Обичайната закуска!

    Всяка сутрин, едва ококорил очи, се чувствам изключително гладен. Не устоявам на повика и посягам. Отстрани до мен дреме не дочетен роман. Грабвам го почти грубо го разтърсвам, будя го, и започвам закуската с думи. Някои от тях мило глътвам с усмивка. Други дошли груби, дърлят гърлото ми сякаш е простинало. Успявам обаче гладен да се справя и с тях. Обичам и препинателните знаци. Някои от тях поставени накрая на изреченията, преглъщам за десерт.

     Удивителния знак „удивителна“, ме удивлява със способността си да заповядва, да се възхищава и да се усмихва, когато е необходимо. Глътвам го с нежност и се устремявам към питанката "въпросителна". Тя се опитва се да ме прелъже, като ми задава въпросът: „Защо?“

    Не отговарям, защото устата ми е пълна с думи и ще се задавя от дългото изречение, което едва преглъщам. Питанката, понеже е много любопитна и всичко иска да знае, оставям за десерт. Тъкмо бе отворила уста за нов въпрос, когато успявам на един дъх да я изям.

  Стигнах до кавичките и скобите, които се опитват да сложат прегради пред моя вълчи апетит. Опитва се и точката със запетая да стори същото. Напразно драги, мои! Напразно! Захапвам ги по-лека от крайчеца и докато се усетят, и другарчетата им от другата страна също стават жертва, на моята гладна не наситеност.

 Тиренцата, които дават простор пред мен, сякаш показват път в тъмното, глътвам набърже и се устремявам пред бент, който е сложил пред мене две ограничителни точки, „двоеточие“, което указва нов ред и диалог, който говори с любов.

     Запетайките пък се опитват да сложат ред, като ме карат да поема глътка въздух, там където е необходимо. Успешно се справям и с тях. Вече съм на финала. Стои, скромно най-отзад точката и многоточието, слагащи край на вълчият ми апетит.

 Изгарящ от нетърпение, вкусвам и тях. Вече не е останало много или почти нищо за преглъщане. Всички букви са изядени. Изреченията докрай изгризани, а препинателните знаци удостоени като небивал десерт, погълнати накрая.

  Закуската е приключила. Романът страница по-страница, старателно изгризан, дори и точка малка не е останала.

   Доволен, пълен почти се устремявам към новия ден, започнал отдавна.  И за да не бъда разочарован за вечеря, приготвям нов свеж роман, пълен с любимото ми  вкусно меню: букви, думи, изречения, препинателни знаци и разбира се много любов от прочетеното с интерес вътре.

В.СОФИН 

Вечно гладното Метро

     Голямо натискане пада в столичното Метро. Не мога да се начудя, колко гладно е то. Храни се с пътници. Гледам очарован по-спирките. Повечето хора стоят и чакат с отегчени физиономии да бъдат излапани. Предали са се! Вярно някои проявяват живец, като се опитват да четат нещо. Други гледат безучастно. По-хитрите сиреч младите, не губят време, а намират начин за себе си, като разменят, въодушевено целувки. Прегръдки също не липсват. Но ето, че сърдито от тъмния тунел, се задава гладното Метро. Всички бързат да бъдат захапани от него.

  Оказва се обаче, че има вече, изсмукани, обработени и пред погледа ми биват изплюти. Вместо нещастни физиономии виждам хората някак си ободрени, защото хукват към изходите на свобода. Всеки по-задачи, крачи! Или пък, кой ги знае? Може да има и уплашени, които наистина мислеха, ще ще бъдат изядени без остатък!?

   Само до преди миг и от двете страни на спирките кипеше, живот. В един определен момент, когато доволно от улова си Метрото се отдалечи в тунела и ръмжейки доволно пое на път, перонът опустя. Съвсем празно и от двете страни. Стърчи уплашен само, моя милост, изпуснал възможността да бъде глътнат. Едва си го бях помислил това и ето, че отново и от двете различни посоки на стълбите, които са съпричастни към Метрото, пускат нищо не подозиращи нови, не обработени пътници. Пак виждам същата картинка. Погледи безучастни, прегръдки страстни. Разгръщат се вестници, други зяпат в монтирани заместници. Монитори, които бълват реклами и обработват хората допълнително с глупости, които не ги интересуват. Всички са в очакване! И аз също, треперя вътрешно.

  И ето застрашително се задава с бръмчене вечно гладното Метро.  Нещо трепва в душите на пътниците. Бързат като ужилени. Едва отворили се автоматично вратите и всички хукват жертвоготовни, необрабатени вътре.

Скачам, предал се напълно и аз, страхливият пътник.

„Вратите се затварят“ – стигна миловиден женски глас до мен и  Метрото доволно, че е взело плячка, ръмжейки потегли към следващата спирка.

   Зяпам в пътниците. Не го правя директно. Току виж някой се обидил и тръгнал да избива зъбите ми. Гледам в стъклото отстрани, което разкрива интересни неща. Някои от пътниците, дремят, други тихичко говорят, пак се четат вестници, разлистват се книги, места по-някога седящи се отстъпват на дами или по-стари хора. Просто приказка, която трябва да се види с очи и почувства, там където други нямат поглед, сърцето.

   Внезапно ушите ми улавят гласът на жената съобщаваща спирката. Оказва се моята. Н Д К! Панаир на книгата!

    Нетърпелив изскачам освежен, обработен от Метрото и изплют на въздух свободен, хуквам ободрен към книгите и следващото приключение, което ме очаква!

В.СОФИН

Дъждовна обсада

Дръжки от череши падат,

бирени капачки бягат!

Дъждовни капките дотягат,

слънчеви лъчите, се протягат!

Щастливо времето прокисна,

реве простор самотен.

На изпрани дрехи, писна,

мръщи се легенът неохотен!

Отвън усмихват се цветята.

Буйна, танцува зеленината.

Охлюви открили чудесата,

пасат до насита у тревата!

Невярващ купол, днес отварят,

тръгнали чадъри на разходка.

Измръзнали хората мечтаят,

за топла слънчева прегръдка!

В.Софин 

Разстроен зъб!

Клещи измъкнаха болен,

съвсем страхлив, разстроен –

недоволен зъб, гноен!

.....................................

Скромен от картон гигант,

местен, необикновен талант -

все още,

пухти в движение трабант!

..................................

С Вяра, Надежда и Любов,

в този, свят суров,

съм винаги готов -

за тръпнещ имидж нов!

..........................................

Усмивката не ми хареса,

но все пак, открит и без завеса,

език с мен, висок „почеса“!

.........................................

Днес хитри тарикати

и властта си, забранила да ги клати!

Щото, изграждали заплати

от потта, на спящи депутати!

...................................

Неустоима тръпка за мъжа –

Пролетта ухае на жена,

когато радва ни с лъжа

дъждовно времето на любовта!

.................................

В.СОФИН 

Отказа ми!

-Отказа ми братовчед! Просто ми отказа...

-Е-е-е! Няма жена, която да откаже! Ти просто не знаеш как да си поискаш!

-Поисках!

-И тя, какво?

-Отблъсна поканата ми. Не пиела бира!

-И ти какво?

-Опитах с ракия, не става. Пробвах с без алкохолно. Изсмя се в лицето ми. Накрая обещах уиски. И тъкмо ми се стори, че виждам с нея върховете близки, когато гаджето и дойде и я отмъкна. Обещал и беше любов. А пък аз как да се сетя, като освен алкохол, друго не знам да искам...

В.Софин

История

- Е всеки знае поне по-една история, която може да разкаже. Например аз помня, когато Ленин беше пиян...
-Да ама ти, не си бил роден тогава?
-Е, вярно! Но историята знае, все пак Ленин, някога е бил пиян и е създал такава атмосфера, че и днес честните хора се чудят какъв въздух да поемат, и какъв да изплюват на улицата, станала им днес законно жилище.
В.Софин

На имунизация

     Всяка есен шеф на фирма подлагал на задължителна имунизация работниците си. Целта му била никой от тях да не успее да вземе болнични за грип, защото имало много за вършене. А това, както казват американците, струва много пари.

   Иванчо служител в същата тая фирма цъфнал с недоволна, почти уплашена физиономия пред лекарския кабинет. В очакване да го повикат, пристъпвал от крак на крак и мърморел под нос нещо неразбрано. Когато видял гримасата на поредния излизащ държащ се за дупето, Иванчо бил готов да се оттегли. Направо искал да избяга, но заповедта на шефа го заковала на място. Отвътре прозвучал недоволния глас на лекаря.

-Хайде следващия! Нямам цял ден на раз положение! Какво се кумите пред вратата? Влизайте!

Влязъл Иванчо и веднага задал въпрос на лекаря:

-Извинете! Исках да попитам... А това ще боли ли?

-Надали! –отвърнал доктора сигурен в казаните думи и приготвил голямата спринцовка пред погледа на Иванчо, който се осмелил да каже:

-И на мен така ми казаха, но мисля, че ще боли! Нали докторе?

-Не, няма! Ще гали!

-Като гледам в иглата, едва ли! –осъмнил се Иванчо, този път с подходящо хрумнала му рима.

-Ти какво? Няма ли да завъртиш дупенцето? –пошегувал се лекаря съзрял пребледнялото от страх лице на Иванчо.

-А друго не мога ли да завъртя? –попитал той с внезапно никнала на физиономията, лукава усмивка.

-Ти завърти първо него, да те боцна, пък после, ако ти е останал кураж, може и друго да завъртиш!

 Иванчо се престрашил и отлепил, здрав шамар на лекаря.

-Ти какво? Защо биеш?

-Нали казахте, да завъртя? –вместо отговор задал въпрос Иванчо.

-Ама това след като... –тука го прекъсва пациента, който продължава:

-Ме боцнеш, нали докторе? Е аз реших да те изпреваря, за да видя дали ще те боли. Боли ли докторе?

Ядосан лекарят изфучава на висок глас:

-Не ми се прави на умник! Ако ще сваляш гащите сваляй, ако не, вън от кабинета ми!

-Свалям аз свалям, ако има нещо да оправям! –издекламирал поредната си рима дошла ненадейно бликнала от устата на Иванчо, който тръгнал да откопчава колана на панталона си.

Внезапно пребледняло лицето и на лекаря, който изпуснал от ръката си готовата с ваксина спринцовка.

-Вън! –изкрещял той и посочил вратата на Иванчо.

Тъкмо излизал той облекчен, когато се досетил за нещо и казал:

-Спокойно докторе! Не ме гонете! Сам излизам. Ама моля ви, сложете подпис тука на документа, че съм имунизиран. Не за друго, а после да не ме тормози с глоба шефът.

В.Софин 

Карикатурен образ

Когато вие остарял приятелю бяхте млад, всичко изглеждаше по-иначе. Прекрасно, ароматно и вдъхновяващо! Цъфтяха усмивките на честните хора, а вашите бръчки се криеха в неизвестни места. С течение на времето обаче, те придобили смелост, почнаха да изскачат доволни по-лицето ви. Дори смъкнаха клепачите надолу в опит да скрият щастливи очите, които като полу-угаснали фарове на стара джипка, днес едва проблясват в тъмното. Това пречи на краката ви, чиито вени съвсем изпъкнали доказват, вашите изминали години на работа и напрежение.

     Високото Ви чело някога гладко, като твърдо сварено яйце, днес гледа сбръчкано от зор в неизвестна дори за вас посока. Косата пък милата, окапа от срам. Отстрани  където все още личеше някогашния ваш буен младежки косъм, сега обзет от печал по-изгубената младост взе, че побеля необратимо. Гушата приемлива доскоро на вид, увисна като балон, който не се е напълнил с достатъчно въздух. Космите в носа, които от скромност се криеха намерили благодатна пещера за живеене, днес нагло и с особено любопитство над стърчат вън, като придават на физиономията Ви занемарен вид. За ваш късмет ушите са оставани на спокойствие. За разлика на ваши приятели, които се опитват безуспешно да се справят с растителността, обхванала като рак ушните им миди.

   Коремът, който до скоро Ви изглеждаше, като на спортист след дълго бягане, сега е превърнат в циганска торба, която не прекъснато се увеличава, въпреки вашите опити да се лишавате напълно от хляб.

 Колената, които превземаха големи разстояния в планината, днес скърцат неистово молейки за милост. Залитат, крещят, искат право да бъдат оставени на мира.

Ръцете за да не бъдат по-назад, подложени на тежък труд, почнаха да се огъват дори от леки за вдигане неща.

   Погледнато отстрани вече не приличате на човек. Карикатура някаква, изградена с любов от опитен талантлив художник, осмиващ днешното положение на застаряващия индивид от местното население.

  „И какво от това?“ Питате вие. Какво толкова. Нали умът все още е тук при вас и ви прави компания. Вълнува с красивото, предизвиква чувства, които не дават на тялото да спи.

  Въпреки карикатурния Ви мил образ, все още се чувствате човек.  Докога обаче?

Може би докато рухнете подкосен и започнете да лазите на четири крака. А устата вашата блъвне рев нечленоразделен, вместо хубавото: „Мила, обичам те!“

  За сега ви зяпа с ирония огледалото и не пести истината, която виждате безпомощен там. Иска ви се обаче, много ви се иска, вместо карикатурния образ днес гледащ право във вас, да се усмихне добрият стар, някогашен, ведро излагащ на показ  осанката Ви такава, когато бяхте млад.

В.Софин

Реката на живота

   Преди да я зърнат очите му изобщо, мъжът беше изцяло очарован. В близката далечина ехтеше звънко песента и, и шепнеше в ушите му думи за любов. Обзет от вълнение гърдите му бяха залети с вълни, които ту сгряваха до безрасъдност душата му, ту караха тялото му да тръпне от студ. Нямаше търпение да я види. Да я погали, да почувства милувката и, и да глътне стичащите се капки нежност,  между пръстите на, не търпеливите си ръце. Искаше му се вече да пие от целувките и. Да утоли жаждата, която отдавна го мъчеше.  

 Забързан мъжът усети приятния тембър на гласа и. На моменти той бе висок, и стигаше пленително звучащ в ушите му. Идваха минути обаче, когато сякаш играеща с нервите му, песента се криеше и мъжът изпадаше в паника.

    Стигнал до звука, той нетърпеливо отгърна храстите, които криеха желаната картина от него. Пред жадният му поглед се разкри с цялата си невероятна прелест, река пълзяща в долина, в която гората, криеше всичко. Загадъчната песен, която запленен беше чул, идваше от мощен водопад, който нарушаваше тишината с думи, които шепнеха с водни капки в ушите му: „Живот“!

В.СОФИН 

Къде си?

Стискан всекидневно, направляван с преси -
Българино, жив ли си? Къде си?
..............................................................
Управляваща ръка със страст размаха,
сред народ, висока ценова заплаха!
.................................................
 Пред изградена европейска полоса,
у нас, да не пада, животворната роса -
българин пресъхнал, увесил е носа!
...................................................
От тотото не успя с печалба,
късметлия в кръчмата,
почерпен с бира халба!
............................................

И в таз година лъчезарна
политика свежа, календарна,
цени високи "барна"!
.................................
Опънал правилно дъгите,
накрая осъществил мечтите -
лежи в ковчег, закрепил петите,
нашенец не успял с парите!
........................
В джоб прокъсан, често влиза
въздух по-време на криза!
...........................................
В България избрано "царство" -
подлагайки народ в митарство
продава скъпо всякакво лекарство!
В.СОФИН

Плюнка!

      Внезапно обзета от не обикновени чувства слюнката в устата настръхна. Събрала се достатъчно обидена, изхвръкна блажено на въздух. Прелетя, преметна се засегната и се лепна за ревера по-изгладения костюм.

   Заловен неподготвен мъжът или по-точно ръцете му, които държаха букет ароматни теменужки реагираха буйно.  Цветенцата, сини горски очи, се разпиляха навсякъде по-улицата.

  Не успял в начинанието си мъжът трепна гузно. Беше мислил, какво да подари на любовницата, която в този миг се усмихваше не притеснено насреща му.

  Следен достатъчно дълго от не вярващата на очите, негова съпруга, той почувства, или по-точно изгладения костюм усети поражението, което плюнката нанесе на сърцето му, което навярно до сега, мислеше, че е от лед.

   Мъжът премигна уплашен. Любовницата, която до скоро му се усмихваше в лицето за негов късмет плю долу пред него и си тръгна спонтанно обидена.

   Съпругата му, милата и тя пое пътя си без думи.

Учуден остана единствено засегнат от плюнката, не мъжът, който продължи развеселен към парламента, където работеше, а костюмът несвикнал на възникнали с чувство предизвикани, дамски обноски!

В.СОФИН  

По-български!

-Синко, научи ли си урока по-български за матурата?

-До някъде тате!

-Защо до някъде?

-Защото бях зает да уча с едни апапи, как се вдига пълна чаша...

-Чаша?

-Да, с ракия тате. Казаха ми, че ще се проваля на абитуриентската вечер. Понеже знам, че не искаш това да се случи, тренирах... При това прилежно!

-А българския?

-Не ме ли разбра тате? Нали ти го обясних точно? Учих по-български как се вдига пълна чаша с ракия...

В.СОФИН 

От къде си?

   В казармата неизменния въпрос, ни изправяше понякога на нокти. Питаха ни често:

-От къде си?

Всеки казваше родното си място.

Определили се като софиянци, бяха титулувани като копелета и кестени.

Самоковци, като компири и камерунци.

Русенци, като мокри власи.

Другият въпрос, който тормозеше някои любопитни беше:

-Абе, ти като си кестен, шоп ли си?

-Не, шоп е баба ти! –откликваше обиден софиянецът, а самоковецът мълчеше като риба преценявайки ситуацията излязла без контрол.

Веднага обаче следваше:

-Ти, защо траеш бе? Кажи дърво ли си, или не?

-Не!

-Какво си тогава?

-Самоковец!

-Камерунец, значи!

-Що?

-Камерунец от който съм чул да казват за реката Искър...

-Какво?

-Ами... „Искаро тече, камънье влече!“

-Ти да не искаш ракия да влече? Камънье ще влече я! Не тикви празни като тебе любопитни!

В.Софин   

Любовен роман

    Играеха...  Пламъчетата искряха удивено от моминските сини очи. Танцуваха, шепнеха...! Гонеха сълзите, които блестяха и се стичаха по-лицето. Някои забързани да видят свят падаха бързо и жаден прах ги поглъщаше на пътя. Други колебливо, полека преодоляваха преградата на чувствената брадичка, заобикаляха алените устни и после без свян се криеха в моминската гръд.

   Любов! Едва вчера го срещна на същия този прашен път. Уви! Мъжът не блестеше с нищо. Облечен простовато. Протъркани джинси и мърлява тениска избеляла от Слънцето. Оръфан почти! Но, имаше нещото, което запали дяволитите пламъчета в очите на девойката.

 Не можеше да повярва, когато разбра, че всяка втора негова дума звучеше като нежен стих, като пенлив ручей тичащ вдъхновен от планината. Не! Може би, като дъжд играещ с блестящи капчици в тревата, които се стичаха по-лицата на маргаритите цъфтящи там. Или като слънчев лъч прокраднал се щастливо в скута на равнината...

    Поет? Не! Просто романтик, който знаеше да борави с чувствата. Умееше да докосва невидимото. Да гали упорито, нежната женска душа. Да граби с пълни шепи! Дори доста находчиво биеше точно там, право в моминското сърце. Правеше го силно, неудържимо, почти настъпателно... Подчинил думите в своя полза мъжът знаеше как се превземат крепости.

   Неугледен. Невзрачен почти. Незабележим, по-тих от тревата, но с богат речник, който караше моминските колене да треперят от чувства. Това явно го правеше необикновен. Романтик!

    Внезапно застудя! През разтворения прозорец, неусетно времето придобило сила, заплака. Дъждовните капки носени от бурен вятър, нахлуха в стаята на момичето, което тъкмо довършваше романа за любовта. Все пак то, успя да дочете последната страница на книгата преди да я затвори. После обхваната от страсти скокна, хвърли поглед през разтворения прозорец право към далечината, където прозираше затъмнена от бурята планината. Дочу и ехото, което замечтано се обаждаше от там. Обърса с ръка една сълза потекла по-лицето и, и се усмихна прозряла истината за любовта, която сама избира в живота пътя на двама влюбени, които се борят съвместно за щастието си.

В.СОФИН 

"ОБЛАК"!

   Не разбирам, защо толкова много се опъвах. Не желаех! Нямах настроение в тая жега...

 Случайно я срещнах на бара. Изпотена гледаше право в моите очи, интимно. Опиянен вдъхнах свежият и аромат. Плъзнах език, за да усетя вкуса и. Щипеше сладко пущината! Не издържах на повика и. Потопих устни омагьосан. Бавно вкусих в жегата, мастиката и ментата. Съвсем студени, те охладиха гърлото ми, но не и чувствата ми към тях, които се оказаха взаимно споделени с изпотената от леда чаша.

В.СОФИН 

В двубой с умората

    Редовно преминават мисли в обърканата ми глава. Чудя се, как да се спася от умората? Опитвам да се крия. Намира ме винаги в неподходящо време. Хваща ме грубо и дори не закусил ме праща на работа. Когато успея да се върна от там, отново изпаднал в паника, търся скришно място. Мушкам се в големия шкаф за дрехи и тъкмо задрямвам, когато отново съм разкрит. Пипват ме грубо и пак на работа.

   Решавам временно да абдикирам в местната библиотека. Тишина спокойствие и букви! Попадам на книга, която боде очите ми със заглавието, „Защо трябва да се ходи на работа?“ Засрамен донякъде опитвам да се възпра от потеклата мисъл в мен, но краката ми предателски сами поемат към умората.

     Тичам към спасителния вечер, сън. Искам го! Ухажвам го, но той прекалено зает с умората внезапно ме прекъсва. Избира не щадящ у себе си момент за да ми напомни, че е време... Време да срещна в лице умората.

   Докато тътря загрижен крака в посока работа в главата ми бръмват неусетно мисли за политиците спящи щастливо в парламента. Виж ти, защо все ми се виждат изморени?

   Дали от прекалено работа, загрижени за чувствата на хората? Или пък са впечатлени от нашата умора? Колкото повече успеят да натрупат в нас от нея, толкова по-малко, ще се усмихнат и наслаждават на внуци и изработени честно старини. Стигнали хора до пенсия.

  Докато разсъждавам за това и онова, работата взела, че свършила. Тъкмо простирам щастлив тяло за почивка и хоп, умората пак ме изблъсква. Едва успявам да са задържа за крайчеца и... Само за него и почивката свършила.

    Вече не вървя. Не чувствам нищо. Дори не спя!

   Не знам откъде намирам сили да погълна храната, която днес не е особено вкусна.

Насила го върша, защото се боря с умората. Аз я боря, тя ме пързаля.  Мъчи душата ми, мачка ме като парцал изхвърлен от хората, срещу вятъра на пътя.

Спасение няма! Умората дебне отвсякъде всички ни. Изплува даже сред трънаците, останали самотни без букаците.

   Разбирам я самотата. И тя милата е хваната в капана на умората. Едва диша!

   Решавам да я излъжа. Наливам я с алкохол, който трови тялото, но подрежда мислите ми временно. Дистанцира ги от умората, която стои отстрани до мен и виж ти, клещи ми се с дяволска усмивка. Знае тя гадината. Подозирам, че щом изтрезнея, ще хукне като бясна по вените ми. Ще разтрепери тялото, ще бръкне  в буйно биещото ми сърце, и ще ме изтика отново на работа.

 Отнела умората прозявката ми показала се едва, ме подтиква към действия. Крещи в ушите ми, че движението е живот, а почивката леност.

   Тежат мускулите ми, ръцете са издърпани от умората. Чукат коленете, хлопа даже и дъската на главата...

  В двубой с умората, когато срещнем Природата, възможно е и да успеем донякъде, да усетим почивката. Временно обаче! Защото изход няма. Тя умората гадината, не работи по-програма. Тя ежедневно бие на всички телеграма за живота, който тя с охота отнема всесилна от всички нас предали се на самотата.

В.СОФИН

Гланц на устни черешови...!

Гланц по-устни черешови

бляска в ранните зори.

Гори за подвизи готови,

за любов която не боли!

Езичето играе ръченица.

Открили зъби слънчев бряг,

светят прави във редица,

с чувства изтикани на свят!

Черешата сама на двора,

изсипва дъхав аромат.

Червени сякаш без умора,

устни за целуване блестят.

В.СОФИН 

Пресят!

   Мен ме пресяха! Бил съм писал доста гъсто думите. Трябвало по-рядко да употребявам в творчеството си някои. Целта била, да не създавам дрязги у населението. Така ме лишиха от правото на думи като: Парламент, правителство, мафия, убийства без прецедент, нямо правосъдие, кражби нарочно осигурени всеки ден, катастрофи, разбити пътища, умишлено създадено лошо образование, здравеопазване лишено от средства, пенсионери унижени да вегетират като растения, на въздух, и деца оставени без грижи. Освен това забранено се оказа  разгласяване на бити хора, оставени без глас на улицата. 

  И какво ми оставиха все пак? Нещо трябва и да е оцеляло нали?

    Явно след пресяването усетих силата на думи като: Обичам боб чорба! Мразя, защото не съм научен да обичам! Събличам без прецедентно, защото не зная да обличам! Хитрея, защото друго не умея! Опитвам се пари да скрия, защото държавата ми ги секва бързо в данъци. Обиждам себе си, защото другите хора вече са засегнати, не от мен разбира се.  Харесвам спорта, защото мразя да тичам самостоятелно. Опитвам се да пиша хумор, който да не звучи политически! Бленувам често с мисълта за справедлив живот! Но освен да го сънувам, другото ми е забранено да го проумявам. Свободата спрямо пазаруването в моловете ми оставиха. Там където се срещат благосклонно Е –тата, месо, което не е месо, хляб който не е хляб, а набухватели, питиета които са химия, и всичко това предоставено в особено лъскави опаковки с цел да се радва клиента у мен.

   Мислех си, все пак нещо ми е останало незасегнато, и тръгвам волен към реката. Насаме сред Природата. Докато стигна до нея обаче по-пътя срещнах толкова много боклуци, че се почувствах самият аз, изхвърлен на бунището. Птиците вярно пееха, а и ще пеят и за в бъдеще, Слънцето ще изгрява и залязва пак, нощта ще сменя деня и звездите и луната пак ще светят, но уви душата ми, тя милата се почувства, изпразнена от съдържание... Защото не винаги е мило въздържанието от думи, които се налагат и трябва да бъдат писани, поне за капка справедливост. Иначе надеждите за какво са? Вярата, ако я има в човека и доброто, къде е?

   Бих искал птица да политна, дори с прерязани криле, вместо като плъх страха да скрия в дупка сред поле...! Човек наистина да бъда, а не мижитурка с объркана съдба!

    Оставих сами думите да решат, кога и как от тъмното да изкачат. Наистина пресяха ми ги, но те самите се чувстват освободени и прескачат преградата, която им поставиха. Правят го, когато и как си искат. Докога? Търпението единствено  знае, дали ще ескалира, и ще наложи промяна и в останалите ни истински чисти усмивки. А дотогава? Не се отсява това, което трябва да бъде казано! А когато истината говори, историята измислена, трябва да мълчи!

В.СОФИН 

Понякога е нужен писък!

1.       Нужен е проблясък, да даде на мислите ни тласък!

2.       Макар изказан нисък понякога е нужен писък!

3.       Уши дочули воден крясък, усещат как настръхва в суша, пясък!

4.       Очи, които виждат всичко, не усещат болката на сърцето, което тихо плаче за любов!

5.       Нима е нужна искрена усмивка, за да разберем и ние от парламентарната почивка?

6.       Понякога е нужна истинска целувка –усетена от гнева в женската обувка!

7.       Ръце понякога ненужни, се вкопчват потни дружни, в прегръдките на нощи южни!

8.       Уста, която знае да бърбори, дори открито да не спори, умее да мърмори!

9.       Нужна е особена отрова, да унищожи злобата у хора, заглавили крака в основа!

10.   На сцената играеща актриса, съблечена знае как тръпка чувствено разтриса!

В.Софин

Осъзната любов!

Когато Слънцето обядва

гладно по върхове открити,

и полазва упорито скрити

необятни долини честити -

тогава то усмихнато прокрадва

лъчи красиви, да ни радва!

Когато волен дъжд заяжда

от небето покриви червени,

и денят ни скучен ражда,

капки бисерно студени -

тогава силен гръм обажда

звуци в тишината, да досажда!

Когато вечерта допусне

мракът гладен на вечеря,

и той любопитен кусне

предложена с любов материя -

тогава Луната мило ще просветне,

прилежно включила батерия!

Когато светлини, звезди запалят

и сенки хвърлят  на Земята,

премигват и с очи ни галят

градове  с цветовете на дъгата!

 Да имаш сърце за красотата,

за силата и чувствата от небесата,

да усетиш как прегърбена душата

се усмихва изчистена във планината –

Тогава любовта на хората позната,

ще спаси света ни, осъзната!

В.СОФИН 

Играе стилно днес умората

Останала самотна без букаците,

умората изплува сред трънаците.

Ликвидира духа дори на раците,

уверено подстрига им, мустаците!

Отърсила от себе си желанията

умората изтърколи старанията.

Покоси душата на компанията,

като открадна с хитрост знанията!

Намерила убежище сред хората,

без чувствена отнела им опората,

сърце напълнила докрай с отровата,

играе стилно в нервите умората!

В.СОФИН

Любовта трябва да почака!

Тежи когато, животът дружен

встрани поеме в труден път.

Шуми листакът безкрай учуден,

видял напуснат бащин кът!

Обидено мълчи луната отъмнена,

лицето в облаците скрила, сиви.

Крещи за помощ чайка наранена,

море ръмжи с вълни бъбриви!

Тежи когато, корабът отплува

встрани далеч от роден кът.

В сърце студена мъката нахлува,

самотно пак, тръгнало на път!

Радушен пристан държи жената,

тихо хлипаща, останала във мрака.

Недоволна мръщи се, дори съдбата,

за любовта, която трябва да почака!

В.СОФИН

Деликатна работа

   Двама братовчеди, които скоро не се били виждали се срещнали  случайно в една градска кръчма. Докато Пешо отпивал от чашата си и блажено оставял топлината от питието да се разлива по- вените му обзет от прозрение казал:

-Гоше! Да знаеш от мене, деликатна работа е това ракията. Иска внимание, също като жената...

-А бе Пешо. Аз я ухажвам старателно, всяка вечер....

-И какво? Пуска ли ти?

-Пуска она! Пуска! Ток пущината! Когато я препием, подкосява краката и боли главата!

-Ама ти Пешо за ракията говориш?

-За нея я! За какво друго Гоше?

-Ами, мислех за жената!

-Я нали съм ерген, бе Гоше?

-Верно бе! Забравих! Нали знаеш секи тегли от нещо Пешо. Я от жената, пущината, а ти от ракията дето удря те в краката!

В едно си прав обаче, деликатна работа са и двете, но без тех не може нали?

В.СОФИН 

Просто Себе си!

Познавам го отскоро.Неговата максима: „Аз съм си аз и никой друг! -ми се стори интересна. Какво значи, човек да прилича на някого? Всеки прилича, поне визуално на някой. Но да бъдеш себе си и никой друг, да си различен, това разбира се е рядкост. Такъв скромен индивид се разбира с другите хора, но те не могат да вникнат в душата му и да почувстват, какъв е той. Вижда им се странен в изказванията си, че не иска да го оприличават с някого.

 Когато го видях в кухнята, как стоически приготвя гозбите и колко храбро се справя с всяка възникнала ситуация там, ми стана ясно, че пред мен е човек с непредсказуеми качества. Тъкмо бях седнал да обядвам, когато Вальо мина покрай мен и заяви с тон нетърпящ възражение, че никога не би прекъснал манипулацията на вилицата и ножа в чинията ми с думите: „Добър апетит”или „Наздраве”. Не го правеше от неуважение, а защото когато човек обядва или вечеря самостоятелно и без другар, мисълта му е заета неизвестно с какво. Ако в ушите му пристигнат традиционните реплики с пожелания за ядене, той би могъл да изпадне в стрес и дори да се задави.

Когато на този мой колега и приятел се опитах да му обясня нещо, той с усмивка неподлежаща на критика ми каза:

-Аз уча ли ти, как да работиш?

Естествено нямах отговор на въпроса му и млъкнах с полуотворена, недоизказана уста.

Вечер, когато му се налага да чака за работа превозното средство Вальо стои отстрани на спирката и пуши нервно цигара.

„Пак трябва да се бачка!”-мисли той и проклина, системата която го принуждава по всяко време да е в готовност. Почти е  изпушил цигарата, когато неумолим превоза за Боровец пристига. Вальо търпеливо изчаква колегите да се натоварят и да кажат традиционната реплика: „Добър ден!”, която смущава ушите на седящите вече вътре и после мълчаливо заема любимото си място, най- отзад на последната седалка. Притеснен е мисли, как ще премине вечерта му. Знае че пак трябва да се раздава безрезервно и всичко това до болка познато, понякога му омръзва и дори идва в повече.

Докато печката подгрява шкембе чорбата на моя милост портиера Вальо споделя в ушите ми, че разказ когато се пише, трябва мисъл, усет чувство. После продължава вдъхновен от гозбите в кухнята:

-То и стар боб да се свари, пак е нужен чалъм!

Така е разбира се, съгласявам се с него. На човек е нужно усет, кога да се усмихне, намръщи или кихне, ако е необходимо дори да се изкашля с тон нетърпящ възражение.

В очите на колегите ми, явно Вальо е интересен индивид, който е странен в изказването си, че е такъв какъвто е, и не желае да бъде поредното изтъркано клише. Защото всеки знае, клишето бързо омръзва на всички. Понякога показва реакции с които успява да учуди, дори себе си. Усмивката му казва на всеослушание, че това е той Вальо и никой друг. Смаяни колегите вътре в кухнята също се усмихват. Разликата е, че той знае защо го прави, докато другите около него не. Ясно ми става, че Вальо не обича да се подава на провокации. Някой да му казва, какво да се прави. Решава сам, какво ще бъде. Дали наляво или в дясно, понякога дори той самия не знае. Важното е да е различно. Нещо, което колегите дори не са помислили, че може да стане. Точно с това разбира се, Вальо успява да ги впечатли. С лична индивидуалност, която явно липсва при повечето хора. И точно тук накрая, неизвестно как, ме спохожда мисъл: „ Всеки е някой, но някой е повече от другите, защото е просто, себе си!”

В.СОФИН  

За особените чувства събрани в сърцето

    Много съм видял от белия свят, но и доста не съм.

Прочел съм стотици книги. Но и много от тях не съм дочел.

Пил съм хубава ракия. Но не винаги съм я допивал.

Ухажвал съм жени, но не съм стигал до края...!

Открадвал съм целувки, които не винаги са били сладки, защото не са,  се оказали споделени.

Лъгал съм, когато е било просто необходимо, но не съм се гордял с това.

Плакал съм, но не пред хора. Встрани, когато не винаги съм бил разбиран от тях.

Не съм обиждал. Обиждали са ме. Не винаги с право, но не мразя тези, които са ми го сторили.

Не съм убивал хора, но въпреки това, отнемал съм животи...

Блясъкът в очите гасне, сърцето спира да бие, а моето забързано тича уплашено от сторения грях.

Псувал съм. По скоро съдбата, отколкото някой друг.

Макар да съм печелил от тотото, това не ми е доставяло радост,  като някоя интересно прочетена книга.

Изпускал съм не съзнателно наивно, излишни думи, които после са се връщали при мен, като бумеранг.

Едно единствено ме терзае на белия свят. Дали пък все пак, не съм живял напразно?

Въпреки посадената бреза от мен.

Въпреки любовта ми към хората.

Въпреки децата ми, които съм възпитал в обич към другите.

Въпреки Природата, която обичам повече от себе си.

Въпреки чувствата ми към любимата жена.

Дали...?

Не бих могъл да зная това.

     Но въпреки всичко в гърдите ми бие сърце, което знае да обича, да се свива под ударите на съдбата и да понесе толкова отрова, колкото му е дадена в излишък.

  Защото стореното от нас остава, мислите ни са винаги грешни, а човекът е просто човек, когато разбере именно това!

В.СОФИН 

Бащина признателност

       Все още не зная...! Не разбирам как така споменът е залегнал дълбоко в съзнанието ми. Стои там ревниво пази изживяното и в някакъв определен от него момент избухва осезаемо, като тапа от шампанско.

   Баща ми...! Неговите думи...! Блъскат , удрят в мен...! Изречени някога на ливадата в която косим тревата. По-скоро той вършеше това, докато аз неукият се учех. Определено не ми се получаваше, защото много скоро на дланите ми изскачаха мазоли. Стисках здраво косата мислех, че ще я изпусна. Видял тогава гримасата ми, баща ми ме изпращаше за вода.

-Върви сине! Донеси ми вода...!

-От къде татко? –питах го аз и той вперил очи в далечината ми показваше един хълм.

-Когато изкачиш ей онова високото и погледнеш от там надолу, ще видиш дерето...! Спускаш се и няма как да не забележиш кладенчето...

-Ами ако го пропусна? И не го видя!? –зададох му тогава наивно въпрос.

-Не се тревожи! Няма да го пропуснеш. В дерето има голяма бука и именно там долу в основата и, се намира кладенчето.

-Защо там, а не другаде? –продължих да отнемам от безценното тогава, време на баща ми.

-Не си ли чул, че водата се крие под буките. Те я съхраняват ревниво. Пазят я като скъперници разбрали кое е най голямото богатство. Виж под боровете няма. Защото те са вечно жадни и поглъщат, всичката вода, само за себе си.

      След обясненията на баща ми, припвах усърдно нагоре към хълма и скоро откривах кладенчето и буката, която от високо наблюдаваше действията ми. Пълнех манерката, която бързо се изпотяваше в жегата от ледения дъх на водата...

          Образуваха се капки, които докато пристигнех при ливадата, където баща ми се трудеше с косата, се бяха изпарили. Слънцето безмилостно пиеше всяка влага попаднала под жадните му лъчи. Щастлив, че все пак мога с нещо да помогна подавах пълната манерка на баща ми. Докато той отпиваше от нея бавно и с наслада, аз се вглеждах в него. Съзирах няколко капки от водата как се изплъзваха от устата му, политаха  по – загорялата му от слънцето шия и бягаха надолу, където бързо се криеха в ризата на сини квадратчета.

  Внезапно докоснал мислено този спомен дочух в ушите си някогашните думи прозвучали от бащината уста:

-Така сине! Благодаря ти за студената кладенчова вода. Сега, докато съм жив и мога да я пия с наслада. С наслада синко, защото ти ми я донесе. Някога когато вече няма да съм до теб, и да ми носиш вода там на гроба ми, колкото и да го поливаш и сълзи да рониш, нищо няма да усетя... Свежестта на водата, да почувствам милите ти очи, които ме гледат, докато я поглъщам...!

  Внезапно няколко предателски сълзи се търколиха долу върху още не окосената изцяло трева в ливадата, където няколко трудолюбиви мравки мъкнеха товар. Те се раздаваха изцяло за благополучието  на мравуняка си. Изведнъж бях ухапан от една.  Ненадейно за мен разтворих очите си, които бяха пълни със сълзи, а възглавницата мокра.

  Съпругата събудена от хлипането ми, докато спях помислила, че сънувам кошмар и ме бе ощипала.

  Сънят в който беше баща ми и аз се изпари мигновено... Въпреки това споменът остана да ме измъчва. Той и сега е тук в сърцето, което тогава тръпнеше от радост от усмивката на баща ми, от стичащите се по брадичката му бисерни капчици вода и Слънцето, надничащо любопитно с лъчите си мушнало нос в нашите човешки дела. А те бяха и досега си остават, синовна любов и бащина признателност!

В.СОФИН