода...
Изкачваме нагоре и най- после точно след два часа ходене пеша от ЦПШ - Мальовица стигаме скритото или труднодостъпното наречено от някои пътешественици, диво езеро.
Докато минаваме встрани от него краката ни улавят торфа. Лека меко пропадане на краката между гъстите изсъхнали треви. Явно блатиста местност. Горе вдясно от нас, където скали труднодостъпни за краката на пътешественик извисяват могъща скала се извисява връх. Намираме се на височина 2080м. Езерото се дели на две. По малкото, което сина ми нарече Черното заради цвета му, може би заради някогашния пожар тук се намира току под скалите. Вляво от него, по голямото Свинското езеро цялото обралсло с водорасли.
Правим снимки за спомен. Над езерото нагоре по дерето се вижда част от Малкия и Големия Купен, които се оглеждат в сините очи на Страшното езеро.
Лошото, е че времето не дава достатъчно храна за очите ни. Откъслечно показва върховете над нас, които бързо скрива с пълзяща мъгла. Понякога слънцето прозираше, после изчезваше като опитен фокусник не разкриващ докрай цвета на картите си.
Тръгването надолу се оказва по-трудно отколкотно изкачването между разхвърлени наколо недоизгорели късове от клекови клони. На места камъни, морени не дават възможност на краката да се чувстват удобно. Очите или вниманието на пътешественика, трябва да се усилва, а не намалява. Изходът от борбата с камъните е за Вас, неподготвените за преход, който не сте очаквали да срещнете на пътя си, приятели.
Успяваме да стигнем табелата, Легендата, откъдето преди два часа и половина бяхме поели нагоре към Свинското езеро - 2080м. н. в.
На няколко пъти опипом откриваме буквата "Г", която в синьо дава ни ориентир. Но това не пречи, краката ни да се объркат и да се върнат за момент докато отново не напипат правилната посока...
Вече тъмните очи на мрака прозират в пътеката, когато най-после успяваме да се приземим при пежака на ЦПШ - Мальовица.
В близост до колата очите ни съзират празничното осветление на близкия хотел, който още от сега се готви за посрещането на новата година и ски сезон.
Пежака поема по- асфалтирания път надолу към село Говедарци. Добре, че има добри очи - светлини, които пречат на дупките да намират гумите му. Иначе нямаше да успеем да стигнем в безопасност град Самоков, откъдето бяхме тръгнали.
Всеки преход оставя вкус в устата. В нашите остави дъх на боровинки примесен с малини и красота за очите!
В. Софин 23.09.2026год.
"Прекоречкият циркус в Северозападна Рила обхваща долините на трите Преки реки – Горна (Западна), Средна и Долна (Източна). Южната му граница е билото между върховете Ловница и Прекорец (Попова капа), а от запад и от юг го ограждат ридовете Ръждавица и Голия рид. В него има осем езера, най-известните от които са: Страшното, Йончево, Тихото, Минералното и Свинското. Понеже северно от връх Шишковица също има Прека река и две езера известни като Прекоречки езера, то езерата част от които са обект на нашия преход са от групата Горни Прекоречки езера.
Това е преход за ценители – за тези, които харесват диви места, за хора в добра физическа форма, които имат опит в придвижването без пътека по трудни терени."
ПЛАНИНА ЗА ВСЕКИ
ОПИНЦИТЕ НА ДЕПУТАТА
Лачени опинците на депутата
желаят свобода на електората.
Но това е знайте избор на краката
на босяка дето ходи из страната.
Лачени опинците на депутата
търсят избор днес в борбата
за нов връх - високата заплата -
на босяка с нищо за краката!
Лачени опинците на депутата
парламентарно движат стъпалата
за избор президентски на босяка,
който гладен мъчи се в страната!
В. Софин 22.09.2026год.
РАНИЦА С ОБЕМ
С мен движи се наивно
раница с голям корем.
Краката ми вървят активно,
докато тя ме мъчи със обем!
.
Изморен сдържам си едва дъха,
пътя не бива да се подценява!
Усещам как у мен пълзи страха -
всеки миг трябва да се преценява!
.
Безскрупулни рога времето показа,
бавно спусна в очите ми мъглата.
Изплашена раницата рязко ме заряза
като хукна далеч от планината!
В. Софин 20.09.2026год.
Вълната
Веднъж когато осъзна
силата си бурната вълна
с широки водни пипала
без скрупули морето разпиля!
Яростно подгони към брега
побелелите талази на смъртта.
Нахвърли се на скалите със коса
парче голямо отряза от твърдта!
Могъща, силна не с една ръка
грабна го вълната с пипала,
съвсем далеч замъкна от брега,
където кораб бедстваше в мъгла!
Вятърът буен щом това видя
тутакси решително се спря.
Небето синьо в утрото изгря
лишена от ярост вълната умря!
В. Софин 18.09.2026год.
Преход до връх Алеко в Рила
Когато почувстваш пулса на планината и разбереш, че тя те иска - тръгвай!
Няма място за колебания! Уведомявам раницата за идеята си, а тя се сърди. Искала почивка. То и аз исках, но зовът на Рила беше много по силен от мълчаливото сърдене на раницата. Наказвам я с храна и вода. Не забравям да взема и двеста грама ракия. Тя е задължителна ако искате да зднаете... Това се отнася за експертите, които казват, че в планината не се пие. То няма как да стане щом си носим вода в раницата и я разреждаме с ракийка. Правим го не за напиване а за отпускане на нервите. Току виж сме срещнали хора, които ни се мръщят. Ние се усмихваме и поздравяваме, а те гледат през нас и не само, че не ни чуват, но не ни и виждат.
Малка словесна битка пред касата за билети на лифта. Гледам, че никой не се реди там, ами си стоят отстрани. Редя се аз, но един индивид решава да се заяде с мен.
Бил съм го преварил. Че нали не си на опашката, бе човече! Щом бързаш трябва да си пръв пред касата, а не отстрани и да си приказваш приказки с приятели. Както и да е. Обяснявам му положението и той се смирява. Ако си бях замълчал щеше да проглуши на всички хора там ушите с оплакването си.
Взимаме билети, но това не значи, че се качваме на лифта. Той отваря точно в осем и половина сутринта.
Пускам по напористите "баир будали" напред като зная, че младите не търпят възражение, а искат внимание, но с пари!
Стигаме горе. Но не хукваме. Движим се бавно, аз моят Никон, инатливата ми раница и Диана.
Тя също не бърза. Знаем, че тук в лоното на Рила вниманието ни трябва да е изострено.
Болшинството от хората хукват по пътя. Всъщност много от тях се оказват неориентирани. Едни хващат зимния път надолу по пистата и после по дерето чак до хижа Мусала. Други като мен ориентирани, защото моята цел е връх Алеко тръгват по най- горната пътека, която води по билото на Маркуджика и после на места между клек и скали се спира чак при връх Мусала.
Както казах, имаше хора, които улучиха средния път водещ до хижата. Други тръгват по моят маршрут. Когато говорим с тях разбираме грешката им. Опътваме ги надолу по ски пистата на Маркуджика. Показвам им, какво бе ашкослун не видяхте!? Пътят с любов открит ги зяпаше в очите, а те нагоре към Алеко. Успокоявам ги с мисълта, че със сигурност ще стигнат хижата, но първо трябва да минат през трите върха напред и тогава да слязат на местоназначението си.
Отминават ни хора. Всъщност младите напористи коне галопират, а старите ги убиват, нали?
Мъкнем натежали от напрежение крака между клек, скали и разреден въздух за гърдите.
Успяваме да направим снимки на доста от върховете. Най вече на Алеко, Людмил Янков и Мусала. Те са пред нас, а встрани ни дебнат Скакавците, Дено, Иречек, Малка Мусала. Прозират сините очи на мусаленските езара долу вляво от нас.
Две момчета и едно момиче "гримирано" татуирано ни задминават. Малко по нагоре съзират зрели боровинки и се впускат да закусват. Има много, но доста дребни поради сушата тази година.
Долавям случаен разговор:
– Един път да стигнем Мусала, че да си запаля цигара. Горе на чистия въздух, супер... - казва момичето, а едно от момчетата добавя за секса, след който някои пушат и се чувстват щастливи.
Със сигурност тук се пуши, защото виждам на някои места хвърлени фасове на пътеката. Не съм привърженик на това да правиш буклук тук в планината нищо, че след време той ще се разпадне. Но прави впечатление на чужденците, които се чудят на лекомислието ни. Най- чистата планина преди тридесет години в Европа сега е обърната с грубо отношение, което е немислимо за разумните хора дошли на въздух макар и разреден тук.
В ред на тия мисли стигаме до едно възвишение, където има импровизирана пейка направена от скален къс.
Правим снимки за спомен и малко по нагоре пред щурма на връх Алеко, Диана спира за почивка. Аз естествено обзет онт мисълта за покоряването на върха оставям раницата си при нея.
И изведнъж се превръщам в пишман турист с чантичка през рамо. Хапвам в движение сандвич и пия вода по каменистата пътека, която води нагоре покрай връх Алеко. Когато го наближавам, съглеждам трима, които правят снимки за спомен горе. Изчаквам търпелив моя момент и вече съм горе, където ме посреща с погледа си табелата на която е изписано името на връх Алеко и надморската му височина 2713 метра. Правя някои видеа на околните върхове. Първият вляво едва надзърта и е Шатър, следва Дено, Иречек, Малка Мусала, Мусала 2925 м. н. в.,и връх Людмил Янков.
На връх Еверест в Хималаите се стои едва десетина минути. Повече е убийствено за алпинистите. Но тук на връх Алеко макар и разреден въздухът се диша. Хапвам и другия сандвич с пиле и глътка ракия ме ободрява. Изсипвам от нея на камъните, където стои табелата с името на Алеко. Правя го с мисъл и убеждение за тези приятели, които вече не могад да изкачат върхове...
Тъжно, но животът дава, обещава и накрая си взима всичко с лихвите...
Тръгвам по обратния каменист път надолу, където ме чака Диана. Срещам чужденци по пътя си. Те ми се усмихват на поздрава, но не казват нищо. Явно трудност срещаме и от двете страни. Аз бъбря на български, те на английски.
Убеждавам ги с думи и ръкомахане, че съм пишман планинар и дори им показвам торбичката за потвърждение в ръката си. Те са учудени, нямам раница, екипировка също, а само крака и хъс за ходене...
Разминаваме се с усмивки за довиждане и скоро стигам убежището- малък каменист връх, откъдето се виждат долу Мусаленските езера.
Поемаме леко изморени надолу, където преди малко имахме смелост да се изкачим тук на гости на скални птици, които изплашени от нас излитат бързо и се стопяват в небето.
Срещаме младо момиче също тръгнало в грешна посока. Търси хижа Мусала през Алеко...
Връщаме я успешно по ски пистата на Маркуджика като и показвам с ръка пътя долу.
Наближаваме връх Ястребец, откъдето хващаме лифта за Боровец. Град Самоков се вижда в далечината, в близост до нас е връх Соколец и връх Иванов Камък. А в далечината пред нас язовир Искър. Снимам и Боровец, който надзърта отдолу към нас и сякаш ни вика:
– Прибирайте се! Време е за вкъщи!
Не съм съгласен, но времето напредва , а автобусите имат едно качество никога не чакат закъснял пътник.
Взимам си довиждане с Диана. Тя остава в Боровец, а моя милост покорил за трети път Връх Алеко поемам с автобуса към град Самоков.
В. Софин
