Пълзящото НЕЩО!

   Прозорецът отворен пропусна нещо. Усети го. Отдавна хванат в капана на съня, мъжът спеше. Не можеше да се опомни. Намираше се нейде далече, неизвестно къде. НЕЩОТО пропълзя безпрепятствено през прозореца, спусна се тихо на пръсти на пода и се опита да мушне глава под завивката. Косъмчетата на врата на мъжа, настръхнаха. Стори му се, че Нещото го превзема. Бавно, сигурно през разтворения от тази вечер прозорец, неоформено, смачкано, видяно от спящия мъжки поглед Нещото го докосна и погали със сигурна ръка. Обхвана изцяло в парализа тялото му. Изпотен от напрежението на топлата лятна нощ в порите на мъжа проникна, не вятърът през прозореца, не дори любопитната Луна, която зяпаше ставащото. Звездите и те учудени премигаха в тъмното, като светулки търсещи убежище.

  Отнякъде изпълзя доволна паниката, която проникна в гънките на мозъка на спящия мъж. Пипна го здраво за гърлото и той кашлящо внезапно ококори, уплашено очи. Бе сам в стаята. Далеч някъде в планината. Нямаше как Нещото да не дойде на посещение през нощта. Оказа се страх, който идва понякога във всеки от нас и си отива при първите слънчеви лъчи на деня.

 Кошмарът на съня, който ни посещава понякога, когато в душата ни, а и не само в нея се чувстваме несигурни, предадени. Оставени сами в ръцете на Нещото, което сме считали за приятел, а той ни е ужилил през постелката, по гъделичкал е с тревога петите ни, и след това като видял, уплашените ококорени в тъмното наши очи, позорно и тихо хихикайки избягал през прозореца.

 Отвън звездите вече бледнееха. Луната и тя се канеше за път. Далеч някъде едва, едва, прозираше светлинка, прозорче, малко в небосвода. Зората се завръщаше тържествено.

Нещото и то изморено от изплетената нощна интрига се бе оттеглило на почивка. До довечера, когато отново щеше да търси смутени мисли, които да посети и погъделичка с отровното си жило.

В.Софин