В двубой с умората

    Редовно преминават мисли в обърканата ми глава. Чудя се, как да се спася от умората? Опитвам да се крия. Намира ме винаги в неподходящо време. Хваща ме грубо и дори не закусил ме праща на работа. Когато успея да се върна от там, отново изпаднал в паника, търся скришно място. Мушкам се в големия шкаф за дрехи и тъкмо задрямвам, когато отново съм разкрит. Пипват ме грубо и пак на работа.

   Решавам временно да абдикирам в местната библиотека. Тишина спокойствие и букви! Попадам на книга, която боде очите ми със заглавието, „Защо трябва да се ходи на работа?“ Засрамен донякъде опитвам да се възпра от потеклата мисъл в мен, но краката ми предателски сами поемат към умората.

     Тичам към спасителния вечер, сън. Искам го! Ухажвам го, но той прекалено зает с умората внезапно ме прекъсва. Избира не щадящ у себе си момент за да ми напомни, че е време... Време да срещна в лице умората.

   Докато тътря загрижен крака в посока работа в главата ми бръмват неусетно мисли за политиците спящи щастливо в парламента. Виж ти, защо все ми се виждат изморени?

   Дали от прекалено работа, загрижени за чувствата на хората? Или пък са впечатлени от нашата умора? Колкото повече успеят да натрупат в нас от нея, толкова по-малко, ще се усмихнат и наслаждават на внуци и изработени честно старини. Стигнали хора до пенсия.

  Докато разсъждавам за това и онова, работата взела, че свършила. Тъкмо простирам щастлив тяло за почивка и хоп, умората пак ме изблъсква. Едва успявам да са задържа за крайчеца и... Само за него и почивката свършила.

    Вече не вървя. Не чувствам нищо. Дори не спя!

   Не знам откъде намирам сили да погълна храната, която днес не е особено вкусна.

Насила го върша, защото се боря с умората. Аз я боря, тя ме пързаля.  Мъчи душата ми, мачка ме като парцал изхвърлен от хората, срещу вятъра на пътя.

Спасение няма! Умората дебне отвсякъде всички ни. Изплува даже сред трънаците, останали самотни без букаците.

   Разбирам я самотата. И тя милата е хваната в капана на умората. Едва диша!

   Решавам да я излъжа. Наливам я с алкохол, който трови тялото, но подрежда мислите ми временно. Дистанцира ги от умората, която стои отстрани до мен и виж ти, клещи ми се с дяволска усмивка. Знае тя гадината. Подозирам, че щом изтрезнея, ще хукне като бясна по вените ми. Ще разтрепери тялото, ще бръкне  в буйно биещото ми сърце, и ще ме изтика отново на работа.

 Отнела умората прозявката ми показала се едва, ме подтиква към действия. Крещи в ушите ми, че движението е живот, а почивката леност.

   Тежат мускулите ми, ръцете са издърпани от умората. Чукат коленете, хлопа даже и дъската на главата...

  В двубой с умората, когато срещнем Природата, възможно е и да успеем донякъде, да усетим почивката. Временно обаче! Защото изход няма. Тя умората гадината, не работи по-програма. Тя ежедневно бие на всички телеграма за живота, който тя с охота отнема всесилна от всички нас предали се на самотата.

В.СОФИН