Удоволствието да изкачиш връх Мальовица - втора последна част

 

             Едва ли! По скоро не беше виждало скоро млади по-дух туристи. Докато се опитвам да го снимам, малко по-долу от нас от другия планински връх се задават мъж и жена с раници. Преглъщаме бавно не само кафето, но и по парче шоколад. За капак изваждам и аз малкото останала ракия в двестаграмовото шишенце и изсипвам малко от нея на върха, тук където си дават среща три изградени малки пирамиди от камък…

-Това пък, защо?-пита ме Славчо.

-Това е за ония мои приятели, които не успяха да изкачат върха… И не само тези върхове, а тези в живота. Те не са вече с мен, но аз ги усещам в сърцето си…

   След тези думи, естествено е да помълчим двамата, наблюдавайки с интерес изкачващите се към нас. Когато и те са горе Славчо ги пита за маршрута, който е по различен от нашия традиционен. Естествено те споделят с нас, че изкачването е било трудно, а слизането още по опасно…

    И на двамата с приятеля ми ни става интересно. Даже Славчо поиска да опитаме слизането по този маршрут, но макар, че и на мен ми се искаше да го сторим, все пак, когато човек е изморен трудно ще намери правилните стъпки за надолу. Решаваме да се върнем по същия път от, който се осмелихме да погледнем отвисоко на всички планини и селища в далечината, които зарадваха с „безоблачност“, погледите ни…

    Двамата туристи, ме молят да им направя снимка за спомен. Докато се колебая, Мъжът се усмихва подканящо:

-Не бой се? Нали те видяхме как ползва дезинфектант за вътрешна употреба…

    Стана ми смешно. Бяха видели малкото ми ракиено шишенце. Нямаше как да откажа. Правя с техния телефон няколко снимки и се разделяме с усмивки. Настроението и приповдигнатия дух в нас и другите туристи витае наоколо и ни кара да се чувстваме могъщи…

   Преди да поемем надолу, успяваме и ние да запечатаме нашият „полет“ от върха за спомен.

  Грабваме отново раниците и скоро Еленин връх е пак в краката ни. Славчо бърза пред мен, а пък аз като спънат кон с недоверие опипвам бавно, каменистата пътека. Нали вляво от нас се намират и пропасти. Вдясно също играе в погледа, стръмнината…

Докато снимам в движение панорамните гледки ме застига глас. Виждам близо до мен младеж, на когото панталоните личат, но не и някаква връхна дреха на раменете му. Сам и без раница, той ни пита:

-Извинете! А това ли е върхът „ Мальовица“?

Упътваме го със Славчо и той се връща назад.

    Стори ми се, че слизането е по трудно от изкачването. За Славчо беше по лесно. Тъкмо забравяме за младежа зад нас, когато той отново напомни за себе си. Настигна ни и разбираме от думите му, че идва от Седемте рилски езера. Интересуваше се за кратък път по-който да се върне пак там. Споделям, че другият маршрут тръгва от хижа „Вада!“ И нагоре е обозначен, но е дълъг…

   Разделяме се отново. Младежът бърза, а пък ние все пак трябва да си мерим точно стъпките. Камъните изобилстват и едно леко подхлъзване и всичко тръгва надолу…

    Струва ни се, че ние сме последните слизащи към хижа „Мальовица“ туристи. Наистина се оказва така. Спираме на почивка отново при Еленино езеро, където се подкрепяме с остатъка от храната, която носим със себе си. Внезапно Славчо вижда две диви кози над нас, които ни наблюдават с интерес. И от нашата страна имаше такъв, но не и от фотоапаратът ми на който беше свършила „силата“. Липсваше му зареждането. Пробвам с телефона, но почти не се получи, освен, че виждаме как козите пресичат пътеката под нас и се устремяват към върховете отсреща. Въпреки това оставаме доволни от гледката. Аз се оказвам още по доволен, защото намирам забравеното бутилка с вода във водите на „Елениното езеро.

     Леко взе да притъмнява. Сенките започват да играят танца си на свечеряване. Слънцето ги обагряше в оранжево. Докато се наслаждаваме на тези последни отблясъци успяваме да стигнем до хижа „Мальовица“.       Пълним празните бутилки с вода и бързаме за колата, която притеснена вече от закъснението ни чакаше на паркинга при комплекса Мальовица. Лутаме се в тъмното, но и други се намират на нашето дередже. Срещаме, а и задминаваме окъснели туристи. Едните като нас бързат за вкъщи, а другите за хижа „Мальовица, където явно ще отседнат.

  Преодоляваме трудната ситуация и най-после пред нас леко светва. Разбираме, че сме стигнали края… Всъщност излизаме от лоното на Рила парк, който беше благосклонен към нас този ден и ни позволи да надникнем за малко в тайните му и се насладим на чудесата сътворени от майката Природа.

     Скоро с помощта на приятна музика в колата поемаме към Самоков още не съзнали докрай, че приключението или удоволствието да се изкачи връх Мальовица вече беше свършило… Естествено спомените остават в нас и дълго след този преход все намираме думи за да се върнем пак там… В царството на Рила планина и онзи ироничен връх Мальовица, който ни гледаше подигравателно, но накрая клекна пред малкия ни подвиг осъществен с неукротимия ни дух към приключения…

В.Софин