Сън!

             Сънувах. Някакъв странен човек ме зяпаше нахално, почти намръщен от огледалото. Лицето му бе набраздено с дълбоки бръчки. Слепоочията му леко посребрени, а косата, не само оредяла пагубно, но с пепеляв цвят на косъма.

          Посегнах да го докосна. Любопитен и той се опита да ме пипне. Отдръпнах се изплашен. Явно и той стресиран донякъде, направи същото. Пристъпих решен на всичко, но и човекът от огледалото подскочи към мен, даже по-настоятелно. Докато се чудех, откъде се е появил този наглец, с отпуснат голям търбух, внезапно той отвори уста и изкрещя нечленоразделно срещу мен. Оказа се обаче, че и моята уста също се бе обадила уплашено с вик.

        Събудих се посред нощ. Невъздържан дъжд отвън, появил се сякаш от нищото, с грохот възвестяваше правото си на глас, като грубо тропаше по-ламаринения покрив на къщата. Ококорен с помътнели от съня очи, вперих с очакване поглед в себе си, и видях човека от огледалото.

„Нима това бях аз?” –възкликнах на глас изплашен. Невъзможно! Та нали много добре помнех, ако паметта не ме лъжеше, разбира се, че съм едва на двадесет години. С очи сини, дълбоки, като най-хубавите рилски езера; с усмивка лъчезарна на недорасло дете; с мъх вместо с буйни мустаци. Дори брадата ми, бе почти невидима, недокосната още от остър бръснач.

       „Сънувам ли, или съм буден?” –изпълзя лениво мисъл в главата ми и почти обиден известно защо, възкликнах на глас:

-Къде остана приятелю!? Къде се скри от теб, уплашена младостта?

           Някъде отвън под напора на вятъра и дъжда барабанещ гневно по-ламарината се чу странния могъщ глас на бурята, която изръмжа недоволно във вече будните ми уши:

-В миналото! В миналото!

        Опомних се. Наистина тази развалина обработена без милост от времето се оказах именно аз. И докато бурята забавяше силния си ритъм и дъждът почти беше спрял, от очите ми, някогашни бистри рилски езера закапаха едри сълзи, които подмокриха старото скърцащо легло в което криех, изнемощяла  старческата си снага.

В.СОФИН