По-времето когато се опитвахме да градим
социализъм, често приятели и колеги се черпеха в заведение след работа.
Обикновено се пиеше бира, но понякога тя
не стигаше да спре жаждата.Затова по-упоритите любители на алкохола
предпочитаха твърдото гориво. То се състоеше от водка, коняк и не на последно
нашенска ракия. В реда на нещата бе да те черпи приятел на раздумка. После за
да не останете и вие по-назад също поръчвахте по-едно. И така се улисвахте и
двамата, че бутилката скоро свършваше. Вие двамата приятели връзвахте „кънките”
и леко залитайки но горди с песен на уста полека се прибирахте по-домовете си,
където изнервена до крайност ви чакаше вашата половинка.
Днес хората все по-малко се събират ей така, просто да
пийнат. Безскрупулно появила се изневиделица кризата, която изхарчи парите. А
да се злоупотребява днес с алкохол това значи човек да се изложи на опасност.
Трябва да се пие на вересия, а всеки път не дават. Щом надушат, че клиентът е
неплатежоспособен и алкохолът секва внезапно. А пък да си позволим да черпим
днес след като липсват средства просто няма шанс. Седим самотни на бара, унило
смучем бира, спомняме си за отминалото старо време и приятелите и неминуемо въздишаме.
После ставаме и бързо излизаме, да не би все пак някой навлек да не поиска
почерпка от нас.. Все пак понякога просто влизаме с приятел на кафе или чай, но
всеки плаща сметката си отделно. Едва ли не, черпнята е забравена. Изоставена
самотна тя, търси мъчи се страхотно. Без компания всеки знае пиенето не върви.
Днес знам, ще се намерят хора, които ще възразят, че това не е така. И какво?
Прави са! Все още се намират свестни самаряни които ще се осмелят да ни
почерпят, просто ей така, защото искат да пият в компания и да се чувстват
добре. Обикновено обаче сега това се прави за извършена услуга. На работата ако
клиент остане доволен от обслужването и не му се свиди може да черпи. Някои с
бонбони, други със сладко, но и традиционната българска ракия, често пъти
съвпътства щедрата лепта. Дори се намират хора на които е по-лесно да ни дадат
някой лев за да си купим каквото искаме. Мен лично са ме черпили, цяла
не разпечатана кутия с цигари. Обаче отказах да я взема, защото все пак не пуша. На
настояването, че може да я дам на
приятел, отново отказах. Не за друго а защото държа на здравето и не бих дал
такова нещо на човек.
Днес съществува особен вид почерпка. Да оставим част от
рестото в магазина от който пазаруваме. Това обикновено са жълти стотинки,
почти без стойност, но ние ги оставяме с усмивка и пожелание на продавача който
се старае като честен човек да ни ги върне:
„Ха вземи ги де! Не се срамувай! Черпи се от мен! Пийни едно кафе!”
-казваме ние. Знаем, че не стигат за нищо, но все пак настояваме, не за друго а
за да не късат и тежат на джоба ни. Пък и ако е способен продавачът в
действителност може да събере за цяло кафе. Единствено му е нужно търпение и
по-отзивчиви клиенти.
Случвало ми се е да ме черпят в гората с гъби. Човекът
който ги бе намерил, бе огорчен че като количество са малко и ми ги връчи с
усмивка и пожелания за късмет. За добре свършена услуга съм получавал ракия,
книги, дори домашно изплетено елече. Все пак, най-благо си остава почерпката
без корист. Нищо не сме направили. Пръст в услуга не сме помръднали. Но оказва
се, че клиентът, ни неизвестно защо от нещо е доволен и черпи. Разбира се,
ние за да не го обидим приемаме на драго сърце предложеното. Все пак това са
изключения. Оказва се, че почерпката си е един вид разговор. Диалог между
двама. Този който дава благодарен и онзи получаващият дарението, който също
оказва се доволен. Всеки ден разбира се не ни черпят. Така, че никога не бива
да изпускаме питомното. Особено щом то,
гостоприемно само е кацнало в ръцете ни! Наздраве!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар