Цял ден гоня
Работата си. Цял ден я преследвам, следя и дори измъчвам. Упорита, тя бяга от
мен. Тъкмо задъхан я настигна и започна, времето свърши. Изпотена заедно с мен
тя си отдъхва. Но на следващата сутрин освирепял от нерви, намръщен, не
закусвал и небръснат я подгонвам отново.
Уви! Работата се движи прекалено бързо и докато се усетя се скрива зад завоя на
слънчевия залез, откъдето до мен понякога достига ехидният и смях.
-Ще те пипна
гадино! –заканих и се аз. –Няма къде да бягаш!
Да ама, като времето, все помага на Работата, а на мен не? Моя
милост, колкото и да се бори, явно изостава…
Съвсем ядосан реших, че така не може да продължава. Все аз да съм изтезаваният. Замислих хитър
капан. Успях да изплета сред колектива лъжа и интрига и моят труд взе, че спря.
Доволен, че съм заловил упоритата гад, Работата, взех, че я закачих на
закачалката.
Зяпам я отстрани,
подсмихвам се и си почивам. Нека си работи тя. Нека бачка! Нали съм я овързал
на закачалката? Няма къде да иде. Да ама ядец. Шефът ми, взел, че минал и
видял, как Работата изнемогва самичка, а пък аз спя и дори похърквам в унисон с
нея. Благодарен съм му, че не ме събуди тогава. Но, не щеш ли на другия ден, когато
отново бях успял да закача Работата на закачалката и се приготвях за сладката
си следобедна дрямка, шефът ме извика в кабинета си и ме попита,до кога ще
продължавам така.
Вместо отговор, аз сащисан го запитах, какво има в предвид.
Ядосан, той ми кресна, че заради моята дрямка Работата изоставала. Не можела да
препуска напред. Направих се на умник и му казах:
-Ами шефе, как ще бяга като съм я закачил на закачалката,
сама да се върши…
-Хитрец ми се пишеш Андрешко! – рече ми шефа тогава. - Ще те
уволня на секундата, ако не си подгониш, като преди Работата. Ясно ли се
изразих?
-Доста ясно! –отвърнах с наведена глава от срам. Явно лъжите
и интригите, които умело плетях дотогава не ми помогнаха много.
Какво пък. Подгоних отново Работата си и тя започна вихрено да препуска. Този път не аз я
гледах отстрани, а тя пущината и взе да ми се хили нагло, направо в изпотеното
ми от грижи лице.
-Чакай ти да видиш! –заканих и се един ден. –Като дойде
време да се пенсионирам, ще те зарежа. Нека някой друг умник те гони.
-Ха, Ха! –изсмя се Работата в очите ми и добави:
-Ще се пенсионираш, ти… На куково лято! Няма да доживееш да я пипнеш
пенсията, защото аз ще взема не само здравето ти, но и мизерния живот!
-Защо си толкова лоша? Аз те тача, гоня те, а ти все
негативно ми се зъбиш… -проплаках обиден аз.
-Как няма да съм лоша!? Нали шефът ни трябва да спечели много
пари…
-Ами аз! – заподсмърчах несъгласен с доводите на Работата.
-Ти нямаш думата! Ако не искаш да гладуваш и мизеруваш, ще
ме гониш! Нямаш избор.
Замислих се. Права е Работата. Ако не я гоня, ако не я мъча,
ако не и скърцам със зъби от време на време, ще умра от глад. Та кой съм аз
по-дяволите? Кой? Никой! За това трябва да слушам.
Поне с едно нещо, ме зарадва „Гадината”! Работата де. Обеща
ми, че няма да доживея до пенсия. Това значи, че няма да я гоня вечно… Какво
неистово облекчение почувствах, точно в онзи момент.
Имаше защо! Внезапно пред очите ми блесна светлина и се
събудих. Всичко се оказа сън. А пък аз се уплаших и то не от кой да е, а от
Работата.
Какъв лош кошмар! Добре че свърши. Все пак, утре се пенсионирам. Да му мисли „Гадината”,
Работата, кой наивник ще накара да я гони… Нали няма да съм аз!?
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар