В аптеката за илачи

                                                                                

                                                                           В аптеката за илачи

       Понякога преди да излезем навън и се смесим с тълпата ни хрумва, че е необходимо да си напишем бележка за това, което ще напазаруваме.

    В един такъв ден, при това неделен, на Койчо му притрябвали… А бе можело и без излизане, но  човек да се смеси с тълпата отвън направо си е вълнуващо.

Та нашия скромен Койчо, решава, че котката му се нуждае от храна. Докато излиза, се сеща за вестника и капучиното, което пътьом щял да изпие. В последния момент му светва лампата и за „Омникс“. Лекарство без, което натежалите му години не биха могли да минат.

    Докато продавачката в магазинчето за вестници и цигари прави на Койчо капучиното, той разговаря със случайно срещнат приятел на същото място, който пък си поръчва кафе.

–         Ще ми дадете ли пари за кафето, господине? – обръща се продавачката към познатия на Койчо, който в бързината да си вземе кафето, забравил, че го има и плащането.

–         Ще дам! Ако искаш може да дам и нещо лично… Но това е друга тема – усмихва се Койчовия приятел и намига с око за по сигурно, че го разбират.

По нататък не става ясно нищо, защото нашия Койчо бърза да излезе навън докато отпива от картонената чаша, глътка топло капучино.

Аха и за малко да отмине аптеката. Добре, че вратата зее отворена и вътре Койчовите очи съглеждат един, единствен клиент.

„Съвсем удобно“ – мисли си Койчо и се вмъква на „Опашката“ вътре.

„Опашка“, защото клиентът влязъл малко преди Койчо държи бележка с написани в нея строги инструкции.

До ушите му стигат реплики:

– Дайте от това! А от другото витамин „С“ на хапчета, нямате ли?

–         Свършиха хапчетата, но имаме ампули… -отвръща безпристрастно, аптекарят.

–         Ами в малка разфасовка имате ли го?

–         Сега ще проверя… -отвръща аптекарят и се втурва бързешком да изпълни исканото.

–         Много е малко като количество. В по -голямо нямате ли? -мърмори недоволен клиентът и се взира в бележката, за да не изпусне някое от записаните там, илачи.

След като му дават нужното, той се чуди още какво да вземе. Койчо, който наблюдава безучастно ставащото отпива от капучиното и си мисли: „Какъв театър само. Не би го изиграл по-добре и артист.“

Естествено клиентът невъобразимо спокоен, продължил да измъчва Койчовите уши с лекарства, които никой не би си помислил, че съществуват поне като имена. Едното било свършило. От чужбина го внасяли. Друго имало заместител.

Кутийките пред клиента се трупали, а „опашката“ всъщност тапата, която направил все още си стояла здраво запушена.

Нейсе! Гледай какъв късмет! Внезапно влизат двама нови клиенти.

Изтрезнял като в изтрезвител, клиентът с многото поръчки внезапно прозрира, че е време да се омита от аптеката. Плаща в брой стои двадесет и два леви и двадесет и една стотинки и излиза навън.

Ред е на Койчо. Гледа и се пули. За по сигурно отпива глътка от вече изстиналото капучино и сваля очилата си.

–         За вас, какво господине? – събужда го топлия глас на аптекаря.

Койчо не носи бележка или рецепта. Сеща се само за простатата, която алармира точно в тоя момент.

-          Абе нещо беше, ама какво…? -отвръща Койчо и гледа с късогледите си очи в аптекаря.

Той явно с опит се досеща:

–         Може би става дума за „Омникс“, господине.

–         Вярно, бе! – въздъхва облекчен, Койчо – Моля ви, дайте ми една опаковка.

И миг след това, платил лекарството Койчо излиза на улицата. Вече е успял дори да се вмъкне в зоомагазина за котешка храна. Добре, че тук няма „опашка“. Взима консерви за котката Люси и бърза към вкъщи, където вече от час го чака приятел на, когото е обещал неделния вестник.

В.Софин 3.12.2023год.