Красив и слънчево
усмихнат, денят клонеше към обяда си. Скучаех пред компютъра.
Надушил приятно време за излизане синът ми смущава
спокойствието с думи:
-Какво ще кажеш за преход в планината?
-Не е ли късно? –задавам въпрос вместо отговор аз.
Изневиделица обзет от любопитство питам пак:
-Къде?
-Мислех си отново да щурмуваме връх „Мальовица“, но все пак
там сме били два пъти. За това какво ще кажеш за „Соколец“?
-Соколец? –питам неразбиращо.
-Да! Точно така, връх „Соколец“ Какво ще кажеш? –гледа ме
синът, очакващ отказа на моята уста, но бива приятно изненадан от думите с
готовност изплъзнали се от нея:
-Става!
Може би за някого ще прозвучи странно, но върховете винаги
са ме привличали. Да усетиш, да почувстваш биещо с ритъм сърцето на планината и
да хвърлиш поглед там отгоре и се почувстваш като орел, това наистина си струва
изживяването. Пък и приключенията по пътеките; не преминати досега реки; не
усетени от краката, нови каменисти пътеки и не уловени, невиждани красоти и
природни забележителности, които просто плачат за покоряване...! Всичко това
повдига духа на човека правейки го пионер в нова не изследвана област за него.
Само за десет
минути, толкова време, бе напълно достатъчно за малката ни раничка да побере
обяда, водата и ракийката за из път и вече, тръгваме към известното, но още
неизвестно за нас приключение.
Потегляме. До курорта Боровец и някогашния разрушен сега
пионерски лагер стигаме с автомобил, който оставяме да пази поляната. Моя милост
и раничката заела място на гърба на сина ми, естествено заедно с него поемаме
по пътя към върха.
Само след няколко крачки погледът ми улавя излязла сякаш от
приказките, красива гъба Сърнела, която ме чака. Не устоявам. Не само я снимам,
но и пускам в ход джобното си ножче, което се включва въодушевено, осигурявайки
ни, вечеря.
Разбрали бяхме, предварително от Интернет, че до Връх „Соколец“
се стига за четири часа. Толкова много? Чудим се ние, но това е зимния маршрут
за прехода, за който са нужни снегоходки, взети под наем само за десет лева.
Пътят ни води през
разрушения някогашен пионерски лагер нагоре по билото, което е придружено от
различни по цвят и мирис диворастящи гъби. Спираме устрема си само, когато
погледът ни съзира, красивата злато жълта коралка, която добавяме за вечерята у
дома.
Изчистен от храсталаци, които му пречеха да диша, но изобщо
не маркиран с табелки, пътят ни радва с дребната усмихната в синьо камбанка. Дърветата
в които преобладава смърчът, също заедно с бял бор и елхи ни хвърлят учудени
погледи, които сякаш ни питаха, какво търсим сами в царството на гората. Лишеи
и мъхове, папрати и треви, правят свежа компания на обстановка там, интересна. Тя се
оказва и леко призрачна от сенките сторени от Слънцето, което с любопитство
наднича между короните на иглолистните дървета, тук там нарушени от
приятелската компания на бука, който също издига горд осанката си там.
Когато се качваме все по нагоре, отстрани до пътеката блясва
малко открито пространство, показващо в далечината част от град Самоков.
Естествено не устоявам и го снимам.
Въодушевени от приключението по пътя вървим бързо. Стигаме
голяма поляна приличаща малко на плато. Вляво от нас сияе красивия, горист и
каменист връх „Иванов камък, който е с височина 2115метра надморска височина.
Някъде близо до него съществува път водещ до връх „Ястребец“. Погледът ни се
заковава на движещата се тогава кабинкова линия на лифта. Нашата посока обаче се
оказва вдясно на пътя. Движим се по почти избягалата пътека, невидима за
обикновеното око. Виждаме обгорели дървета пострадали от някогашни гръмотевични
бури. Минаваме през млада брезова горичка, пълна с боровинки. Преобладават червените на които сега е сезонът в началото на септември. Планинската върба Ива
също е намерила мястото си тук. Все още напълно зелените и листа, не подсказват
на туриста, че зимата наближава. На пътя и покрай него намираме манатарка и
виждаме, белите шапки на прясна гъба, пърхутка.
Най после осъзнаваме, че брезовата горичка е спряла похода
си към върха. И то не за друго, а защото пред нас със сина ми се открива нашата
цел: връх „Соколец“, който е с надморска височина -2014метра. Каменист с големи
пропасти пред него, откриващ невъзможни вълшебни гледки...
Гледаме към връх "Ястребец". Виждаме дори и малка част от връх "Мусала". Зад нас проблясват далечни но същевременно и близо червените покриви на
къщи указващи точното местоположение на селата, "Мала Църква", "Маджаре" и "Говедарци". По вдясно от нас прозират пред погледа и части от град Самоков.
Видяхме как облаците на върха си правеха среща. Гледаме ги как се
гонят, преследват. Дори успяват за момент да скрият Слънцето, което като
срамежлива невеста се дърпа за да не го ощипят. Всичко тези разиграни с
изяществото на добре представен спектакъл от Природата чувства усещаме с телата си. Те тръпнат не само от
студения вятър, но и от гледките представени пред нас.
Правим снимки за спомен. Пропасти дълбоки пред нас към
долината долу на река „Бели Искър“. Вляво Връх Ястребец, зад нас Брезовата
горичка и връх Иванов камък...
Намирам не прецъфтяла мащерка пуснала корен на върха. Над нея
се издига и малинов храст. Бели кичести борове, скали причудливи... Всичко
това става видимо за нас само за час и половина качване по билото на горе към върха.
Не прецъфтели билки „Дебела Мара“. По скалите
се гонят и преследват лишеи и скрити в ъглите им треви.
От толкова много панорамни гледки, огладняваме.
Обядваме! Вдигам наздравица за върха и нас, покорителите му
с домашна ракия специално донесена за случая.
Изневиделица погледът ми спира, допушен съвсем самотен, захвърлен безпомощен
фас. Разбирам, че някой от туристите насладили се на гледки не е устоял и е
дръпнал цигарата си тук на високо, където се срещат соколи, орли и туристически
погледи!
Не е за разбиране. Уж на въздух са излезли, а намират сили
да пушат!?
Отклонявам погледа си за ширналата се гръд на папрата скрила
се успешно на завет до скала. Наслаждавам се заедно със сина ми на чудесата
сътворени от майката Природа.
Вече обядвали, набрали червени боровинки и гъби, тръгваме
отново, обещали си взаимно и друг път да дойдем.
Този път взели си довиждане с Връх Соколец поемаме надолу, към поляната, където отдавна
напълно сгорещена и почти отчаяна в скука ни чакаше самотна, нашата кола.
Намираме сили за момент да се отклоним от пътя. Вдясно
от нас през дърветата и една скалиста площадка виждаме да прозират покривите на
хотелския комплекс „Семирамида“. Зад нас погледът уловя и скалистата обрасла с
дървета гръд на връх“Иванов камък“. Някъде там в далечината се забелязва и
връх „Ястребец“, който неуморим продължаваше да приема гости изсипани му
любезно от кабинко вия лифт идващ от Боровец.
Видели, усетили
всичко това, тръгваме пак надолу. Само за един час стигаме до разрушения
пионерски лагер и чакащата ни изгубила търпение, кола.
За да не я обиди, синът ми сяда зад волана и поемаме, към Самоков.
Щастливи сияеха усмивките ни, успели още един път да се
възхитят на малка част от планината Рила, която строго пази тайните на чудесата
си и не ги разкрива пред всеки мързеливо вторачен поглед.
Усетили сърцето, духът реещ се на високото ни се иска със
сина да викнем непоколебими, уверено:
-Идете! Вижте! Няма да съжалите! Нито за обяда, нито за
гледките, които само там Вас приятели, чакат!!!
В.Софин
