"Вехтории"
Дълго рових,
търсех… Не съм по природа вехтошар, но сега имах нужда. След кратко колебание
извадих хлапе. Усмихнато то ме гледаше с изненада. Продължих да ровя. Излезе
млада жена, която също ме загледа с усмивка. За момент спрях да ровя, умилен. Закапаха
сълзи. Не, не плачеше хлапето, нито пък младата жена, която определих като
негова майка. Бяха моите сълзи. Преглътнах ги. Стегнах се вътрешно и отново се
разрових. Този път извадих млад мъж с буйна коса. Откъде ли пък точно той се
появи? Нямах отговор. Предположих, че това е бащата на хлапето. Приличаха си! Същия
нос, брадичка, сини очи, а и усмивката му беше като на хлапето. Докато ги
наблюдавах и тримата, такива едни млади и хубави, внезапно сякаш без да искам, измъкнах
едно момиче. И то със сини очи. Малко по голямо от хлапето. Семейство, което
още живееше и бе щастливо настанено в миналото. Аз го измъкнах на показ. Защо
ли? Нямах отговор. Продължих обаче с ровенето като си мислех, че много ме бива в
това да изваждам вехтории. След кратко опъване успях да измъкна къща на два
ката с каменна основа и чардак. Тя беше съхранила духа и очарованието, което
сякаш надзърташе от приказките. Една такава бяла, красиво варосана. Личеше ѝ,
че е направена от дърво и кал. Стените
вътре на първия кат, също ме гледаха
варосани. Кандило висеше запалено на една от тях. Легла с пружини на чиито
табли плуваха в синьо езеро, бели лебеди. До тях водни лилии упражняваха контрол на
картината. Подът също от кал, изметен чисто придаваше на стаята настроение,
което струеше от таван укрепен с греди. Естествено там горе също миришеше на
прясно измазана, вар. Печката, която се хранеше с дърва и въглища се намираше в
стаята. От нея се носеше аромат на току що изпечена баница. Потърсих, къде се
намираха играчките. Ами разбира се… ето ги в шкафа откъдето надзърта камионче,
свирка и малка любопитна катеричка и едно гумено, бяло зайче…
Ама, че
вехтошар! Направо се почувствах клошар, който не само измъкна нещата от
миналото, но и опита да си ги задържи в бъдещето. Уви! Ръцете ми се оказаха
празни. Без, мама, без татко, нито пък с бяла варосана на два ката, къща от
приказките… Нямаше го и хлапето, нито момичето. Не бях измъкнал нищо, нито пък
присвоил. Само моите детски спомени извадени наяве…
Добре, че са
мислите в главата, които позволяват ровене, боричкане с неумолимото време. Те
разбъркани помагат да видим и усетим оная топла атмосфера, онзи хубав уют,
който днес вярвам на повечето от нас липсва.
Нужно е
понякога ровене във вехториите на паметта, не за друго, а за да видим дали
детето в нас още живее, някъде там, където в паметта съществуват още и нашите,
млади родители. Не за друго, а защото всички заедно сме били в добро и зло!
В.Софин
Няма коментари:
Публикуване на коментар