Едва
отворил очи се ужасявам. Вместо слънце и забрава, отново рошав ден. Поредният!
Лошо отвързано време. Ковид новини, войни, изгубени битки и разбира се безкрайно
живи реклами напомнящи, кое лекарство да се използва. Нищо не се казва за
ракийката, салатката и топлите усмихнати детски личица!? Нима вече сме в друго
измерение, където е забранено да стиснеш ръката на приятел, да го накараш да се
усмихне? Или може би вече сме мъртви и забравили, че животът е с нас? Рошавото
време, което се къдри с плътен слой облаци не дава отговор. Намръщено е като
настроението в хората, които проплакват от време на време. Падат чувствата на
угнетената земя, мушкат се болезнени капките му по вратове и пълзят по лицата
хорски, потънали в сълзи..
Празник казват е днес… Че какъв празник като е забранен. Хм!
Празнувай сам! Пий сам! Пази дистанция от любовта и любимите си хора! Че какъв
празник е това? Геноцид! Правото да пазиш нещо, което няма как да се опази.
Дали сме свикнали?
Само с телефони от разстояние и Интернет, който понякога угнетява обстановката.
Проклета съдба! Или може би добре наложено статукво? Движение на предмети, но
не и на хора щъкащи за удоволствие на екскурзия. Парите нека се движат, но не и
хората. Че кои са хората? „Предмети“, които внасят в „живата“ банка пари за да
ни управлява безпрекословно… Кредит за Ковид! Кредит за живот!
Ковид идиоти или безпомощни хора, които искат живота си? Въздуха
е наслоен с рошавост до такава степен, че и през маските не се диша!
Обичай ближния си! Да, ама не го угнетявай, не го лишавай от
сън, любов и детски усмивки!
Накъдрено от чувства времето се мръщи. Някой ден, казват…
Някой ден ще бъдете ваксинирани и това ще се забрави… „Може би!“ Да но „може би“
не винаги е истина, както не е истина всичко и което казват. Истината всеки я
знае, но си трае или псува под сурдинка с чаша водка, системата… Не само
нашата, естествено. Системата, която превръща човек в животно. Уплашено в
тъмното светят само очите му, въпреки, че и те са загубили блясък…
Психичните
проблеми са бич божи за всеки повярвал и взел лекарства без рецепта, но с
контрол от рекламите по телевизията…
Рошавото време ще отмине. Вярвам го! Не всички ще преодолеем
студенината му. Ще се запомнят забраните, без ръкостискане, без целувки и
усмивки, които крият щастие!
За съжаление и без образование в бъдеще в което пораснали ще
се учат на азбуката. Тепърва ще става „чудеса“ за които не сме мислили.
Не е ли време вече да срешим рошавото време? Да го накараме
да се усмихне. Да ни вдигне ръка за поздрав и всичко да се забрави… Нищо никога
не се забравя за съжаление. Нещата се местят. Мести се и рошавото време. Силни
остават само парите, но и те ще си отидат някога… Някога, когато проумеем
живота. Не днес, а утре „може би“! Да но, „може би“ не е винаги истина. Така,
че най-правилната максима за да бъдем и утре, за да пием чист въздух с гърди, е
не друго, а да подлагаме всичко на съмнение, дори и собствените си действия.
След размисъл може би и ще стигнем истината, истината за живота, който не
трябва да се унищожава.
Рошавият ден кимна
към залез и си отиде завинаги… Утрешният, ако е дал Бог или, ако сме се взели в
ръце, ще дойде усмихнат и сресан с усмивките и чувствата на хора, които са се
научили да се обичат, защото само така единствено ще се опази животът. Животът,
който ще дойде, хубав като любовна песен и весел детски смях…
В.Софин 5.12.2020год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар