Стачка в Абсурдистан

В една мила страна с нежното, но и сложно име Абсурдистан трима недоволни граждани протестирали отстрани пред  сградата на местния парламент.  Друга много по-голяма група застанала открито най-отпред скандирала с викове, за по-високи заплати, за напълно безплатно образование и здравеопазване. Дори се чували гласове в защита на пенсионерите.  Освен това били решили твърдо да не отстъпват привилегиите, които имали досега.

     Млад журналист, небрежен на вид, облечен в дънки и тениска с надпис: „Обичам Абсурдистан! Тя е моят живот!”се спрял пред тримата, които както казах отначало, стояли отстрани изоставени, като сирачета и се втрещил. Всяка една от тези личности, единият почти дядо, другият на около тридесет години, а последният на около четиридесет  били издигнали интересни лозунги. На първият плакат пишело: „Искам по-ниска заплата и по-високи справедливи данъци!”; на втория: „Искам да лежа в затвора!”; на третия последен се мъдрел следния озадачаващ надпис: „Щом краката ме държат, значи за работа съм млад!”.

-Вие, какво сте решили с тези необикновени, бих ги нарекъл лозунги? –попитал тримата любопитен журналистът.

-Искаме си, търсим си правата...! –започнали вкупом те, да грачат едновременно на глас, но само с един жест журналиста ги спрял с думите:

-Полека! Давайте един по-един! Имам време, ще ви изслушам и тримата. Хайде Вие по-възрастния....

-Това, че са ми обелели косите и държа в едната си ръка бастун, не значи, че съм стар –обидил се човекът с вид на дядо. –Вярно навърших 65 години, но съм абсолютно сигурен, че още мога да се справям с работата си, която е всичко за мен ... Любов и живот! Но, млади приятелю... –обърнал се остарелия протестиращ към журналиста – позволиха си, да ме уволнят... Мен, който всичко даваше за просперитет на фирмата...! Вместо това назначиха, едно още голобрадо хлапе, което със сигурност, ще доведе фалита и тогава, ще видят те...

-Но нали сте навършили годините за пенсия? –осмелил се да попита нищо не разбиращ от това, което му казвал дядото, журналиста.

-И какво от това!? Какво? Имам сили, седя зад бюро, на административна работа съм. Искането ми е да удължат срока за пенсиониране, поне до 75години. Но, не само, че не искат от фирмата да ме чуят, но дори са забранили да ме пускат вътре в моя си кабинет. Е вярно сега е на голобрадото хлапе, но то не го заслужава...!

-Да но виждам, че се придвижвате с бастун и май трудно се справяте...

-Това не е вярно! Знаете ли, че като ме пенсионираха получих двадесет допълнителни заплати и дори благодарствена грамота за отлично справяне с работа. Дори директорът на изпроводяк се просълзи...

-Защо тогава, щом като сте нужен за фирмата са Ви освободили?

-По-точно изгонили... Обясниха ми, че такъв бил законът. Затова сега стърча тука и няма да се махна докато, не ми се реши въпроса...

Озадачен журналистът, преглътнал на сухо глътката си и като намерил отново сили в себе си, се обърнал към най-младият протестиращ:

-Обяснете ми господине, как млад човек, като Вас, ще иска да влезе в затвора?

-Почти се бях уредил, вече виждах благословен килията, но комшията ме предаде... Гадината!

-Как така? –озадачил се още повече интервюиращият.

-Ами... Откакто завърших гимназия съм безработен. Като такъв, нямам пари, да се изхранвам, а и зимата, няма къде на топло да изкарам. Затова взех, че отмъкнах една кокошка от комшията и като и извих врата, започнах да я скубя. Като видя това той ми налетя и дори ме преби. Въпреки това, аз упорито не се отказах от откраднатата кокошка. Дойдоха господа полицаите и ме отведоха веднага при съдията. Бях чул, че за кокошка, няма прошка, но вместо ефективна присъда, получих условна. Друг състрадателен комшия, обаче бе видял побоя устроен ми . Той натежал везните за освобождаването ми... Опитах се да ги излъжа, че съм паднал пиян, но не ми повярваха... И ето сега стоя тука в това студено време и си търся правата. Категоричен съм, че няма да оставя така нещата... Ако трябва и до Страсбург ще стигна. Как така, рецидивист като мен, ще щъка на свобода сред обществото? Нали съм опасен, ще подведа и други по-моя път!?

Поклатил озадачен и нищо неразбиращ,  глава журналиста и се обърнал към последния от тримата протестиращи:

-А Вие господине, защо искате по-малка заплата и по-високи данъци?

- Наскоро чух, че ще вдигат минималната заплата нагоре.... За мен парите са много, защото съм ерген и живея сам. Натрупал съм пари в банката, която не ми взима данък, а даже състрадателно ми дава лихва. Не я искам. Но оттам ми казаха, че законът бил такъв. Не можело да отказвам. Затова искам да включат по-висок данък... Плосък! Вместо десетте процента, нека бъдат поне двадесет, за да мога да живея нормално...

-Нима това е нормално? –прекъснал го учуден, журналиста.

-За мен да! Имам градини, ниви, а и бачкам като пазач. Там ме хранят безплатно и парите остават.

-А другите хора, които протестират за увеличение на парите си?

-Да им прости господ, но те не знаят какво правят. Колкото повече имат, толкова повече глава ще ги боли... Дори и да се къпят с тях, пак няма да могат да ги похарчат.

-Мислили сте за дарения? –опипал почвата журналиста.

-Да бе! Всеки да работи и да си изкара. На просяци и мързеливци, нищо не давам.

-Но ако Абсурдистан удовлетвори молбата ви, ще избухне гражданска война и неподчинение?

-Не ме интересуват другите! –казал на висок глас четиридесетгодишния протестиращ и дори се изплюл за доказателство, долу на жълтите павета.

Стояща съвсем близо другата  група дочула гневния вик на недоволният гражданин. Обърнали се и били съвсем шокирани, когато прочели плакатите на тримата стачкуващи. Нахвърлили се върху им с юмруци. Скъсали лозунгите. Добре, че наблизо полицаи успели да се намесят в тяхна полза. Измъкнали се едва с няколко малки, болезнени контузии.  Докато се отдалечавали и тримата с помощта на полицейска кола, старият пенсионер примирително въздъхнал с думите:

-Защо ли ни трябваше? В тази държава, не можеш и да протестираш, като хората. Все ще се намери някой злобар да завиди и се нахвърли да бие.. Щом не сме с тях, значи сме против и трябва да си изядем пердаха...  

Младият журналист на име Гошо видял и записал всичко това, бил уволнен за несправяне с обикновената според другите задача. Да вземе просто едно интервю, което да успокои духовете. Вместо това, той предизвикал допълнителни безредици, които ескалирали неудобно в муцуните на управляващите. Те естествено, не могли да преглътнат обидата, въпреки тениската му с надпис: „Обичам Абсурдистан! Тя е моят живот!”.

В.СОФИН