Всеки
начинаещ писател търси собствен стил на писане. Повлиян от едни, дрогиран от
други автори, той се втурва да излее очарованието си върху белия лист. Докато
го прави, тръпне очарован от думичките посетили мозъка му. Бърза! Драска за да
не ги забрави. Понякога спира за малко неуверен, почти разочарован от внезапно избягалата мисъл. Щом обаче се появи
отново, стиска здраво перото, не за да пусне вода, а да изцеди нови думички.
Скърца, натискано то с грубата сила на пръстите, плаче неспирно и ето разказът
най-после целият се е появил. Видял е белия свят... Дори точката щастливо
показва завършека му.
Начинаещият
писател го оглежда, както се казва: „От глава до пети”, или отначало до самия
край. Възхищава му се. Радва се сякаш
дете му се е родило. Зачита го отново. Добре! Да но след кратък задълбочен
анализ на мислите си, решава, че написаното не отговаря на стила му.
Разколебава се защото повлиян от любими автори той вижда в разказа си самият
Хемингуей. А ето, че и Джером К.Джером с неговото „Вие” се е промъкнал вътре
някак си. И за да бъде искрен пред себе си дори му се струва, че завършека на
написаното от него е на Алеко Константинов, защото незнайно как там се е
появил на гости бай Ганьо. Получила се е
някаква каша. На места гъста, на други рядка, като кална локва. Ами сега! Нали ще
го обвинят в плагиатство? Критиците ще му се изсмеят право в лицето и ще
споделят безмилостни, че това е едно голямо, хубаво написано клише. Всеки знае, че тия теми отдавна са дъвкани,
предъвкани и изплюти сред обществото. Видял в паметта си подигравателните им
усмивки, почувствал пренебрежението към него, начинаещия писател, почти
разплакан къса на малки парчета сътвореното и започва отново разказа. Пише,
мисли, драска. Творбата е готова ! Преглежда разказа под лупа с опасение, че пак
е откраднал мисъл от велик автор. Ако открие пасаж, който е особено провокиращ
го маха и го заменя веднага с друг. Ето, че вече е напълно удовлетворен от
полученото. Явно някак си е успял да накара думите да танцуват в негова полза.
Струва му се че е напипал почерка си. Стилът който отговаря на разбиранията му.
Собствен, неподражаем и естествено провокиращ читателя. Без всякакви примеси от други автори. Очарован
начинаещия писател мисли, че е създал шедьовър. Радва му се като малко бебе на
което току що са сервирали в устата бонбон, а не безвкусен биберон за да не
плаче. Дори сълзи на умиление от гордост капват върху творението му. След кратък миг на опиянение зачита отново
написаното . Ужас! От толкова много промени се е получило, едно голямо нищо.
Дори начинаещия автор не може да разбере за какво става дума. Темата каква е и
той не знае. Вместо обичам, заменил със сричам; любов с харесване, а идиот с
полиглот. Всичко това начинаещия писател постигнал с цел да няма обидени, пък и
критиците да замълчат. Ами сега! Какво да прави? Отново лутане в мислите.
Страдание, сълзи, колебания и ето, че автора роден сякаш за нов живот пак се
втурва да пише по-друг начин разказа. Решително омесил Хемингуей с Ерих Мария
Ремарк, Джером К Джером с Алеко Константинов, и дори откраднал по-една мисъл и
от други автори. За изненада на самия него, накрая разказа се получил. При това
особено привлекателен, поучителен и смешен.
Та как начинаещ писател да открие собствения си почерк, като
непрекъсната се говори, че вече за всичко е писано, казано и дори
документирано. Как да бъде себе си?
Трудно, почти невъзможно. Но когато го прави с усмивка и е в хармония с
природата и хората, тогава са получава. Защо? Защото начинаещия писател разкрива
чувствата си които бликат от сърце, което не знае омраза. Сърце с голяма любов
и загриженост за един по-привлекателен свят за живеене. Свят който вижда и решава
проблемите на всички. Без разлика на пол и вяра. За едно бъдеще, което днес е
само една красива мечта!
В.СОФИН
Няма коментари:
Публикуване на коментар